Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна
Печатно издание
ISBN
978-619-150-223-3
Купи
Цена
15.40 лв.
(22.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-30%
Електронно издание
ISBN
978-619-150-531-9
Купи
Цена
10.00 лв.
(22.00 лв.)
-12лв.
Информация
Рейтинг (52)
Мнения (8)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
380 гр.
Страници
384
Дата на издаване
30 септември 2013
Превод
Елена Радинска

Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

След дълъг и изпълнен със събития живот Алан Карлсон се озовава в старчески дом, който смята за своя последна спирка на земята. Единственият проблем е, че доброто здраве не го напуска, а смъртта не бърза. На стотния си рожден ден рожденикът решава да избяга през прозореца на стаята си, за да се спаси от тържественото честване. По домашни пантофи и без план за действие Алан предприема неочаквано и за самия себе си бягство, изпълнено с безброй невероятни приключения. Спонтанно извършена кражба на куфар, собственост на престъпна организация, го среща с колоритни приятели, които с готовност се присъединяват към него.

Алан Карлсон ще се върне в миналото и ще се срещне лично с най-знаменитите политически фигури по земното кълбо – от Франко до Сталин и от Труман до Дьо Гол – и навсякъде ще свърши по нещо „полезно“, оказвайки влияние върху най-важните световни събития.

Достоен за филм на Уди Алън, за перото на Кърт Вонегът или Арто Паасилина, романът ще ви накара да се превивате от смях. От друга страна обаче всичко в книгата изглежда толкова сериозно, че на моменти се питаме...

...а дали пък нещата и в действителност не са се случили именно така???

За автора

След двайсетгодишна кариера като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент шведският писател Юнас Юнасон (р. 1961) решава да започне нов живот. Продава цялото си имущество в Швеция и се премества в малко градче край езерото Лугано в Швейцария, където се отдава на писане и след три години издава първия си роман... и първия си шедьовър: „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“. Преведен на 35 езика и достигнал тираж от 4,5 милиона екземпляра, филмиран (с участието на Роберт Густафсон), романът се сдобива със следните награди: шведската Swedish Booksellers Award (2010); германската M-Pionier Preis (2011), датската Audiobook Award (2011) и канадската Escapades (2012).

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Юнас Юнасон „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“

