Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
На края на географията
Печатно издание
ISBN
954-529-392-6
Нова цена
5.00 лв.
(Преоценена, стара цена: 7.50 лв.)
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
250 гр.
Страници
215
Дата на издаване
10 септември 2005
Превод
Даринка Кирчева

На края на географията

На края на географията се намира Ангола с неописуемия ужас на една абсурдна колониална война, на края на географията е Африка с нейните нечовешки жестокост, там е и страданието на бели и черни, там все още неизживения кошмар на героя на романа, който разказва историята си на случайно срещната в един лисабонски бар жена.

Спомените на героя за детството му и за далечното семейство, отношенията му с жените, ненавистта му към режима на Салазар са претопени в едно почти клинично описание на военния конфликт, изложено в блестящ монолог и с непостижимо образен и метафоричен език.

Не без основание сравнявано с „Пътешествие до края на нощта“ на Луи-Фердинан Селин, „На края на географията“ е изключително произведение – едновременно и трагедия, и сатира, и лирична епопея, и несъмнено един от най-големите антивоенни романи на ХХ век.

За автора

Португалският писател Антонио Лобо Антунеш (р. 1942 г.), психиатър по професия, е по всеобщо признание един от най-значимите съвременни европейски белетристи. Участва като лекар в колониалната война в Ангола и продължава да практикува медицина и след големия успех на първите си произведения. Автор е на десетки романи, между които „Слонска памет“, „На края на географията“ (ИК „Колибри“, 2005), „Смъртта на Карлос Гардел“, „Величието на Португалия“.

Преведен е на повече от 30 езика, носител на престижни отличия като Австрийската държавна награда за европейска литература, Наградата на Овидий, Наградата на Йерусалим, „Камоинш“ и „Хуан Рулфо“, удостоен с титлата командор на френския Орден за изкуство и литература. Сравняват го с Конрад, Фокнър и Селин. От години е сред фаворитите за Нобеловата награда.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

АНТОНИУ ЛОБУ АНТУНЕШ
НА КРАЯ НА ГЕОГРАФИЯТА

Любимата ми гледка в зоологическата градина беше площадката за кънки под дърветата и чернокожият учител, понесъл се заднишком съвсем прав по цимента в плавни елипси, без да помръдне и мускул, заобиколен от момичета с къси полички и бели обувки, които сигурно имаха същите копринени гласове, с каквито оповестяват излитането на самолетите – кадифени срички, разтапящи се в ушите като остатък от бонбон на езика. Не знам дали ще ви прозвучи глупаво каквото ще кажа, но неделя сутрин, когато ходехме там с баща ми, животните бяха по-животински, длъгнестата самота на жирафа напомняше унинието на тъжен Гъливер, а от могилите в кучешкото гробище от време на време се носеше клето скимтене на пале. Миришеше на коридорите в Колизеума, само че на открито, пълни с чудновати измислени птици в метални клетки, щрауси с вид на стари моми – учителки по гимнастика, кандилкащи се пингвини с мазолести крака на разсилен, какадута с килнати встрани глави като ценители на картини; в езерото с хипопотамите се разплуваше мудната кротост на дебелаците, змиите се увиваха на меки лайнени краваи, а крокодилите с лекота приемаха юрската си съдба на злокобни гущери. Чинарите между клетките сивееха като косите ни и ми се струваше, че някак си остаряваме заедно; служителят, събиращ с гребло листата в кофа, несъмнено приличаше на хирурга, който ще насмете жлъчните ми камъни в шише с лейкопластов етикет; растителна менопауза, в която бучките на простатата и възлите по стволовете се сближават и уподобяват, щеше да ни сроди в същата меланхолия без илюзии; зъбите окапваха от устата като гнили плодове, кожата на корема се набръчкваше от грапавини на дървесна кора. Но не бе изключено някой съпричастен полъх да развее кичурите в най-високите ни клони, а нечия кашлица да пробие мъглата на глухотата с бучене от раковина, което постепенно да придобие успокоителното звучене на съпружеския бронхит.
