Мисля си, че има нещо смущаващо във факта на обнародването на онази част от книжовното наследство, невидяла бял свят приживе на своя автор. Преди да се превърне в литературен архив, лабораторията на твореца е била негова неприкосновена територия, с която той е имал пълната свобода да се разпорежда както намери за добре. Но когато житейското време изтече и историческото време предяви своите права, личността е безсилна. Може би в това човешко безсилие е оправданието на онзи, който се осмели да наруши интимността на излинели от времето ръкописи. Пристъпвам към този свой дълг с цялото уважение към писателя и с цялата ми синовна обич към човека.
Ще запомня моя дядо като най-благородния и безкористен човек. Надявам се доброта и търпимост да лъхат и от тези страници, които трябва да очертаят основните насоки в близо седемдесетгодишния му творчески път. За отправна точка в него приемаме годината 1919, в която излиза първата му стихосбирка, „Горящи степи“, а крайната съвпада практически с неговата смърт (1 януари 1988 г.), тъй като той работи, докато силите не го напуснаха броени месеци преди кончината му.
Силвия Вагенщайн
Николай Дончев (Николай Дончев Джаров), български писател и преводач, е роден на 29.10.1898 г. в София.
Завършва гимназия в София и славянска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски” (1927). Учител в село Долна Студена и Две могили (дн. град), Русенско. Завежда литературната страница на излизащия на френски в София всекидневник „La Bulgarie” (1924-1935), редактор в седмичниците „La parole Bulgare” и „Vita Bulgara” (1936-1944). От 1961 г. до 1967 г. работи в отдел „Връзки с чужбина” при СБП. Член на СБП. Сътрудничи на литературния печат в България, Франция и Италия.
Автор на стихосбирките „Горящи степи” (1919), „Жътвар” (1927), на книгите „Чужди влияния в българската литература” (на френски език, 1934), „Скица за една картина на новата българска литература” (1935), „Български студии” (1938), „Кратък очерк по западноевропейска литература” 1946), „Едуар Ерио. Живот, идеи, творчество” (1947), „Андре Стил - пламенен борец за мир” (1954), „Литературни и мемоарни етюди” (1978), „Литературно-критически страници” (1988), „Светилник на духа. Литературна критика и есеистика 1919-1987″ (1999).
Превежда белетристика от френски, италиански и руски автори. Получава престижни награди от френското правителство и Френската академия.
Умира през 1988 г.
Мисля си, че има нещо смущаващо във факта на обнародването на онази част от книжовното наследство, невидяла бял свят приживе на своя автор. Преди да се превърне в литературен архив, лабораторията на твореца е била негова неприкосновена територия, с която той е имал пълната свобода да се разпорежда както намери за добре. Но когато житейското време изтече и историческото време предяви своите права, личността е безсилна. Може би в това човешко безсилие е оправданието на онзи, който се осмели да наруши интимността на излинели от времето ръкописи. Пристъпвам към този свой дълг с цялото уважение към писателя и с цялата ми синовна обич към човека.
Ще запомня моя дядо като най-благородния и безкористен човек. Надявам се доброта и търпимост да лъхат и от тези страници, които трябва да очертаят основните насоки в близо седемдесетгодишния му творчески път. За отправна точка в него приемаме годината 1919, в която излиза първата му стихосбирка, „Горящи степи“, а крайната съвпада практически с неговата смърт (1 януари 1988 г.), тъй като той работи, докато силите не го напуснаха броени месеци преди кончината му.
Силвия Вагенщайн
Човек с възрожденска нагласа, моят дядо живееше във вечен възторг от литературата. Това впрочем не беше само негова привилегия, а като че ли на хората от неговото поколение, които влагаха в книжовните си занимания повече патос, отколкото ние днес. Николай Дончев виждаше своята мисия в разпространението на българската книжнина в чужбина и отдаде много сили като преводач и популяризатор, за да заеме тя достойно място сред другите европейски литератури. Плод на това призвание са стотиците отзиви, статии и изследвания за наши автори в чуждестранния печат, които тук не са намерили място.
Осемте основни раздела в книгата отразяват приоритетните области, в които е творил: поезия, есеистика, литературна критика, критика на превода, мемоарна литература, и включват съответно образци от посочените области (някои от които публикувани в по-ранните негови книги „Литературни и мемоарни етюди“ и „Литературно-критически статии“, изд. „Български писател“, 1978 и 1988). При конкретния подбор сме се ръководили от художествените качества на поместените текстове, от значимостта на проблематиката от съвременна гледна точка и неизменно от личните предпочитания на автора към едни или други явления и личности.
Така очеркът за Иван Вазов натежава над останалите и това е израз на особения пиетет, който моят дядо хранеше към патриарха на българската литература. Сам родом от Карлово, той чувстваше емоционално и духовно родство с писателите от подбалканските ни градчета, които бяха за него свято място на българщината.
Николай Дончев беше радетел за „европеизация“ на нашата литература. Той изследваше чуждите влияния в нея, духовната близост и идейните афинитети между българските и западноевропейските творци, като заедно с това посвети ред очерци и студии на големите имена в западноевропейската литература, по-специално италианската и френската. На тази сфера от дейността му принадлежи може би най-съществената „находка“ в сборника: първите шест глави от подготвяна от самия него за печат книга под наслов „Разговори с люде и книги през вековете“, останала най-вероятно неиздадена в навечерието на войната. Диалогът от дистанцията на времето винаги е бил негов „излюблен“ похват, а духовността - висша добродетел в ценностната му система, годна да осигури вътрешната спойка на една литературна творба, както е в случая.