Вероятно ще си помислите, че е можел да вземе решението си по-рано и да прояви достатъчно смелост, за да го обяви пред другите. Но Алан Карлсон никога не бе имал склонност да умува прекалено дълго.
И така, още преди мисълта да се е оформила в съзнанието му, той отвори прозореца на стаята си, намираща се на първия етаж в старческия дом в Малмшьопинг, прехвърли краката си и се приземи в лехата с теменужки.
Маневрата го затрудни, което не беше никак чудно, тъй като тъкмо през този ден Алан навършваше сто години. Оставаше по-малко от час до тържеството по случай рождения му ден, което щеше да се състои в салона на старческия дом. Лично кметът щеше да уважи събитието. И местният вестник. И всички старци от дома. И целият персонал, начело с проклетата старша сестра Алис.
Само главното действащо лице не възнамеряваше да присъства.
Алан Карлсон стоеше разколебан посред лехата с теменужки, която се намираше от едната страна на старческия дом. Носеше кафяво сако и кафяви панталони, а на краката си имаше кафяви домашни пантофи. Не можеше да се каже, че е някой моден диктатор, но човек рядко е на тази възраст.
Алан обмисляше дали да не опита да се промъкне обратно през прозореца, за да си вземе шапката и обувките, но междувременно напипа портфейла си във вътрешния джоб на сакото и реши, че на този етап това ще е достатъчно. А и старшата сестра Алис неведнъж бе проявявала шесто чувство (той все криеше водката си, а тя винаги я намираше), та знае ли човек – може би точно сега се движеше по коридора към неговата стая и усещаше, че се случва нещо нередно.
По-добре да тръгва, докато е време, помисли си Алан и пристъпи извън лехата, а коленете му припукаха. В портфейла, доколкото можеше да си спомни, имаше няколко спестени стотачки, което беше добре, тъй като бягството нямаше да му излезе безплатно.
Алан се обърна, за да хвърли прощален поглед към старческия дом, който до съвсем скоро бе приемал като свое последно обиталище на земята. И тогава си каза, че да умре би могъл някой друг път, някъде другаде.
Столетникът пое на път със своите опикани пантофи (такива са, защото мъжете на преклонна възраст рядко стигат по-далече от обувките си, когато уринират). Първо през един парк, после покрай открита площ, където от време на време се организираше пазар в иначе съвсем тихия град. Няколкостотин метра по-нататък Алан стигна зад средновековната църква – гордост за района – и се отпусна на една пейка близо до щръкнали надгробни камъни, за да си поеме дъх. Предвид нивото на набожност в града, нямаше основание да се притеснява, че ще бъде видян. Забеляза, че по ирония на съдбата беше връстник с някой си Хенинг Алготсон, който лежеше под надгробния камък точно срещу него. Разликата между двамата беше, че Хенинг бе предал богу дух шейсет и една години по-рано. Ако беше по-любопитен, може би щеше да се зачуди от какво ли Хенинг се е споминал само на трийсет и девет години. Но Алан не се месеше в работата на другите хора – без значение живи или мъртви, особено ако можеше да го избегне, а в повечето случаи можеше.
Вместо това си помисли как вероятно не е бил прав, като е седял в старческия дом и си е казвал, че какво пък, може просто да умре и да се отърве от всичко. Макар цялото тяло да го болеше, Алан си даваше сметка, че определено беше по-вълнуващо и внушително да бяга от старшата сестра Алис, отколкото да лежи на два метра под земята.
При тази мисъл рожденикът се изправи, опълчи се на немощните си колене, каза „довиждане“ на Хенинг Алготсон и продължи импровизираното си бягство.
Алан се придвижи през гробището в посока юг, докато на пътя му не се изпречи една каменна ограда. Нямаше и метър височина, но Алан беше столетник, а не състезател на висок скок. От другата страна на оградата се намираше гарата на Малмшьопинг и старецът изведнъж осъзна, че нестабилните му крака го бяха повели точно натам. Веднъж, преди много, много години, Алан беше прекосил Хималаите. Тогава беше трудно, помисли си старецът, застанал пред последното препятствие, което го делеше от гарата. Продължи да мисли за това приключение толкова усилено, че оградата пред очите му започна да се смалява. И когато стана съвсем ниска, Алан я преодоля, напук на годините и болните колене.

