Есето на големия победител в Голямата игра на „Вакантен пост“

Скъпи приятели,

В продължение на два месеца почитатели на Дж. К. Роулинг от цялата страна публикуваха есета, разменяха мнения и коментираха любимите си персонажи от бестселъра на английската писателка.

Благодарим на всички тях за вдъхновението, с което осмислиха тази незабравима литературна инициатива!

С удоволствие поместваме тук есето на големия победител в Голямата игра на „Вакантен пост“ – Анелия Райчева. Тя спечели полет за двама да Лондон. Желаем й още творчески вълнения!

Последици от разговор с огледало

Днес ранното мартенско утро бавно и трудно надига морна глава, плътно обвита в прозрачна влажна мъгла и сивкави облаци. Тежките му от снощния мокър сняг клепачи се повдигат бавно, и нещо като блуждаещ светлик нерешително се прокрадва изпод леките завеси от кремав воал. Въпреки топлите завивки и дебелата термо-пижама, обвила тялото му като козината на някой едър, късо подстриган мечок, студът отвън сякаш намира и най-фините цепнатини в плътно затворените врати и прозорци на разхвърляната стая, промушва се тихо като въздишка и прониква безпрепятствено право в душата на просналия се по корем в леглото мъж. Светлите му коси са леко прошарени, а блясъкът им се е изгубил в дебрите на някакъв тежък сън, оставил след себе си смътното предчувствие за ден, в който не си струва да се впускаш с ентусиазъм.

Каквото и да си кажат хората, днес службата ще мине без мен!

Някъде от далеч, сякаш отвъд реалността се носи настойчив, натрапчив телефонен звън. При първа възможност ще се отърва от тази досадна антика! Няма да се помръдна, та ако ще Нейно Величество да иска да ми съобщи лично, че смята да ме посвети в рицарско звание! Странно, защо ли ми се струва, че днес имам повод да побеснея? Нещо се е случило снощи, или вчера, или… скоро ще да е било, щом така здраво ме е разтресло, държи ме и не ме пуска! Какъв е този странен шум, откъде идва… Главата започва да ме боли… Дали ме болеше още в просъница, или мъчението тепърва започва? Ще стана да изпия едно кафе, дано ме свести, че иначе съм изгубен! Но защо, да го вземат мътните, се чувствам така, сякаш са ме блъскали с торби с пясък?

Както и да се мъча, няма да мога да си намеря очилата – без тях съм като прилеп на слънце! По пода се въргалят странни предмети с незнайно предназначение… а, напипах ви, сега ще ми е по-лесно да се ориентирам в този хаос! Но това е… Майко мила, това е прескъпата китайска ваза, сватбеният ни подарък от мама и татко – на парчета по пода? И цялото съдържание на шкафа с бельото ми… Ами това? Дневната прилича на бойно поле, направо няма къде да се стъпи! Какво, за Бога, е ставало тук?

Онзи шум – явно е бил моторът на колата ни: щом е толкова тихо сега, значи в къщата няма жива душа! Хм, ами аз? Е, ако в това си състояние мога да мина за жива душа, значи все пак къщата не е съвсем празна… Каква тъпотия! Дори не са се опитали да ме събудят! Сега като си помисля, откакто сме женени това май се случва за първи път… Саманта винаги е държала на публичните демонстрации на семейно единство и съпричастност, ужасно е изнервящо! Това го прави напук на майка ми. Майка ми и Саманта се мразят, откакто са се видели, ревнуват се една-друга, съскат като змии и току стрелкат разцепени езици… Постоянно се чувствам като обсадената Троя и това ми изцежда силите, скапва ми настроението и ми убива всякакво желание за… Не ми става ясно обаче какъв е поредният катаклизъм, довел до този разгром, а май скоро няма да има и кой да ми каже!

Да, тези техни неспирни междуособици ми убиват всякакво желание за живот! За онзи живот, който ИСКАХ да живея с любимата жена… Някога отдавна, като че в някакъв предишен живот аз бях убеден, че любимата ми жена е именно Саманта! Всичките ми приятели, както впрочем и собствените ми родители бяха убедени, че Саманта ме е привлякла с хитрост, а аз съм залепнал за пищния й бюст като теле-сукалче! Ще си изкривя душата, ако тръгна да твърдя, че това е стопроцентова лъжа, но онова, което всъщност видях в нея, беше нейната свежа младост, грейналото й лице, красивата й усмивка, светлите й блестящи очи, постоянното й ведро настроение, с което успяваше да зарази всички около себе си… Ние се смеехме заедно, радвахме се на всяка минута, на всеки слънчев лъч, на всяка капка дъжд… Искахме да заминем надалеч, само двамата, да опознаем прекрасни светове, да изживеем вълнуващи приключения… Уви, не ни било писано! Тъпата патка забременя по най-елементарен начин и провали всичките ни планове, всичките ни надежди, а после и целия ни живот…

Колко съм гаден! Ако бях положил поне минимално усилие и не бях се влачил по акъла на мама и тати, които с радост откриха в неодобрението си към Саманта цел и смисъл на съвместното си съжителство, всичко, за което си мечтаехме, щеше да се осъществи… Аз съм не по-малък глупак от нея, просто съм тъп по друг начин!