Ресторантът в зоопарака, където животинският мирис се просмукваше на парцаливи талази в дима на вареното, подправяйки с неприятен дъх на четина вкуса на картофите и придавайки на месото влакнестия привкус на килим, обикновено биваше пълен с еднакъв брой екскурзиантски групи и нетърпеливи майки, които отблъскваха с вилица реещи се като разсеяни усмивки балони, провлекли връвчици подире си, също както летящите булки на Шагал крайчеца на роклите си. Облечени в синьо стари госпожи, подпрели поднос със сладки на кръста, предлагаха по-прашни от надиплените си бузи кремки, преследвани от досадната лепкавост на мухите. Мършави кучета като от средновековен иконостас се раздвояваха между подритването от сервитьорите и остатъците от наденички, хвърлени на пода като излишни пръсти, мазно лъснали от брилянтин. Водните колела в езерото заплашваха всеки миг да нахлуят през отворените прозорци, понесени по враждебни вълни от книжни салфетки. А навън, безразличен към глухата музика, замъглена от високоговорителите, към вдовишкия рев на гнуто, към веселието на екскурзиантите с шумотевица на морни дайрета и към захласнатото ми от възторг възхищение, чернокожият учител продължаваше да се носи по площадката за кънки под дърветата с прелестното и необичайно величие на влачена заднишком литийна икона.
Ако двамата с вас, госпожо, бяхме, примерно, мравояди, вместо да си беседваме в този ъгъл на бара, може би щях да се нагодя по-добре към мълчанието ви, към застиналите ви ръце върху чашата, към стъклените ви очи на мерлуза, вперени някъде в лисината или в пъпа ми, може би щяхме да се разберем със съучастието на трескави хоботи, носталгично душещи цимента за несъществуващи насекоми, може би щяхме да се слеем под плаща на тъмнината в съвкупления, тъжни като лисабонските нощи, когато нептуните от езерата свалят калната си плесен и обхождат пустите площади с ръждивите си горестни очи. Може би щяхте най-сетне да ми разкажете за себе си. Може би зад Кранаховото ви чело дреме някакво скрито умиление към носорозите. Може би опипом щях да открия в себе си еднорог, да ви прегърна, а вие да размахате удивени ръце като забучена с карфица пеперуда, разплута от нежност. Щяхме да си купим билети за избягалото от провинциален призрачен замък влакче, което обикаля из градината от клетка на клетка с мотора си на пружина, и пътем да махаме на стъкмената като коледни ясли пещера с белите мечки – губери втора употреба. Щяхме да наблюдаваме с очи на офталмолози аналния конюнктивит на мандрилите, чиито клепачи се възпаляват от пламнали хемороиди. Щяхме да се целуваме при клетките с лъвове, оголили беззъби венци и проядени от молци като вехти дрехи. Аз ще погаля гърдите ви в лукавата сянка на лисиците, вие ще ми купите сладолед на клечка при шатрата с клоуните и техните плесници с вирнати вежди, подчертани от трагичен саксофон. И така бихме си възвърнали част от детството, което не принадлежи на никого от нас, но упорито се спуска по пързалката със смях, чието приглушено ехо от време на време долита с гняв до нас.

