На края на географията

АНТОНИУ ЛОБУ АНТУНЕШ
НА КРАЯ НА ГЕОГРАФИЯТА

Любимата ми гледка в зоологическата градина беше площадката за кънки под дърветата и чернокожият учител, понесъл се заднишком съвсем прав по цимента в плавни елипси, без да помръдне и мускул, заобиколен от момичета с къси полички и бели обувки, които сигурно имаха същите копринени гласове, с каквито оповестяват излитането на самолетите – кадифени срички, разтапящи се в ушите като остатък от бонбон на езика. Не знам дали ще ви прозвучи глупаво каквото ще кажа, но неделя сутрин, когато ходехме там с баща ми, животните бяха по-животински, длъгнестата самота на жирафа напомняше унинието на тъжен Гъливер, а от могилите в кучешкото гробище от време на време се носеше клето скимтене на пале. Миришеше на коридорите в Колизеума, само че на открито, пълни с чудновати измислени птици в метални клетки, щрауси с вид на стари моми – учителки по гимнастика, кандилкащи се пингвини с мазолести крака на разсилен, какадута с килнати встрани глави като ценители на картини; в езерото с хипопотамите се разплуваше мудната кротост на дебелаците, змиите се увиваха на меки лайнени краваи, а крокодилите с лекота приемаха юрската си съдба на злокобни гущери. Чинарите между клетките сивееха като косите ни и ми се струваше, че някак си остаряваме заедно; служителят, събиращ с гребло листата в кофа, несъмнено приличаше на хирурга, който ще насмете жлъчните ми камъни в шише с лейкопластов етикет; растителна менопауза, в която бучките на простатата и възлите по стволовете се сближават и уподобяват, щеше да ни сроди в същата меланхолия без илюзии; зъбите окапваха от устата като гнили плодове, кожата на корема се набръчкваше от грапавини на дървесна кора. Но не бе изключено някой съпричастен полъх да развее кичурите в най-високите ни клони, а нечия кашлица да пробие мъглата на глухотата с бучене от раковина, което постепенно да придобие успокоителното звучене на съпружеския бронхит.
Ресторантът в зоопарака, където животинският мирис се просмукваше на парцаливи талази в дима на вареното, подправяйки с неприятен дъх на четина вкуса на картофите и придавайки на месото влакнестия привкус на килим, обикновено биваше пълен с еднакъв брой екскурзиантски групи и нетърпеливи майки, които отблъскваха с вилица реещи се като разсеяни усмивки балони, провлекли връвчици подире си, също както летящите булки на Шагал крайчеца на роклите си. Облечени в синьо стари госпожи, подпрели поднос със сладки на кръста, предлагаха по-прашни от надиплените си бузи кремки, преследвани от досадната лепкавост на мухите. Мършави кучета като от средновековен иконостас се раздвояваха между подритването от сервитьорите и остатъците от наденички, хвърлени на пода като излишни пръсти, мазно лъснали от брилянтин. Водните колела в езерото заплашваха всеки миг да нахлуят през отворените прозорци, понесени по враждебни вълни от книжни салфетки. А навън, безразличен към глухата музика, замъглена от високоговорителите, към вдовишкия рев на гнуто, към веселието на екскурзиантите с шумотевица на морни дайрета и към захласнатото ми от възторг възхищение, чернокожият учител продължаваше да се носи по площадката за кънки под дърветата с прелестното и необичайно величие на влачена заднишком литийна икона.
Ако двамата с вас, госпожо, бяхме, примерно, мравояди, вместо да си беседваме в този ъгъл на бара, може би щях да се нагодя по-добре към мълчанието ви, към застиналите ви ръце върху чашата, към стъклените ви очи на мерлуза, вперени някъде в лисината или в пъпа ми, може би щяхме да се разберем със съучастието на трескави хоботи, носталгично душещи цимента за несъществуващи насекоми, може би щяхме да се слеем под плаща на тъмнината в съвкупления, тъжни като лисабонските нощи, когато нептуните от езерата свалят калната си плесен и обхождат пустите площади с ръждивите си горестни очи. Може би щяхте най-сетне да ми разкажете за себе си. Може би зад Кранаховото ви чело дреме някакво скрито умиление към носорозите. Може би опипом щях да открия в себе си еднорог, да ви прегърна, а вие да размахате удивени ръце като забучена с карфица пеперуда, разплута от нежност. Щяхме да си купим билети за избягалото от провинциален призрачен замък влакче, което обикаля из градината от клетка на клетка с мотора си на пружина, и пътем да махаме на стъкмената като коледни ясли пещера с белите мечки – губери втора употреба. Щяхме да наблюдаваме с очи на офталмолози аналния конюнктивит на мандрилите, чиито клепачи се възпаляват от пламнали хемороиди. Щяхме да се целуваме при клетките с лъвове, оголили беззъби венци и проядени от молци като вехти дрехи. Аз ще погаля гърдите ви в лукавата сянка на лисиците, вие ще ми купите сладолед на клечка при шатрата с клоуните и техните плесници с вирнати вежди, подчертани от трагичен саксофон. И така бихме си възвърнали част от детството, което не принадлежи на никого от нас, но упорито се спуска по пързалката със смях, чието приглушено ехо от време на време долита с гняв до нас.