Тръгвам си

ЖАН ЕШНОЗ
ТРЪГВАМ СИ

От пет години насам, до януарската вечер, когато напусна къщата си в Иси, всичките дни на Феликс Ферер, без неделята, протичаха по един и същи начин. Ставаше в седем и половина, първо прекарваше десет минути в тоалетната в компанията на какво да е печатно издание, от трактат по естетика до скромен проспект, после приготвяше за Сюзан и за себе си закуска с научно дозирани витамини и минерални соли. След това пристъпваше към двайсетминутна гимнастика, като същевременно слушаше прегледа на печата по радиото. Щом свършеше, събуждаше Сюзан и проветряваше къщата.
После в банята си четкаше зъбите до кръв, без да се гледа в огледалото, но затова пък изхабявайки два литра общинска студена вода. Миеше се винаги в същата последователност, неизменно от ляво на дясно и от долу на горе. Бръснеше се винаги в същата последователност, неизменно първо дясната буза, после лявата, брадичката, долната устна, горната устна, шията. И понеже се чувстваше поробен от тази неизменност, Ферер всяка сутрин се питаше как да избегне ритуала, докато накрая самият въпрос се превърна в част от ритуала. Така и не успяваше да намери отговор и в девет часа тръгваше за ателието си.
Това, което нарича ателие, вече не е такова. То трудно можеше да мине за ателие дори когато Ферер се мислеше за човек на изкуството, за скулптор. Сега то просто е сервизно помещение към галерията, което може да му служи и за гарсониера, откакто се преквалифицира и започна да търгува с творбите на другите. Намира се на партера на малък жилищен блок в девети район, на улица, където нищо не предразполага към поддържането на галерия – оживена търговска артерия, прекалено простонародна за квартала. Точно срещу галерията копаят дълбоките основи на бъдещ строеж. Ферер пристига и си прави кафе, изпива два ефералгана, отваря си пощата, изхвърля повечето писма, побутва търкалящите се наоколо бумаги и чака да стане десет часът, храбро борейки се срещу мисълта да запали първата цигара. После отваря галерията и звъни на няколко места. Към дванайсет и десет, пак по телефона, търси човек, с когото да обядва – все се намира някой.
Ферер дежуреше в галерията от три часа следобед до седем и трийсет, когато се обаждаше на Сюзан и й казваше неизменните думи: “Не ме чакай за вечеря, ако си гладна”. Тя винаги го изчакваше и в десет и половина двамата вече бяха в леглото. Следваше семейна сцена (през вечер) и изгасяне на осветлението в 23 часа. И така в продължение на пет години, да, нещата се случваха все така, преди внезапно да се променят на трети януари. Но не всичко се промени – Ферер не без леко разочарование трябваше да признае, че в тясната баня на Лоранс отново се бръсне от ляво на дясно и от долу на горе. Но нямаше да живее дълго при нея – тия дни щеше да се върне в ателието.
Въпросното ателие, което отдавна не бе виждало прахосмукачка, се явяваше нещо като ергенска квартира, скривалище за беглец в безнадеждна ситуация, наследствен имот, който пустее, докато траят разправиите между наследниците. Разполагаше с пет броя мебели, осигуряващи минимален комфорт, плюс един малък сейф, комбинацията за който Ферер отдавна бе забравил, а кухнята, метър на три, съдържаше оплескана печка, празен хладилник с един-два почти хербаризирани зеленчука и рафтове с консерви с изтекъл срок на годност. Хладилникът твърде рядко се използваше и един естествен айсберг периодично задръстваше камерата. Веднъж годишно, когато айсбергът се превърнеше в ледник, Ферер го размразяваше с помощта на сешоар и нож за хляб. Котленият камък, селитрата и мухълът колонизираха тънещото в полумрак мокро помещение, затова пък в дрешника се спотайваха шест тъмни костюма, множество бели ризи и комплект вратовръзки. Работата е там, че когато се занимава с галерията си, Ферер се стреми да се облича безупречно, почти строго официално, като политик или директор на банкова институция.