В Малмшьопинг рядко има стълпотворение на хора и този слънчев пролетен ден не правеше изключение. Алан не бе срещнал жива душа, откакто, без много да му мисли, беше решил да пропусне тържеството по случай стотния си рожден ден. Чакалнята на гарата също бе почти безлюдна, когато Алан се дотътри вътре по пантофи. Но не съвсем. По средата на чакалнята имаше два реда пейки, разположени с гръб една към друга. Всички места бяха свободни. Отдясно имаше две каси – едната беше затворена, но зад другата седеше дребен човечец с малки, кръгли очила, рядка коса, сресана на една страна, и униформена жилетка. Мъжът вдигна измъчен поглед от екрана на компютъра, когато старецът влезе. Сигурно смяташе, че този следобед на гарата е голяма лудница – Алан тъкмо беше забелязал, че не е сам в чакалнята. Отсреща в ъгъла стърчеше кльощав младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба.
Младежът явно не можеше да чете, тъй като упорито дърпаше дръжката на вратата на тоалетната за инвалиди, сякаш надписът „Не работи“ не му говореше нищо. След известно време се насочи към тоалетната в съседство, ала там проблемът беше от друго естество. Очевидно младежът не искаше да се разделя с големия си сив куфар на колела, но кабинката просто нямаше как да ги побере заедно. Според Алан младежът трябваше или да остави куфара пред тоалетната, докато облекчава нуждите си, или да го напъха вътре, а той самият да остане отвън.
Но Алан имаше свои грижи и не му беше до младежа. Впрегна всичките си сили, за да може да движи краката си равномерно, и със ситни стъпки се дотътри до дребния човечец на работещата каса. Попита го дали случайно няма някакво транспортно средство, каквото и да е, което в близките няколко минути да тръгва нанякъде, накъдето и да е, и в случай че има, колко ще струва билетът.
Дребният човечец изглеждаше изморен и явно беше изгубил нишката, защото минаха няколко секунди, преди да попита:
– А закъде бихте искали да пътувате?
Алан си пое дълбоко дъх и напомни на дребния човечец, че току-що е обяснил, че целта на пътуването му, както и превозното средство зависят от а) времето на заминаване, и б) цената на билета.
Дребният човечец отново замълча за няколко секунди и се загледа в разписанията пред себе си с надеждата, че думите на Алан междувременно ще придобият някакъв смисъл.
– Автобус 202 тръгва за Стренгнес след три минути. Устройва ли ви?
Алан каза, че това може би ще му свърши работа, и научи за въпросния автобус, че тръгва от спирката точно срещу входа на гарата, и би било най-добре да си вземе билет направо от шофьора.
Старецът се зачуди какво тогава прави дребният човечец, щом не продава билети, но не каза нищо. Дребният човечец навярно се питаше същото. Алан благодари за помощта и понечи да повдигне шапката си, която в бързината беше забравил да вземе.
Столетникът седна на една празна пейка, сам със своите мисли. Началото на проклетото тържество в старческия дом беше обявено за три часа следобед, а дотогава оставаха дванайсет минути. Всеки момент щяха да затропат по вратата на стаята му и циркът щеше да започне.
При тази мисъл юбилярят се усмихна, като в същия момент с периферното си зрение видя, че някой се приближава към него. Кльощавият младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба се бе запътил право към Алан, а големият куфар на четири колела го следваше. Старецът осъзна, че рискът да се наложи да разговаря с дългокосия беше съвсем реален. Това вероятно не беше толкова зле, защото в такъв случай би получил представа за начина, по който съвременната младеж разсъждава за нещата от живота.
Разговор действително се завърза, без да достигне нивото, което Алан беше очаквал. Младежът спря на няколко метра от стареца, впери изпитателен поглед в него и попита:

  • Как е?

Алан отговори вежливо, че и той желае добър ден на младежа, след което попита дали би могъл да му бъде от полза по някакъв начин. Би могъл. Младежът искаше Алан да хвърля по едно око на куфара, докато собственикът му облекчава естествените си нужди в тоалетната. Или както се изрази:

  • Трябва да сера.

Алан приятелски обясни, че макар да е стар и изнемощял, зрението му е в добро състояние и да наглежда куфара на младежа не звучи като непосилна задача. Независимо от това препоръча на младежа да облекчи нуждите си възможно най-бързо, защото автобусът на Алан щял да пристигне всеки момент.
Това последното не стигна до ушите на младежа, който се запъти с големи крачки към тоалетната още преди старецът да успее да довърши отговора си.
Столетникът не беше от избухливите дори когато имаше основание да бъде, така че грубото поведение на младежа не го впечатли особено. Ала не изпита и някаква подчертана симпатия към въпросния младеж, което навярно също изигра своята роля за това, което последва. А то беше, че автобус 202 спря пред входа на гарата само няколко секунди след като младежът беше затворил вратата на тоалетната зад себе си. Алан погледна автобуса, после куфара, после пак автобуса и пак куфара.
- Какво пък, нали е на колела – промърмори на себе си. – Има и дръжка, за която да се тегли.
В следващия миг Алан изненада сам себе си, като взе едно – спокойно може да се каже – съдбоносно решение. Шофьорът на автобуса беше отзивчив и съвестен. Помогна на стареца с големия куфар да се качи. Алан благодари и извади портфейла си от вътрешния джоб на палтото. Шофьорът попита дали господинът ще пътува до Стренгнес, докато старецът броеше средствата, с които разполагаше – шестстотин и петдесет крони на банкноти и няколко монети. Алан си помисли, че би било добре да внимава с парите, затова извади една банкнота от петдесет крони и попита:
- Докъде мога да стигна с това?
Шофьорът отговори развеселено, че e свикнал с хора, които знаят докъде искат да пътуват, но не знаят колко ще струва, ала сега било точно обратното. След това погледна разписанието си и съобщи, че за четирийсет и осем крони може да се пътува до гара Бюринге.Това устройваше Алан. Взе си билет и рестото от две крони. Шофьорът постави току-що откраднатия куфар зад седалката си, а Алан се настани на първия ред отдясно, откъдето имаше изглед към чакалнята на гарата. Вратата на тоалетната все още беше затворена, когато автобусът потегли. Алан се надяваше, че младежът прекарва добре там вътре, предвид разочарованието, което всеки миг го очакваше отвън.
Автобусът за Стренгнес беше почти празен този следобед. Най-отзад седеше жена на средна възраст, която пътуваше от Флен, по средата – млада майка, която с доста мъки се бе качила в Солберг заедно с двете си деца, едното от които в бебешка количка, а най-отпред – един възстар мъж, който се присъедини в Малмшьопинг.
Въпросният старец се питаше защо бе откраднал големия сив куфар на четири колела. Дали защото му се бе удала такава възможност? Или защото собственикът му беше простак? Или пък защото в куфара може би се намираха чифт обувки и дори шапка? Или просто защото старецът нямаше какво да губи? Не, Алан не можеше да си отговори. „Когато животът ти се проточи, става по-лесно да си позволяваш волности“ – помисли си той и се настани удобно на седалката си.
Точно в три часа автобусът мина покрай язовир Бьорндамен. Алан установи, че до този момент беше доволен от развитието на деня. И просто затвори очи, за да се отдаде на следобедна дрямка. В същия този миг старша сестра Алис почука на вратата на първа стая в старческия дом в Малмшьопинг. Не получи отговор и почука отново.
- Стига игрички, Алан. Кметът и всички останали са вече тук. Чуваш ли? Нали не си посегнал към чашката отново, Алан? Хайде, излез, Алан! Алан?
Горе-долу по същото време се отвори вратата на единствената работеща в момента тоалетна на гарата в Малмшьопинг. Оттам се подаде един в истинския смисъл на думата облекчен младеж. Той направи няколко крачки към центъра на чакалнята, докато оправяше колана си с едната си ръка, а с пръстите на другата разресваше косата си. Изведнъж спря и се втренчи в празните пейки, след което бързо погледна първо надясно, а после наляво. След това изруга високо:
- Какво става, дявол да го вземе, мамка му и гадост...
Пое си дъх, преди да продължи:
- Готви се да мреш, проклето старче!

Малко след три следобед на втори май спокойствието напусна Малмшьопинг. Вместо да се ядоса, старша сестра Алис се разтревожи и извади главния ключ. Тъй като рожденикът не бе направил нищо, за да прикрие пътя на бягството си, от пръв поглед ставаше ясно, че е скочил през прозореца. Съдейки по следите, които бе оставил, явно беше прекарал известно време в лехата с теменужки, след което бе изчезнал.
По силата на длъжността си кметът чувстваше, че трябва да поеме случая в свои ръце. Нареди на персонала да търси Алан в групи по двама. Старецът не можеше да се е отдалечил кой знае колко, затова групите трябваше да се съсредоточат върху района в непосредствена близост до старческия дом. Една група бе изпратена в парка, друга – в магазина за алкохол (старша сестра Алис знаеше, че Алан има навика да се запилява там), трета – на главната улица, а последната – до градския клуб, който се намираше горе на хълма. Самият кмет щеше да остане в старческия дом, за да наглежда старците, които все още не се бяха изпарили, и да обмисля следващия ход. Предупреди патрулите да бъдат дискретни; не беше необходимо да се вдига излишен шум около цялата тази работа. В суматохата кметът не съобрази, че една от групите, които току-що бе изпратил на разузнавателна мисия, се състоеше от репортерка от местния вестник и нейния фотограф.
Гарата не влизаше в определения от кмета район на търсене. За сметка на това там един разярен, кльощав младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба вече бе претърсил всеки сантиметър от сградата. И понеже нямаше следа нито от Алан, нито от куфара, младежът решително се насочи към дребния човечец на работещата каса с намерението да разбере закъде е отпътувал старецът.
Въпреки че дребният човечец като цяло бе отегчен от работата си, не беше загубил професионалното си достойнство. Затова обясни на нахалния младеж, че интегритетът на пътниците е от изключителна важност, и дръзко добави, че при никакви обстоятелства няма да му предостави исканата от него информация.