АНТОНИУ ЛОБУ АНТУНЕШ
НА КРАЯ НА ГЕОГРАФИЯТА

Любимата ми гледка в зоологическата градина беше площадката за кънки под дърветата и чернокожият учител, понесъл се заднишком съвсем прав по цимента в плавни елипси, без да помръдне и мускул, заобиколен от момичета с къси полички и бели обувки, които сигурно имаха същите копринени гласове, с каквито оповестяват излитането на самолетите – кадифени срички, разтапящи се в ушите като остатък от бонбон на езика. Не знам дали ще ви прозвучи глупаво каквото ще кажа, но неделя сутрин, когато ходехме там с баща ми, животните бяха по-животински, длъгнестата самота на жирафа напомняше унинието на тъжен Гъливер, а от могилите в кучешкото гробище от време на време се носеше клето скимтене на пале. Миришеше на коридорите в Колизеума, само че на открито, пълни с чудновати измислени птици в метални клетки, щрауси с вид на стари моми – учителки по гимнастика, кандилкащи се пингвини с мазолести крака на разсилен, какадута с килнати встрани глави като ценители на картини; в езерото с хипопотамите се разплуваше мудната кротост на дебелаците, змиите се увиваха на меки лайнени краваи, а крокодилите с лекота приемаха юрската си съдба на злокобни гущери. Чинарите между клетките сивееха като косите ни и ми се струваше, че някак си остаряваме заедно; служителят, събиращ с гребло листата в кофа, несъмнено приличаше на хирурга, който ще насмете жлъчните ми камъни в шише с лейкопластов етикет; растителна менопауза, в която бучките на простатата и възлите по стволовете се сближават и уподобяват, щеше да ни сроди в същата меланхолия без илюзии; зъбите окапваха от устата като гнили плодове, кожата на корема се набръчкваше от грапавини на дървесна кора. Но не бе изключено някой съпричастен полъх да развее кичурите в най-високите ни клони, а нечия кашлица да пробие мъглата на глухотата с бучене от раковина, което постепенно да придобие успокоителното звучене на съпружеския бронхит.
Ресторантът в зоопарака, където животинският мирис се просмукваше на парцаливи талази в дима на вареното, подправяйки с неприятен дъх на четина вкуса на картофите и придавайки на месото влакнестия привкус на килим, обикновено биваше пълен с еднакъв брой екскурзиантски групи и нетърпеливи майки, които отблъскваха с вилица реещи се като разсеяни усмивки балони, провлекли връвчици подире си, също както летящите булки на Шагал крайчеца на роклите си. Облечени в синьо стари госпожи, подпрели поднос със сладки на кръста, предлагаха по-прашни от надиплените си бузи кремки, преследвани от досадната лепкавост на мухите. Мършави кучета като от средновековен иконостас се раздвояваха между подритването от сервитьорите и остатъците от наденички, хвърлени на пода като излишни пръсти, мазно лъснали от брилянтин. Водните колела в езерото заплашваха всеки миг да нахлуят през отворените прозорци, понесени по враждебни вълни от книжни салфетки. А навън, безразличен към глухата музика, замъглена от високоговорителите, към вдовишкия рев на гнуто, към веселието на екскурзиантите с шумотевица на морни дайрета и към захласнатото ми от възторг възхищение, чернокожият учител продължаваше да се носи по площадката за кънки под дърветата с прелестното и необичайно величие на влачена заднишком литийна икона.
Ако двамата с вас, госпожо, бяхме, примерно, мравояди, вместо да си беседваме в този ъгъл на бара, може би щях да се нагодя по-добре към мълчанието ви, към застиналите ви ръце върху чашата, към стъклените ви очи на мерлуза, вперени някъде в лисината или в пъпа ми, може би щяхме да се разберем със съучастието на трескави хоботи, носталгично душещи цимента за несъществуващи насекоми, може би щяхме да се слеем под плаща на тъмнината в съвкупления, тъжни като лисабонските нощи, когато нептуните от езерата свалят калната си плесен и обхождат пустите площади с ръждивите си горестни очи. Може би щяхте най-сетне да ми разкажете за себе си. Може би зад Кранаховото ви чело дреме някакво скрито умиление към носорозите. Може би опипом щях да открия в себе си еднорог, да ви прегърна, а вие да размахате удивени ръце като забучена с карфица пеперуда, разплута от нежност. Щяхме да си купим билети за избягалото от провинциален призрачен замък влакче, което обикаля из градината от клетка на клетка с мотора си на пружина, и пътем да махаме на стъкмената като коледни ясли пещера с белите мечки – губери втора употреба. Щяхме да наблюдаваме с очи на офталмолози аналния конюнктивит на мандрилите, чиито клепачи се възпаляват от пламнали хемороиди. Щяхме да се целуваме при клетките с лъвове, оголили беззъби венци и проядени от молци като вехти дрехи. Аз ще погаля гърдите ви в лукавата сянка на лисиците, вие ще ми купите сладолед на клечка при шатрата с клоуните и техните плесници с вирнати вежди, подчертани от трагичен саксофон. И така бихме си възвърнали част от детството, което не принадлежи на никого от нас, но упорито се спуска по пързалката със смях, чието приглушено ехо от време на време долита с гняв до нас.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Авторът е сред ония великани в наративния човешки трезор, превръщащ разговора във вид изкуство, сякаш е заклет експерт в това дело, поверено му от съдбата! Него можеш да го четеш не специално заради фабулата; дори пренебрегвайки я съзнателно - а заради словесните обрати, образност, колоритност, дори усета за мирис, вкус и цвят, които думите съдържат, поради експертната вещина на автора да включва всичките ни сетива, чрез всяка докосваща ни дума от пълноводието на разказа му. Разбрах и, че не го сравняват с Марсел Пруст, заради съзнателното му дистанциране от обвързаността с изящна, сензитивни изразност, във времена на войни и бедствия, които изключват изящна чувственост! Но за мен той е сред носителите на словесност ,, с власт и сила", стане ни му по Благодат!

Оценка: +1

Авторът е сред ония великани в наративния човешки трезор, превръщащ разговора във вид изкуство, сякаш е заклет експерт в това дело, поверено му от съдбата! Него можеш да го четеш не специално заради фабулата; дори пренебрегвайки я съзнателно - а заради словесните обрати, образност, колоритност, дори усета за мирис, вкус и цвят, които думите съдържат, поради експертната вещина на автора да включва всичките ни сетива, чрез всяка докосваща ни дума от пълноводието на разказа му. Разбрах и, че не го сравняват с Марсел Пруст, заради съзнателното му дистанциране от обвързаността с изящна, сензитивни изразност, във времена на войни и бедствия, които изключват изящна чувственост! Но за мен той е сред носителите на словесност ,, с власт и сила", стане ни му по Благодат!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
954-529-392-6
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени