Министерството на Доброто Настроение, ИК ,, Колибри” и авторката Мариана Царкова най-сериозно ви препоръчват много смях с новата им книга „Двоен гимлет”. В нея, освен едноименния високоалкохолен разказ, ще срещнете една шеметна медицинска сестра – Цурка, както и един адвокат, любител на класическата музика, водката и блондинките/ не непременно в този ред/, ще научите как се прави снежен човек, ако отрочето не иска да ви помага; как се буди тийнейджър и как се употребява мъж; ще разберете за някои Facebook-ски притеснения на авторката, както и за сложните й взаимоотнешения с нейната готварска печка.
Въобще очаква ви фойерверк от остроумие, интелигентен и добронамерен хумор, и съвсееем малко тъга, колкото е нужно, за да оценим, че усмивката с намигване е нещото, което ни прави повече хора. По-добри хора!:)
„Свеж, забавен, оригинален поглед за нещата около нас, който те кара да забравиш сивотата на всекидневието.” – Ганка Филиповска
„Разказите на Мариана са забавен начин да погледнем на света сериозно. И сериозен начин да го видим откъм забавната му страна" – Радостина А. Ангелова
„Да пишеш хумор е трудно, да пишеш добър хумор е адски по-трудно, но Мариана го прави –по един изумителен удиалъновски начин!” – Кръстьо Раленков
Мариана Царкова е завършила математическа гимназия, а след това – медицина. Работи като лекар в София, но нейната страст, необходимост и най-велико удоволствие са ...книгите. За тях говори като за верни приятели или любовници, с които взаимно се прелъстяват.
Разкази на Мариана са печелили литературни конкурси, публикувани са в списания и сборници, а през 2011 година ИК,, Колибри” издаде дебютния й „Виртуален роман”, който си спечели много почитатели.
Мариана Царкова - „Двоен гимлет“
В дните на ранната ми младост, когато го нямаше чичко Гугъл да ти каже всичко за всичко, цялото ми познание и култура идваха от книгите. Включително и алкохолната такава. За съжаление в българската литература тази тема не беше добре застъпена. Вярно, в „Мамино детенце” имаше един Николчо, син на Нено и Неновица, който попийваше ракийца, но той беше заклеймен като изключително отрицателен персонаж и лош пример. Е, и Ботев възкликваше „Вино дайте, ще да пия!”, но с тези редки изключения в цялата българска литература от училище цареше въпиюща трезвеност.
Затова се налагаше да се самообразовам. И аз четях много. В рускоезичните автори масово се жулеше водка, която умилително се наричаше „водчица”, така щото ти носеше уют и безбрежни степи; в „И изгрява слънце” на Хемингуей на почти всяка страница се пиеше дайкири, което носеше изисканост и романтика; при Ремарк калвадосът се лееше като вода, напомняйки хълмовете на Южна Франция; в „Улица Консервна” на почит беше някакво уиски, наречено „Стари кецове за тенис”, а Филип Марлоу – детективът на Чандлър – пиеше гимлет след гимлет и нищо му нямаше. Особено впечатляваща беше сцената, в която Марлоу влиза в любимия си бар и си поръчва двоен гимлет - в памет на убития си приятел. Беше толкова трогателно, че човек просто закопняваше да има убит приятел и да подхвърли небрежно на бармана: ”Дай един гимлет, мой човек – двоен!”.
Но всичко си оставаше само на теория, а емпиризъм – почти никакъв. Е, бях опитвала от винцето на дядо ми, което той разреждаше с лимонада и странно защо го наричаше ”мечка”, а също и един ликьор – вишновка, който майка ми наливаше в напръстници и черпеше приятелките си.
Ето защо, още на първото море, на което ме пуснаха сама с приятели, реших, че е време за действия. И една вечер, нагримирани и нахъсани, с моята приятелка се отправихме към коктейлбара на Шведския (грандхотел "Варна").
- Две дайкирита, моля! – поръчах аз на бармана – оплешивяващ чичко с коремче.