Ау! Какви ги върша? Това не е врата, а отвратителното огледало, което молих и заклевах Саманта да не слага на тази стена, но тя се заинати и го сложи: преди да излезела в коридора щяла да се види на светло в дневната как се е издокарала за срещата си с пагфърдската общественост – като че ще се представя на конкурс за красота! Я… Това, дето се пули насреща ми и прилича на Кентървилския призрак в най-лошия си махмурлук, трябва да е собственото ми отражение! Не думай! Това аз ли съм? Нищо чудно, че всички домашни са побягнали уплашени! Кръвясали очи, подпухнало лице… Така изглеждам само, когато съм препил, но защо съм препивал? Мразя да правя това! Винаги съм се ръководил от принципа, че препиването само увеличава броя на проблемите, вместо да ги реши, както на пиещия му се иска…

Всъщност, да! Тази там жалка картинка съм аз, Майлс Хауърд, горда издънка на почитания си род, с прекрасно и скъпоструващо образование, успешна кариера, щастливо… хм… женен, три деца… безсмислици! Всичко това са пълни безсмислици! Да, женен съм, но не, не, не съм щастлив! Живуркам самодоволно като най-обикновен канцеларски плъх, красивите мечти са погребани под пластове хартия и тинести наноси от еснафско благополучие! От постоянното взиране в дреболиите, носещи гордото име казуси, съм започнал да не виждам по-далеч от носа си, ръцете ми треперят от нерви при вида на поредния задаващ се двукрак проблем… Намразил съм момента, в който дръжката на вратата на офиса ми се отклонява надолу и издава особен звук като от прочистване на гърлото в подготовка за излагането на тегав сюжет… Струва ли си? Струва ли си всеки Божи ден да киснеш в тази пропита с „консерватизъм и традиции” обстановка и бавно, една по една, да изтръгваш със собствените си ръце глътките въздух от изтръпналото си от седенето тяло, да мачкаш духа си с юмруци и да виеш глухо дълбоко в същността си, докато кимаш любезно към нищо неподозиращия посетител, а изражението на лицето ти изразява безпределна съпричастност… Как ти се иска да скочиш, да креснеш, да блъснеш по бюрото, да отпратиш стола с яростен ритник някъде отвъд границите на приличното и въздържано поведение, на условностите, на задължението… Целият свят се е превърнал в една гигантска бакалия, и няма никакво значение за каква стока е дошъл, щом е в състояние да си я плати – КЛИЕНТЪТ ВИНАГИ ИМА ПРАВО! Правото да те купи, да те употреби, а после да те продаде или да те захвърли, в зависимост от степента ти на износване!!! Гггааааааадддддддднннннннноооооооооооооо!!!

Къде ми е бръсначът? А, не, хич не си го и помисляй, любима ми съпруго, нито пък вие, мои неблагодарни, безразлични, надути, претенциозни деца, презадоволени и презапасени с всички екстри за засищане на бездънното ви его, но въпреки това постоянно искащи все още и още, за да не изостанете от другите, за да бъдете като всички… Ами добре, бъдете като всички, слейте се в един общ фон, виещ, крещящ, псуващ хамалски за щяло и нещяло, изгубил всякакви ценности, всякаква вяра, всякакво чувство за мярка, всякаква представа за граници, етика, морал… Ха, като че ние някога сме ги имали! Нали именно ние, вашите родители, ви създадохме, отгледахме, възпитахме и превърнахме в това, което сте сега, и от което не спираме да се оплакваме не само защото не ни бръснете за нищо, но и защото ни излизате толкова скъпо, че едвам си поемаме въздух! Никога и за нищо на света не бих ви направил огромното и с нищо несравнимо удоволствие да ви отърва от присъствието си в стила на онзи достоен римлянин Гай Петроний – наскоро четох за него, забележителна личност, арбитер елеганциорум, и какво? Такива властниците не ги търпят, никой не ги търпи – те са огледало, в което абсолютно никой не иска да се оглежда, за да не види разкривения си образ на фона на перфектния му блясък и невъзмутимото му достойнство… Така е било, и така ще бъде – ще се гърчим под властта на простаците, защото не сме достойни да ги отразяваме, камо ли да ги коригираме: те всичко могат, всичко знаят, не им е нужен арбитър!