Юнас Юнасон „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“

Вероятно ще си помислите, че е можел да вземе решението си по-рано и да прояви достатъчно смелост, за да го обяви пред другите. Но Алан Карлсон никога не бе имал склонност да умува прекалено дълго.
И така, още преди мисълта да се е оформила в съзнанието му, той отвори прозореца на стаята си, намираща се на първия етаж в старческия дом в Малмшьопинг, прехвърли краката си и се приземи в лехата с теменужки.
Маневрата го затрудни, което не беше никак чудно, тъй като тъкмо през този ден Алан навършваше сто години. Оставаше по-малко от час до тържеството по случай рождения му ден, което щеше да се състои в салона на старческия дом. Лично кметът щеше да уважи събитието. И местният вестник. И всички старци от дома. И целият персонал, начело с проклетата старша сестра Алис.
Само главното действащо лице не възнамеряваше да присъства.
Алан Карлсон стоеше разколебан посред лехата с теменужки, която се намираше от едната страна на старческия дом. Носеше кафяво сако и кафяви панталони, а на краката си имаше кафяви домашни пантофи. Не можеше да се каже, че е някой моден диктатор, но човек рядко е на тази възраст.
Алан обмисляше дали да не опита да се промъкне обратно през прозореца, за да си вземе шапката и обувките, но междувременно напипа портфейла си във вътрешния джоб на сакото и реши, че на този етап това ще е достатъчно. А и старшата сестра Алис неведнъж бе проявявала шесто чувство (той все криеше водката си, а тя винаги я намираше), та знае ли човек – може би точно сега се движеше по коридора към неговата стая и усещаше, че се случва нещо нередно.
По-добре да тръгва, докато е време, помисли си Алан и пристъпи извън лехата, а коленете му припукаха. В портфейла, доколкото можеше да си спомни, имаше няколко спестени стотачки, което беше добре, тъй като бягството нямаше да му излезе безплатно.
Алан се обърна, за да хвърли прощален поглед към старческия дом, който до съвсем скоро бе приемал като свое последно обиталище на земята. И тогава си каза, че да умре би могъл някой друг път, някъде другаде.
Столетникът пое на път със своите опикани пантофи (такива са, защото мъжете на преклонна възраст рядко стигат по-далече от обувките си, когато уринират). Първо през един парк, после покрай открита площ, където от време на време се организираше пазар в иначе съвсем тихия град. Няколкостотин метра по-нататък Алан стигна зад средновековната църква – гордост за района – и се отпусна на една пейка близо до щръкнали надгробни камъни, за да си поеме дъх. Предвид нивото на набожност в града, нямаше основание да се притеснява, че ще бъде видян. Забеляза, че по ирония на съдбата беше връстник с някой си Хенинг Алготсон, който лежеше под надгробния камък точно срещу него. Разликата между двамата беше, че Хенинг бе предал богу дух шейсет и една години по-рано. Ако беше по-любопитен, може би щеше да се зачуди от какво ли Хенинг се е споминал само на трийсет и девет години. Но Алан не се месеше в работата на другите хора – без значение живи или мъртви, особено ако можеше да го избегне, а в повечето случаи можеше.
Вместо това си помисли как вероятно не е бил прав, като е седял в старческия дом и си е казвал, че какво пък, може просто да умре и да се отърве от всичко. Макар цялото тяло да го болеше, Алан си даваше сметка, че определено беше по-вълнуващо и внушително да бяга от старшата сестра Алис, отколкото да лежи на два метра под земята.
При тази мисъл рожденикът се изправи, опълчи се на немощните си колене, каза „довиждане“ на Хенинг Алготсон и продължи импровизираното си бягство.
Алан се придвижи през гробището в посока юг, докато на пътя му не се изпречи една каменна ограда. Нямаше и метър височина, но Алан беше столетник, а не състезател на висок скок. От другата страна на оградата се намираше гарата на Малмшьопинг и старецът изведнъж осъзна, че нестабилните му крака го бяха повели точно натам. Веднъж, преди много, много години, Алан беше прекосил Хималаите. Тогава беше трудно, помисли си старецът, застанал пред последното препятствие, което го делеше от гарата. Продължи да мисли за това приключение толкова усилено, че оградата пред очите му започна да се смалява. И когато стана съвсем ниска, Алан я преодоля, напук на годините и болните колене.