Когато напитките дойдоха, ахнахме – стълпотворение от розов и син лед, в разкошни чаши, имаше и някакви чадърчета, сламки, плодчета – просто да стоиш и да ахкаш. Размечтахме се как стоим тераса, чакаме мъжете ни да се върнат от лов, преборвайки разни хищници, а ние бъбрим светски. На вкус си беше силно и парещо, но така хемингуейски се чувствахме, че си го изпихме за нула време.
- Ще искат ли дамите по още едно? – попита барманът.
- О, не – дай по един калвадос! – наредих аз, като не знам защо бях започнала да говоря на чичкото на „ти”. Барманът ме изгледа странно, но донесе напитките, които не бяха така красиви, а и бяха много остри, парещи и лютиви – нищо, нека видим как са се чувствали героите на Ремарк.
- Да ви нося ли сметката? – загрижено попита барманът, когато поприключихме и с калвадоса.
- Дай два гимлета, мой човек – единият двоен! – леко провлачено казах аз. – В памет на убития ми приятел!
Очите на бармана станаха като чаени чинийки, но понеже небрежно размахах една банкнота, човекът отиде да забърква напитките, а аз се чувствах като черешката на тортата, маслинката на мартинито или като един литературен критик, пардон – емпирик. Дори се замислих, че следващата ни поръчка трябва да е водка, а към нея ще върви да рецитирам с подходящ мрачен патос:
И скучно и грустно, и некому руку подать
В минуту душевной невзгоды...
Желанья!.. что пользы напрасно и вечно желать?..
А годы проходят — все лучшие годы!
Но така и не стигнахме до водката...
За мое огромно разочарование прословутите гимлети се оказаха джин с лед, но и тях изпихме, а после нещата ми се губят...
Как сме се прибрали, не зная, но три дни реанимирах и се заклевах – никакво повече четене на Чандлър! Вярно, че литературата и емпиризмът искат жертви, но пък тридневно главоболие си е много, откъдето и да го погледнеш. По-добре да си седиш под асмата и да четеш „Под игото”, където само чорбаджи Марко отпива по малко вино и възпитава челядта си...
И ето как си върнах любовта към българската литература – при цялата й въпиюща трезвеност!
Терзания
Грег повдигна глава изпод завивката и пробва да отвори едното си око. Не му се удаде и го затвори.
Хм, не е правилното око, помисли той и пробва с другото. Почти успя, но гърлото му беше по-сухо и от пустинята Гоби, а чукането не идваше от съседите, а от собственото му пулсиращо главоболие.
Снощи бяха спретнали едно малко парти, което прерасна в голямо парти, което пък... Абе оливане отвсякъде си беше...
Грег с мъка се надигна и установи, че на спалнята до него лежеше завита през глава фигура.
"Коя е тази мацка?" - попита Грег малкото си оцелели неврони, но оттам замига надпис: ”NO MEMORY”.
Да тръгне да изрежда женски имена сега – това беше усилие, което значително надхвърляше интелектуалните му възможности в момента.
"А дали съм се представил добре?" - беше следващата травмираща мисъл, но Грег я прогони - такива мисли само бръчки образуват.
"Нищо, ще компенсирам, като й поднеса закуска в леглото - може би палачинки - реши Грег и вече беше буден дотолкова, че да се запита: - А колко ли е часът, всъщност?"
Разфокусираният му поглед се спря на часовника на стената -10:40!
О, НЕ!
Този час обикновено се свързваше с офиса, началника, съвещанието и купчината папки за доклад на бюрото му.
- Господи, направи днес да е неделя! - отправи той красноречив взор нагоре.
Грег си имаше един малък, личен бог - Диониско, който за разлика от гръцкия си колега - Дионисий, беше много ненадежден.
Диониско беше нещо средно между аптекар, виночерпец и управител на семеен пансион и Грег често му отправяше разни молбици, които Диониско се разсейваше да изпълни.
Ето, например, вчера час и половина Грег си търсеше чистите чорапи и все повтаряше: "Божеееееее, къде ли съм ги забутал?", но Диониско явно беше отишъл да играе голф или каквото там правят малките лични богчета в свободното си време и въобще не му помогна. Наложи се да си обуе обувките на бос крак и цял ден му убиваха...
- Нека е неделя днес! - повтори немощно Грег и пусна радиото. Оттам гръмна обедният симфоничен концерт, който беше само в неделя, и Грег вдигна очи към тавана. - Мерси, брат’чед!
Днес Диониско явно беше на разположение и животът започна да се обагря в розово...
Следващото нещо в програмата беше закуската, а всички знаем колко хранителни могат да бъдат две или по-добре три бири! Грег извади първата от хладилника и все още нежно я гледаше, когато от радиото се разнесе „The Four Seasons” на Вивалди. Грег замръзна. Вивалди с бира! - това беше ужасно...
Естетът в него се разбунтува – не може такава възвисяваща музика с такова плебейско питие като бира! С кристална яснота Грег осъзна каква огромна дупка, не – пропаст, зееше в човешкото познание. Имаше ръководства, наръчници кой писател с каква напитка да се консумира, но за музиката – хаос, ужас, бездна!
Грег чак седна, поразен от откритието си, че може би на него се падаше да запълни тази празнина и така да спаси човечеството от мрака на невежеството.
В това време вече звучеше ”Piano Concerto” от адаша му – Григ.
"Тук е лесно – бяло, полусухо вино – може би шардоне" – реши Грег и се почувства в свои води.
Пучини и Дворжак се сближиха на базата на каберне, отлежало в малки дъбови бъчви. Моцарт не биваше да се слуша без шампанско, а Верди с прочутата му ,,Наздравица" - мерло и само мерло.
Шопен вървеше с розе, а пък този титан Вагнер – нищо по-малко от мавруд - реколта 87-а - резерва от деклариран географски район. Може би – "Мелник" – доуточни Грег.
Бетовен, специално 5-ата симфония, изискваше отлежало, качествено уиски, а просто не можеше да си представи Брамс без два пръста ароматен коняк...
Водката подхождаше на много – Рахманинов, Прокофиев, Стравински, Чайковски, Хачатурян...
"Какво само удивително питие!" - зачуди се Грег. Почти нямаше композитор, който да не може да се слуша с водка. Дори и Орф.
Грег вече допиваше третата си бира, когато се сети, че всъщност така и не беше открил музика за бирата.
"Ми то не останаха композитори - Бизе, Равел, Албинони..." Не, много ограничаващо беше така!
"Я да взема един душ и да си проясня мозъка!" - Грег тръгна към банята, като хвърли поглед към скупчената на спалнята фигура.
После ще я събудя, обеща си Грег и пусна душа.
Той запя арията на Каварадоси от Пучини и тъкмо вземаше горните октави, когато от спалнята започнаха подозрителни звуци.
Звуците започваха ниско, гърлено, като неясно боботене, преминаваха през стържещия звук от дъскорезница и се извисяваха до горно "си бемол”, след което се чуваше просвирване, пауза и отново в същия ред.
"Сигурно крадци са се вмъкнали и тарашат"– реши Грег, недоволен, че му прекъсват арията. Но мисълта за беззащитната девойка, лежаща на спалнята сред тези главорези, накара кръвта му да кипне.
"Да пази и да защитава" – припомни си той девиза на нюйоркските ченгета и смело завърза кърпата около кръста си.
Стремително отвори вратата, готов за десен ъперкът и... замръзна.
Фигурата на спалнята се беше отвила – легнал възнак, в цялото си великолепие, Борсата беше разперил крака и ръце и сладко похъркваше.
Гняв и разочарование се забориха за надмощие в многострадалната Грегова душа.
- Ти що щеш на мойта спалня? - сръга той Борсата в ребрата.
- Ммммммм - измуча сладко Борсата и тръгна да се завива пак през глава.