В използваното като дневна помещение нищо, с изключение на двата афиша за изложби в Хайделберг и Монпелие, не напомняше за творческото минало на галериста. Освен може би двата грубо изсечени с длето мраморни блока, служещи за ниска масичка и поставка за телевизор и завинаги запазили дълбоко в себе си формите, които биха придобили – може би човешка глава, фонтан или голо тяло, – ако Ферер не ги бе зарязал.

Сега плаваше на борда на ледоразбивач, дълъг сто и широк двайсет метра: осем локомотивни мотора, развиващи 13 600 конски сили, максимална скорост 16,20 възела, водоизместване 7,16 метра. Бяха настанили Ферер в каютата му – мебели, хванати с болтове за стените, мивка с педал, видеоприемник, завинтен срещу едноместната койка, и Библия в чекмеджето на нощното шкафче. Плюс един малък вентилатор, парадоксално контрастиращ с усиленото до дупка отопление, произвеждащо жега от порядъка на 30 градуса, както е във всички полярни съоръжения, независимо дали са кораби, кабини на трактори или сгради. Ферер подреди вещите си в дрешника, оставяйки до койката, за да му е подръка, една книга за ескимоската скулптура.
Екипажът на “Грозейе” се състоеше от петдесет мъже и три жени, които Ферер веднага забеляза – едната, млада и якичка, с боядисани коси, обслужваше швартовите въжета, другата, която си гризеше ноктите, водеше счетоводството, а третата, медицинска сестра с идеалната външност на медицинска сестра, дискретно гримирана, с деликатен загар, с оскъдно бельо под бялата престилка, отговаряше също така за библиотеката и видеотеката и се казваше Брижит. Тъй като Ферер скоро щеше да придобие навика да заема от нея книги и филми, нямаше да му трябва кой знае колко време, за да забележи, че с падането на нощта Брижит отива при един радист с квадратна брадичка, вретеновиден нос и мустак с формата на велосипедно кормило. Следователно нямаше особен смисъл да храни надежди в тази посока, но ще видим, ще видим, още не сме стигнали дотам.
Първия ден на мостика Ферер се запозна с шефовете. Капитанът приличаше на актьор, а помощник-капитанът – на телевизионен водещ, но всичко свършваше дотук: останалите офицери, младши или старши, не бяха нищо особено. Като свърши представянето, тъй като нямаха какво повече да си кажат, Ферер тръгна да се шляе из просторното топло тяло на ледоразбивача, постепенно откривайки миризмите му. На пръв поглед беше чисто и не миришеше на нищо, но с известно съсредоточаване можеха да се подушат обонятелните фантоми на гориво, на прегоряло масло, на тютюн, на повръщано и на пресовани чували с боклук, а с още малко усилие се усещаше едва доловимият повей на застояла влага и мухъл или възкиселият дъх на отходните канали.
От високоговорителите се разнасяха дрезгави указания, зад открехнатите врати се чуваше смях. По коридорите Ферер безмълвно се разминаваше с различни мъже от екипажа, стюарди и механици, несвикнали с присъствието на непрофесионалисти, а и бездруго заети – освен че участваха в управлението на кораба, повечето по цял ден усърдно работеха в просторните цехове по механика или електротехника в долните нива на кораба, пълни с огромни металорежещи машини и миниатюрни деликатни уреди. Успя да поговори само с един млад и срамежлив мускулест матрос, който привлече вниманието му върху няколко прелитащи птици като бялата яребица, гагата, чийто пух се използва за пълнеж на юргани, полярния буревестник, вълнолюбката и май това беше горе-долу всичко.