В Малмшьопинг рядко има стълпотворение на хора и този слънчев пролетен ден не правеше изключение. Алан не бе срещнал жива душа, откакто, без много да му мисли, беше решил да пропусне тържеството по случай стотния си рожден ден. Чакалнята на гарата също бе почти безлюдна, когато Алан се дотътри вътре по пантофи. Но не съвсем. По средата на чакалнята имаше два реда пейки, разположени с гръб една към друга. Всички места бяха свободни. Отдясно имаше две каси – едната беше затворена, но зад другата седеше дребен човечец с малки, кръгли очила, рядка коса, сресана на една страна, и униформена жилетка. Мъжът вдигна измъчен поглед от екрана на компютъра, когато старецът влезе. Сигурно смяташе, че този следобед на гарата е голяма лудница – Алан тъкмо беше забелязал, че не е сам в чакалнята. Отсреща в ъгъла стърчеше кльощав младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба.
Младежът явно не можеше да чете, тъй като упорито дърпаше дръжката на вратата на тоалетната за инвалиди, сякаш надписът „Не работи“ не му говореше нищо. След известно време се насочи към тоалетната в съседство, ала там проблемът беше от друго естество. Очевидно младежът не искаше да се разделя с големия си сив куфар на колела, но кабинката просто нямаше как да ги побере заедно. Според Алан младежът трябваше или да остави куфара пред тоалетната, докато облекчава нуждите си, или да го напъха вътре, а той самият да остане отвън.
Но Алан имаше свои грижи и не му беше до младежа. Впрегна всичките си сили, за да може да движи краката си равномерно, и със ситни стъпки се дотътри до дребния човечец на работещата каса. Попита го дали случайно няма някакво транспортно средство, каквото и да е, което в близките няколко минути да тръгва нанякъде, накъдето и да е, и в случай че има, колко ще струва билетът.
Дребният човечец изглеждаше изморен и явно беше изгубил нишката, защото минаха няколко секунди, преди да попита:
– А закъде бихте искали да пътувате?
Алан си пое дълбоко дъх и напомни на дребния човечец, че току-що е обяснил, че целта на пътуването му, както и превозното средство зависят от а) времето на заминаване, и б) цената на билета.
Дребният човечец отново замълча за няколко секунди и се загледа в разписанията пред себе си с надеждата, че думите на Алан междувременно ще придобият някакъв смисъл.
– Автобус 202 тръгва за Стренгнес след три минути. Устройва ли ви?
Алан каза, че това може би ще му свърши работа, и научи за въпросния автобус, че тръгва от спирката точно срещу входа на гарата, и би било най-добре да си вземе билет направо от шофьора.
Старецът се зачуди какво тогава прави дребният човечец, щом не продава билети, но не каза нищо. Дребният човечец навярно се питаше същото. Алан благодари за помощта и понечи да повдигне шапката си, която в бързината беше забравил да вземе.
Столетникът седна на една празна пейка, сам със своите мисли. Началото на проклетото тържество в старческия дом беше обявено за три часа следобед, а дотогава оставаха дванайсет минути. Всеки момент щяха да затропат по вратата на стаята му и циркът щеше да започне.
При тази мисъл юбилярят се усмихна, като в същия момент с периферното си зрение видя, че някой се приближава към него. Кльощавият младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба се бе запътил право към Алан, а големият куфар на четири колела го следваше. Старецът осъзна, че рискът да се наложи да разговаря с дългокосия беше съвсем реален. Това вероятно не беше толкова зле, защото в такъв случай би получил представа за начина, по който съвременната младеж разсъждава за нещата от живота.
Разговор действително се завърза, без да достигне нивото, което Алан беше очаквал. Младежът спря на няколко метра от стареца, впери изпитателен поглед в него и попита:

  • Как е?

Алан отговори вежливо, че и той желае добър ден на младежа, след което попита дали би могъл да му бъде от полза по някакъв начин. Би могъл. Младежът искаше Алан да хвърля по едно око на куфара, докато собственикът му облекчава естествените си нужди в тоалетната. Или както се изрази:

  • Трябва да сера.