Грег повтори въпроса си, придружен от още по-настойчиво сръгване.
- Ами аз, таковата, изпратих гостите и нали трябваше все някъде да спя... – Борсата гледаше като младенец.
В този момент ябълката на Нютон се материализира като гениална идея в главата на Грег – Борсата беше профи на тема напитки и със сигурност знаеше каква музика е подходяща за бирата.
Когато формулира въпроса си, Борсата го изгледа сащисано, но думата „бира" издигна духа му в невиждани философски висини.
- Грег, да ти имам терзанията, дай по една бирюга и ще ти кажа. Студеничка!
Грег донесе двете бирюги и загледа очаквателно Борсата.
- Бирата – започна дълбокомислено Борсата, – това благословено от Бога питие, тази амброзия за душата и наслада за сетивата може да се пие с ВСЯКАКВА музика! Наздраве, брато!
От радиото се лееше дунавското на Дико Илиев.
Мариана Царкова - „Двоен гимлет“
В дните на ранната ми младост, когато го нямаше чичко Гугъл да ти каже всичко за всичко, цялото ми познание и култура идваха от книгите. Включително и алкохолната такава. За съжаление в българската литература тази тема не беше добре застъпена. Вярно, в „Мамино детенце” имаше един Николчо, син на Нено и Неновица, който попийваше ракийца, но той беше заклеймен като изключително отрицателен персонаж и лош пример. Е, и Ботев възкликваше „Вино дайте, ще да пия!”, но с тези редки изключения в цялата българска литература от училище цареше въпиюща трезвеност.
Затова се налагаше да се самообразовам. И аз четях много. В рускоезичните автори масово се жулеше водка, която умилително се наричаше „водчица”, така щото ти носеше уют и безбрежни степи; в „И изгрява слънце” на Хемингуей на почти всяка страница се пиеше дайкири, което носеше изисканост и романтика; при Ремарк калвадосът се лееше като вода, напомняйки хълмовете на Южна Франция; в „Улица Консервна” на почит беше някакво уиски, наречено „Стари кецове за тенис”, а Филип Марлоу – детективът на Чандлър – пиеше гимлет след гимлет и нищо му нямаше. Особено впечатляваща беше сцената, в която Марлоу влиза в любимия си бар и си поръчва двоен гимлет - в памет на убития си приятел. Беше толкова трогателно, че човек просто закопняваше да има убит приятел и да подхвърли небрежно на бармана: ”Дай един гимлет, мой човек – двоен!”.
Но всичко си оставаше само на теория, а емпиризъм – почти никакъв. Е, бях опитвала от винцето на дядо ми, което той разреждаше с лимонада и странно защо го наричаше ”мечка”, а също и един ликьор – вишновка, който майка ми наливаше в напръстници и черпеше приятелките си.
Ето защо, още на първото море, на което ме пуснаха сама с приятели, реших, че е време за действия. И една вечер, нагримирани и нахъсани, с моята приятелка се отправихме към коктейлбара на Шведския (грандхотел "Варна").
- Две дайкирита, моля! – поръчах аз на бармана – оплешивяващ чичко с коремче.
Когато напитките дойдоха, ахнахме – стълпотворение от розов и син лед, в разкошни чаши, имаше и някакви чадърчета, сламки, плодчета – просто да стоиш и да ахкаш. Размечтахме се как стоим тераса, чакаме мъжете ни да се върнат от лов, преборвайки разни хищници, а ние бъбрим светски. На вкус си беше силно и парещо, но така хемингуейски се чувствахме, че си го изпихме за нула време.
- Ще искат ли дамите по още едно? – попита барманът.
- О, не – дай по един калвадос! – наредих аз, като не знам защо бях започнала да говоря на чичкото на „ти”. Барманът ме изгледа странно, но донесе напитките, които не бяха така красиви, а и бяха много остри, парещи и лютиви – нищо, нека видим как са се чувствали героите на Ремарк.
- Да ви нося ли сметката? – загрижено попита барманът, когато поприключихме и с калвадоса.
