Нищо няма да бъде забравено

Светът скърби за Милан Кундера

Отиде си Милан Кундера, чието творчество е въплъщение на творческия гений на Европа. Писателят, който се опасяваше, че „всичко ще бъде забравено и нищо няма да бъде поправено“, напусна безутешния ни свят на 94-годишна възраст. Смъртта му беше оповестена от Анна Мразова, говорител на библиотеката „Милан Кундера" в родния му град Бърно.

Според Джон Ъпдайк блясъкът и оригиналността на Кундера се крият в „яснотата и остроумието, които ни канят да се потопим директно в неговите майсторски произведения.“ Антъни Бърджес отбелязва неговата „вдъхновяваща творческа мощ“. Иън Макюън приветства неговите „измислици от най-висок клас“, а Салман Рушди го определя като „един от най-добрите съвременни творци изобщо“.

Той не се възприемаше като историк, нито като пророк, а като изследовател на живота. Затова няма съмнение, че „Шегата“, „Животът е другаде“, „Книга за смеха и забравата“, „Самоличност“, „Смешни любови“, „Валс на раздяла“, „Бавно“, „Незнанието“ и „Безсмъртие“ ще се четат и препрочитат през поколенията. Те принадлежат към един безкраен ерудиран диалог със себе си през вглеждане в множествения образ на твореца изгнаник. Населени с герои, които преоткриват или митологизират собствения си живот, книгите на Кундера въвличат читателя в самия акт на писане и пораждат каскади от въпроси.

Романът „Непосилната лекота на битието" (1984) разпалва интереса към произведенията му у нас.  Преведен от Анжелина Пенчева, той е приет толкова радушно, че „Колибри” решава да продължи с издаването на всички творби на Кундера в отделна поредица със собствена концепция. И днес „Непосилната лекота на битието” остава една от най-предпочитаните и дискутирани от читателите негови книги – било заради провокативния оксиморон в заглавието, въвеждащ идеята за вечното завръщане и призрачността на живота, или заради равностойното съчетание на характеристики на двата романови архетипа, с които Кундера борави съвършено…

Но наследството на Милан Кундера не се изчерпва с романите му - той е автор и на поеми, пиеси, възхитителни есеистични книги като „Изкуството на романа“ и „Завети и предателства“. След последната страница на есеистичния сборник „Една среща“ отеква болезненото прозрение, че въпреки богатството на изживения опит, „на излизане от едно историческо изпитание хората са точно толкова глупави, колкото са били на влизане“. И укрепва съзнанието, че поезията и хуморът като убежище извират от прозата на живота, от най-устойчивите и неунищожими баналности. „Празникът на незначителността” е своеобразен епитом на творчеството му – каприз на остроумието или книга за онова, което се изплъзва, неумолимо и завинаги. А когато в есето „Завесата“ пише за Лорънс Стърн и неговия Тристрам Шанди, предвестник на литературния модернизъм, Кундера сякаш намигва към собствените си книги, които никога не са били подвластни на деспотизма на фабулата. И които се усещат като „едно-единствено, многократно умножено отклонение, един-единствен  жизнерадостен танц на епизоди със забележително крехко, умишлено крехко единство, съшито само от няколко оригинални персонажa и от микроскопичните им действия.“

Увековечил духа на едно столетие, обладано от илюзии и погроми, Милан Кундера презираше суетата и от много години избягваше публични изяви. Знаеше, че единствената сигурна колективна страст на нашето време е скандалът. Мечтаеше за свят, в който писателите по закон трябва да пазят своята самоличност в тайна или да ползват псевдоним. Но стилът му на писане, колкото полифоничен и философски проникновен, толкова безизкуствен и лишен от словесни фойерверки, едва ли можеше да остане неразпознат…

Мисля за последните години на миналия век. Паметта, задължението да помним бяха ключовите думи на това време. Смяташе се за въпрос на чест да се разобличават миналите политически престъпления, да се преследват сенките им, да се изчиства и най-малкото оставено от тях мръсно петънце… Попитах веднъж един приятел: „Познаваш ли „Оцелелият от Варшава“?“ Не знаеше за какво говоря. А ораторията на Шьонберг „Оцелелият от Варшава“ е най-големият паметник, който музиката е издигнала на Холокоста. В нея е запазена цялата екзистенциална същност на еврейската драма от XX век. В цялото ѝ ужасяващо величие. Стремим се да не забравяме убийците. А сме забравили Шьонберг. 

Ако световната история е история на различни интонации при произнасянето на няколко метафори (по Борхес), то творчеството на Кундера е история на вариациите и различните перспективи към едни и същи явления, теми и тласъци на човешкото поведение. Самотата, идентичността и нейните проекции. Величието и Падението на паметта. Забравата и смъртта, които еднакво заличават всичко. Предателството и вината. Политическият произвол. Тиранията, която става истински опасна за народите, когато изгубят чувството си за хумор. Дехуманизацията и обезличаването на човека в авторитарната държава. Кичът като приятел на идеологиите и враг на креативността…

„Единственото, което ни остава, докато претърпяваме това неизбежно поражение, наречено живот, е да се опитаме да го разберем“, написа преди години Кундера, приживе влязъл в пантеона на класиците. Красноречиво свидетелство е включването на неговото творчество в най-елитната литературна колекция - „Плеядата” на френското издателство „Галимар”. Затова съществуват неговите романи и есета: за да се опитаме да разберем и осмислим живота си въпреки непосилната му ефимерност. И затова днес ни се иска да нашепнем: почивай в мир, писателю, нищо никога няма да бъде забравено.