Към първоначалния замисъл, който е включвал портрети на крупни личности, принадлежали на различни епохи и литератури, но обединени от по-общата идея за превъплъщенията на творческия дух през вековете, сме си позволили волността да прибавим излезли впоследствие изпод перото му очерци за писатели, които обаче следват плътно неговите предпочитания и образуват, условно казано, идеалната книга на литературните му пристрастия.
Преди да наложи името си през двайсетте години като един от авторите на „Хиперион“ и „Златорог“, Николай Дончев е подписвал първите си опити в поезията с псевдонима Николай Бисерин. В по-късно време, като литературен критик, е използвал псевдонимите Wit и Н. Йеронимов. Поместените в сборника малки есета, излизали в поредни броеве на столичен вестник, чието име остава неизвестно, носят подписа Н. Йеронимов. Водени от грижа за автентичност, сме сметнали за допустимо да поставим датите на написване под някои от текстовете, а другаде, където не е било възможно, те не са отбелязани.
И накрая, за заглавието, взето от предговора към неосъщественото издание на книгата „Разговори с люде и книги“, в който авторът изповядва творческото си верую. Това заглавие има символична стойност и би трябвало да ни даде основния ключ към личността на човека и твореца Николай Дончев, който мечтаеше чрез книгата да пренесе в бъдните векове светлината на духовността.
Мисля си, че има нещо смущаващо във факта на обнародването на онази част от книжовното наследство, невидяла бял свят приживе на своя автор. Преди да се превърне в литературен архив, лабораторията на твореца е била негова неприкосновена територия, с която той е имал пълната свобода да се разпорежда както намери за добре. Но когато житейското време изтече и историческото време предяви своите права, личността е безсилна. Може би в това човешко безсилие е оправданието на онзи, който се осмели да наруши интимността на излинели от времето ръкописи. Пристъпвам към този свой дълг с цялото уважение към писателя и с цялата ми синовна обич към човека.
Ще запомня моя дядо като най-благородния и безкористен човек. Надявам се доброта и търпимост да лъхат и от тези страници, които трябва да очертаят основните насоки в близо седемдесетгодишния му творчески път. За отправна точка в него приемаме годината 1919, в която излиза първата му стихосбирка, „Горящи степи“, а крайната съвпада практически с неговата смърт (1 януари 1988 г.), тъй като той работи, докато силите не го напуснаха броени месеци преди кончината му.
Силвия Вагенщайн
Човек с възрожденска нагласа, моят дядо живееше във вечен възторг от литературата. Това впрочем не беше само негова привилегия, а като че ли на хората от неговото поколение, които влагаха в книжовните си занимания повече патос, отколкото ние днес. Николай Дончев виждаше своята мисия в разпространението на българската книжнина в чужбина и отдаде много сили като преводач и популяризатор, за да заеме тя достойно място сред другите европейски литератури. Плод на това призвание са стотиците отзиви, статии и изследвания за наши автори в чуждестранния печат, които тук не са намерили място.
Осемте основни раздела в книгата отразяват приоритетните области, в които е творил: поезия, есеистика, литературна критика, критика на превода, мемоарна литература, и включват съответно образци от посочените области (някои от които публикувани в по-ранните негови книги „Литературни и мемоарни етюди“ и „Литературно-критически статии“, изд. „Български писател“, 1978 и 1988). При конкретния подбор сме се ръководили от художествените качества на поместените текстове, от значимостта на проблематиката от съвременна гледна точка и неизменно от личните предпочитания на автора към едни или други явления и личности.
Така очеркът за Иван Вазов натежава над останалите и това е израз на особения пиетет, който моят дядо хранеше към патриарха на българската литература. Сам родом от Карлово, той чувстваше емоционално и духовно родство с писателите от подбалканските ни градчета, които бяха за него свято място на българщината.
Николай Дончев беше радетел за „европеизация“ на нашата литература. Той изследваше чуждите влияния в нея, духовната близост и идейните афинитети между българските и западноевропейските творци, като заедно с това посвети ред очерци и студии на големите имена в западноевропейската литература, по-специално италианската и френската. На тази сфера от дейността му принадлежи може би най-съществената „находка“ в сборника: първите шест глави от подготвяна от самия него за печат книга под наслов „Разговори с люде и книги през вековете“, останала най-вероятно неиздадена в навечерието на войната. Диалогът от дистанцията на времето винаги е бил негов „излюблен“ похват, а духовността - висша добродетел в ценностната му система, годна да осигури вътрешната спойка на една литературна творба, както е в случая.
Към първоначалния замисъл, който е включвал портрети на крупни личности, принадлежали на различни епохи и литератури, но обединени от по-общата идея за превъплъщенията на творческия дух през вековете, сме си позволили волността да прибавим излезли впоследствие изпод перото му очерци за писатели, които обаче следват плътно неговите предпочитания и образуват, условно казано, идеалната книга на литературните му пристрастия.
Преди да наложи името си през двайсетте години като един от авторите на „Хиперион“ и „Златорог“, Николай Дончев е подписвал първите си опити в поезията с псевдонима Николай Бисерин. В по-късно време, като литературен критик, е използвал псевдонимите Wit и Н. Йеронимов. Поместените в сборника малки есета, излизали в поредни броеве на столичен вестник, чието име остава неизвестно, носят подписа Н. Йеронимов. Водени от грижа за автентичност, сме сметнали за допустимо да поставим датите на написване под някои от текстовете, а другаде, където не е било възможно, те не са отбелязани.
И накрая, за заглавието, взето от предговора към неосъщественото издание на книгата „Разговори с люде и книги“, в който авторът изповядва творческото си верую. Това заглавие има символична стойност и би трябвало да ни даде основния ключ към личността на човека и твореца Николай Дончев, който мечтаеше чрез книгата да пренесе в бъдните векове светлината на духовността.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