- Дай два гимлета, мой човек – единият двоен! – леко провлачено казах аз. – В памет на убития ми приятел!
Очите на бармана станаха като чаени чинийки, но понеже небрежно размахах една банкнота, човекът отиде да забърква напитките, а аз се чувствах като черешката на тортата, маслинката на мартинито или като един литературен критик, пардон – емпирик. Дори се замислих, че следващата ни поръчка трябва да е водка, а към нея ще върви да рецитирам с подходящ мрачен патос:
И скучно и грустно, и некому руку подать
В минуту душевной невзгоды...
Желанья!.. что пользы напрасно и вечно желать?..
А годы проходят — все лучшие годы!
Но така и не стигнахме до водката...
За мое огромно разочарование прословутите гимлети се оказаха джин с лед, но и тях изпихме, а после нещата ми се губят...
Как сме се прибрали, не зная, но три дни реанимирах и се заклевах – никакво повече четене на Чандлър! Вярно, че литературата и емпиризмът искат жертви, но пък тридневно главоболие си е много, откъдето и да го погледнеш. По-добре да си седиш под асмата и да четеш „Под игото”, където само чорбаджи Марко отпива по малко вино и възпитава челядта си...
И ето как си върнах любовта към българската литература – при цялата й въпиюща трезвеност!
Терзания
Грег повдигна глава изпод завивката и пробва да отвори едното си око. Не му се удаде и го затвори.
Хм, не е правилното око, помисли той и пробва с другото. Почти успя, но гърлото му беше по-сухо и от пустинята Гоби, а чукането не идваше от съседите, а от собственото му пулсиращо главоболие.
Снощи бяха спретнали едно малко парти, което прерасна в голямо парти, което пък... Абе оливане отвсякъде си беше...
Грег с мъка се надигна и установи, че на спалнята до него лежеше завита през глава фигура.
"Коя е тази мацка?" - попита Грег малкото си оцелели неврони, но оттам замига надпис: ”NO MEMORY”.
Да тръгне да изрежда женски имена сега – това беше усилие, което значително надхвърляше интелектуалните му възможности в момента.
"А дали съм се представил добре?" - беше следващата травмираща мисъл, но Грег я прогони - такива мисли само бръчки образуват.
"Нищо, ще компенсирам, като й поднеса закуска в леглото - може би палачинки - реши Грег и вече беше буден дотолкова, че да се запита: - А колко ли е часът, всъщност?"
Разфокусираният му поглед се спря на часовника на стената -10:40!
О, НЕ!
Този час обикновено се свързваше с офиса, началника, съвещанието и купчината папки за доклад на бюрото му.
- Господи, направи днес да е неделя! - отправи той красноречив взор нагоре.
Грег си имаше един малък, личен бог - Диониско, който за разлика от гръцкия си колега - Дионисий, беше много ненадежден.
Диониско беше нещо средно между аптекар, виночерпец и управител на семеен пансион и Грег често му отправяше разни молбици, които Диониско се разсейваше да изпълни.
Ето, например, вчера час и половина Грег си търсеше чистите чорапи и все повтаряше: "Божеееееее, къде ли съм ги забутал?", но Диониско явно беше отишъл да играе голф или каквото там правят малките лични богчета в свободното си време и въобще не му помогна. Наложи се да си обуе обувките на бос крак и цял ден му убиваха...
- Нека е неделя днес! - повтори немощно Грег и пусна радиото. Оттам гръмна обедният симфоничен концерт, който беше само в неделя, и Грег вдигна очи към тавана. - Мерси, брат’чед!
Днес Диониско явно беше на разположение и животът започна да се обагря в розово...
Следващото нещо в програмата беше закуската, а всички знаем колко хранителни могат да бъдат две или по-добре три бири! Грег извади първата от хладилника и все още нежно я гледаше, когато от радиото се разнесе „The Four Seasons” на Вивалди. Грег замръзна. Вивалди с бира! - това беше ужасно...
Естетът в него се разбунтува – не може такава възвисяваща музика с такова плебейско питие като бира! С кристална яснота Грег осъзна каква огромна дупка, не – пропаст, зееше в човешкото познание. Имаше ръководства, наръчници кой писател с каква напитка да се консумира, но за музиката – хаос, ужас, бездна!
Грег чак седна, поразен от откритието си, че може би на него се падаше да запълни тази празнина и така да спаси човечеството от мрака на невежеството.
В това време вече звучеше ”Piano Concerto” от адаша му – Григ.
"Тук е лесно – бяло, полусухо вино – може би шардоне" – реши Грег и се почувства в свои води.
Пучини и Дворжак се сближиха на базата на каберне, отлежало в малки дъбови бъчви. Моцарт не биваше да се слуша без шампанско, а Верди с прочутата му ,,Наздравица" - мерло и само мерло.
Шопен вървеше с розе, а пък този титан Вагнер – нищо по-малко от мавруд - реколта 87-а - резерва от деклариран географски район. Може би – "Мелник" – доуточни Грег.
Бетовен, специално 5-ата симфония, изискваше отлежало, качествено уиски, а просто не можеше да си представи Брамс без два пръста ароматен коняк...
Водката подхождаше на много – Рахманинов, Прокофиев, Стравински, Чайковски, Хачатурян...
"Какво само удивително питие!" - зачуди се Грег. Почти нямаше композитор, който да не може да се слуша с водка. Дори и Орф.
Грег вече допиваше третата си бира, когато се сети, че всъщност така и не беше открил музика за бирата.
"Ми то не останаха композитори - Бизе, Равел, Албинони..." Не, много ограничаващо беше така!
"Я да взема един душ и да си проясня мозъка!" - Грег тръгна към банята, като хвърли поглед към скупчената на спалнята фигура.
После ще я събудя, обеща си Грег и пусна душа.
Той запя арията на Каварадоси от Пучини и тъкмо вземаше горните октави, когато от спалнята започнаха подозрителни звуци.
Звуците започваха ниско, гърлено, като неясно боботене, преминаваха през стържещия звук от дъскорезница и се извисяваха до горно "си бемол”, след което се чуваше просвирване, пауза и отново в същия ред.
"Сигурно крадци са се вмъкнали и тарашат"– реши Грег, недоволен, че му прекъсват арията. Но мисълта за беззащитната девойка, лежаща на спалнята сред тези главорези, накара кръвта му да кипне.
"Да пази и да защитава" – припомни си той девиза на нюйоркските ченгета и смело завърза кърпата около кръста си.
Стремително отвори вратата, готов за десен ъперкът и... замръзна.
Фигурата на спалнята се беше отвила – легнал възнак, в цялото си великолепие, Борсата беше разперил крака и ръце и сладко похъркваше.
Гняв и разочарование се забориха за надмощие в многострадалната Грегова душа.
- Ти що щеш на мойта спалня? - сръга той Борсата в ребрата.
- Ммммммм - измуча сладко Борсата и тръгна да се завива пак през глава.
Грег повтори въпроса си, придружен от още по-настойчиво сръгване.
- Ами аз, таковата, изпратих гостите и нали трябваше все някъде да спя... – Борсата гледаше като младенец.
В този момент ябълката на Нютон се материализира като гениална идея в главата на Грег – Борсата беше профи на тема напитки и със сигурност знаеше каква музика е подходяща за бирата.
Когато формулира въпроса си, Борсата го изгледа сащисано, но думата „бира" издигна духа му в невиждани философски висини.
- Грег, да ти имам терзанията, дай по една бирюга и ще ти кажа. Студеничка!
Грег донесе двете бирюги и загледа очаквателно Борсата.
- Бирата – започна дълбокомислено Борсата, – това благословено от Бога питие, тази амброзия за душата и наслада за сетивата може да се пие с ВСЯКАКВА музика! Наздраве, брато!
От радиото се лееше дунавското на Дико Илиев.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