Тази сутрин бунтът на личността ми е достигнал до пароксизъм, трябва нещо да го е предизвикало този бунт: чакай! Жена ми е кучка – жалко, но факт… Тя беше намислила да се измъкне от празненството на баща ми, но буквално в последния момент й мина котка път! Няма да мога да опиша насладата, с която слушах неистовите й гърчове по телефона и жалките й опити да предотврати катастрофата: номерът й просто не мина! Тя откъде да знае, че майката на онова момиченце ми е клиентка, и срещу обещани преференциални условия при застраховането на чисто новата им семейна къщурка на драго сърце се съгласи да изпързаля Саманта толкова тъпо и неочаквано, че горкинката направо се сгърчи като охлюв насред шосето, но не можа да намери никакъв полезен ход! Много внимавах да не забележи, че я наблюдавам как води този толкова апокалиптичен за екзалтираното й мозъче разговор, но си струваше риска: гледката беше неповторима! Край на еротичните й мечти по напълно неинформирания за страстното й увлечение бáндер – така ми се струва подходящо да го наричам, думата е звучна и е напълно в стила на словотворчеството, обслужващо съвременния шоубизнес… (едно време на членовете на банди им викахме „бандити”, но времената се променят!)

И какво измисли кучката, за да си отмъсти на преследващата я зла Съдба? Метна се на някакво момче, напълно невинна жертва на нейните самоунищожителни инстинкти, и той май нямаше кой знае какво против – добре, че ги видях! Довлякох я тук, да не й гледат резила, и после явно е последвало това разрушително изясняване на случката… Как да я погледна в очите, като не мога да я понасям, а и тя не може да ме понася, гледа през мен, не чува какво й говоря, постоянно е недоволна от всичко и от всички, и все ми натяква за онова пътешествие… 

Пътешествие!

Я да поседна: от една страна леко ми се мае главата, но от друга усещането за величието на момента и за гениалността на внезапно осенилата ме идея е просто зашеметяващо! Пътешествието! О, Музо, освен да възпяваш гибелния гняв на Ахила, ти очевидно посещаваш и не толкова всемирно велики, но все пак достойни за известно внимание обикновени люде, зажаднели за глътка въздух, простор и свобода! Падам в светлите ти нозе, изпълнен с най-искрена и гореща благодарност за така навременното нахлуване в крайно безинтересното ми битие, щедро обагрено във всички нюанси на сивото! Понеси ме в гънките на копринената си плащеница, обгръщай ме със сияйния си взор, изпълни гръдта ми с оная решимост и с онова страстно вълнение на великите пътешественици, закопнели за безкрайните пътища на този свят, опасни, трудни, стръмни, недостъпни, но пълни с дишащ и пулсиращ живот!

Къде е онази стационарна традиция? Крррът, кррът, кррррът… Добро утро, госпожице, моля ви най-горещо… Да, само от Лондон? ОКей, няма проблеми, ще летя от Лондон… Не, моля Ви, икономическа, като всички нормални хора… Влакът? Добре! След час? Още по-добре! Не, не, не се безпокойте, ще успея… Да, Сингапур, Малайзия, Индонезия, Австралия, Нова Зеландия, хотели, да, не е задължително да са ултра-лукс, да има душ и легло… Оставете резервацията отворена, да може да се променя… Ха-ха-ха, точно така, околосветско… Разбира се, дано някой ден и Вие да можете… Много Ви благодаря, госпожице, и Ви желая прекрасен живот!

Е, довиждане, Саманта, и всички останали – не, не изчезвам завинаги, но оттук нататък животът ми може да претърпи всякакви промени, решенията ми може би не винаги ще са очаквани за вас, нито обсъждани с вас, и вероятно няма да успеете да ме разубедите, ако поискам да се разведа, или просто да удължа пътешествието си, или да променя маршрута, или да не ви се обадя с месеци, и да не знаете нито къде съм, нито с кого съм, нито какви са плановете или намеренията ми – е, и аз не съм бил винаги цвете за мирисане, но и вие честно си заработихте този странен и внезапен обрат в безметежното ви битие… Довиждане, не ме мислете – и аз ще гледам да не ви мисля много, но това не означава, че напълно ще ви забравя: ще си спомням за вас с любов и благодарност! Защото това, в което с толкова трудно сдържано вълнение се впускам днес, дължа изцяло и единствено на вас! А Музата – тя е вашият събирателен образ в огледалото на Гай Петроний… Който разбрал – разбрал! Желая ви щастие!

Ваш (доскоро бездънен спонсор): Майлс