Това беше горе-долу всичко. Богатите на мазнини ястия се сервираха в точно определен час, а вечер хората разполагаха с трийсетина минути в бара, за да изпият по една-две бири. След първия ден на свикване с новата обстановка падна мъгла, която за кратко се разнесе и Ферер можа да види през илюминатора на каютата си Нюфаундлeнд и Лабрадор да преминават дясно на борд. След това корабът прекоси залива Дейвис, а после и Хъдзъновия пролив. Бръмченето на моторите изобщо не се чуваше.
Неподвижният въздух, окъпал високите канари в охра и кафяво с виолетов оттенък, беше мразовит и тежък, надвиснал с цялата си маса над едно също така неподвижно пясъчно сиво-жълто море – никакъв повей на вятъра, никакъв кораб и вече нито една птица, която да го оживи и с най-малкото движение, никакъв шум. Осеяните с мъхове и лишеи пусти брегове, прилични на небръснати бузи, се спускаха стръмно към водата. През неизменната мъгла по-скоро можеше да се отгатнат, отколкото да се видят склоновете на глетчерите, които се придвижваха с едва доловима скорост. Нищо не нарушаваше тишината, докато корабът не навлезе в заледената част на водната повърхност.
Тъй като в началото ледената покривка беше относително тънка, ледоразбивачът започна да я цепи фронтално. Но скоро тя стана толкова дебела, че корабът трябваше да се качва върху нея, за да я премазва с тежестта си – тогава леденият блок експлодираше и се напукваше във всички посоки, докъдето поглед стига. Ферер, който бе слязъл при вълнореза на кораба, отделен от точката на сблъсъка с шейсетмилиметрова метална обшивка, чу отблизо шума от разбиването на леда – запис на вилнеещи в замък призраци, стържене, свирене и ръмжене, скърцане и басово буботене. Но щом се качи отново на мостика, не долови нищо друго освен някакво непрекъснато леко пукане, като късащ се без съпротива плат над неподвижните, смълчани, спотаени на дъното ядрени подводници, в които мъжете лъжат на карти в напразно очакване на заповеди, отменящи други заповеди.
Пътуването продължаваше, дните отминаваха. Срещнаха само един друг ледоразбивач, същия модел. Като се изравниха, поспряха за час и всеки си продължи по пътя, след като капитаните си размениха карти и разпечатки. И толкова. По тези ширини никой никога не идва, макар че към тях малко или много проявяват претенции доста държави: скандинавските, защото оттам са дошли първите полярни изследователи, Русия, защото не е много далеч, Канада, защото е близо, и Съединените щати, защото са Съединените щати. Два-три пъти забелязаха безлюдни села по бреговете на Лабрадор, построени някога от централното правителство за благото на местното население и отлично оборудвани – от електростанцията до църквата. Но местните хора ги унищожили, защото не отговаряли на нуждите им, след което ги изоставили и отишли да се самоубият. В близост до изтърбушените бараки тук-там висяха на бесилки оглозгани тюленови скелети, спомен за хранителните запаси, опазвани по този начин от белите мечки.
Беше интересно, беше пусто и грандиозно, но след няколко дни на човек му писваше. Точно тогава Ферер стана ревностен посетител на библиотеката, от която започна да взема класиците на полярните изследвания – Грийли, Нансен, Баренц, Норденскьолд – и касети от всякакъв жанр – “Рио Браво”, “Целуни ме смъртоносно”,разбира се, но и “Перверзните касиерки” и “Ненаситната стажантка”. Последните взе едва когато се увери във връзката на Брижит с радиста – загубил всякаква надежда да му излезе късметът с медицинската сестра, нямаше защо да се опасява, че ще се дискредитира в очите й. Впрочем напразно се косеше – с равнодушна, пълна с майчинско снизхождение усмивка, Брижит безразлично вписваше в регистъра заетите от него филми “Четиримата конници на апокалипсиса” или “Изчукай ни”. Усмивката й бе толкова разбираща и предразполагаща, че скоро Ферер без колебание започна да си измисля през ден лесни за симулиране болки в главата и в крайниците, за да намери повод да моли сестрата за услуги – ту компреси, ту масажи. Отначало номерът минаваше лесно.