Алан приятелски обясни, че макар да е стар и изнемощял, зрението му е в добро състояние и да наглежда куфара на младежа не звучи като непосилна задача. Независимо от това препоръча на младежа да облекчи нуждите си възможно най-бързо, защото автобусът на Алан щял да пристигне всеки момент.
Това последното не стигна до ушите на младежа, който се запъти с големи крачки към тоалетната още преди старецът да успее да довърши отговора си.
Столетникът не беше от избухливите дори когато имаше основание да бъде, така че грубото поведение на младежа не го впечатли особено. Ала не изпита и някаква подчертана симпатия към въпросния младеж, което навярно също изигра своята роля за това, което последва. А то беше, че автобус 202 спря пред входа на гарата само няколко секунди след като младежът беше затворил вратата на тоалетната зад себе си. Алан погледна автобуса, после куфара, после пак автобуса и пак куфара.
- Какво пък, нали е на колела – промърмори на себе си. – Има и дръжка, за която да се тегли.
В следващия миг Алан изненада сам себе си, като взе едно – спокойно може да се каже – съдбоносно решение. Шофьорът на автобуса беше отзивчив и съвестен. Помогна на стареца с големия куфар да се качи. Алан благодари и извади портфейла си от вътрешния джоб на палтото. Шофьорът попита дали господинът ще пътува до Стренгнес, докато старецът броеше средствата, с които разполагаше – шестстотин и петдесет крони на банкноти и няколко монети. Алан си помисли, че би било добре да внимава с парите, затова извади една банкнота от петдесет крони и попита:
- Докъде мога да стигна с това?
Шофьорът отговори развеселено, че e свикнал с хора, които знаят докъде искат да пътуват, но не знаят колко ще струва, ала сега било точно обратното. След това погледна разписанието си и съобщи, че за четирийсет и осем крони може да се пътува до гара Бюринге.Това устройваше Алан. Взе си билет и рестото от две крони. Шофьорът постави току-що откраднатия куфар зад седалката си, а Алан се настани на първия ред отдясно, откъдето имаше изглед към чакалнята на гарата. Вратата на тоалетната все още беше затворена, когато автобусът потегли. Алан се надяваше, че младежът прекарва добре там вътре, предвид разочарованието, което всеки миг го очакваше отвън.
Автобусът за Стренгнес беше почти празен този следобед. Най-отзад седеше жена на средна възраст, която пътуваше от Флен, по средата – млада майка, която с доста мъки се бе качила в Солберг заедно с двете си деца, едното от които в бебешка количка, а най-отпред – един възстар мъж, който се присъедини в Малмшьопинг.
Въпросният старец се питаше защо бе откраднал големия сив куфар на четири колела. Дали защото му се бе удала такава възможност? Или защото собственикът му беше простак? Или пък защото в куфара може би се намираха чифт обувки и дори шапка? Или просто защото старецът нямаше какво да губи? Не, Алан не можеше да си отговори. „Когато животът ти се проточи, става по-лесно да си позволяваш волности“ – помисли си той и се настани удобно на седалката си.
Точно в три часа автобусът мина покрай язовир Бьорндамен. Алан установи, че до този момент беше доволен от развитието на деня. И просто затвори очи, за да се отдаде на следобедна дрямка. В същия този миг старша сестра Алис почука на вратата на първа стая в старческия дом в Малмшьопинг. Не получи отговор и почука отново.
- Стига игрички, Алан. Кметът и всички останали са вече тук. Чуваш ли? Нали не си посегнал към чашката отново, Алан? Хайде, излез, Алан! Алан?
Горе-долу по същото време се отвори вратата на единствената работеща в момента тоалетна на гарата в Малмшьопинг. Оттам се подаде един в истинския смисъл на думата облекчен младеж. Той направи няколко крачки към центъра на чакалнята, докато оправяше колана си с едната си ръка, а с пръстите на другата разресваше косата си. Изведнъж спря и се втренчи в празните пейки, след което бързо погледна първо надясно, а после наляво. След това изруга високо:
- Какво става, дявол да го вземе, мамка му и гадост...
Пое си дъх, преди да продължи:
- Готви се да мреш, проклето старче!

Малко след три следобед на втори май спокойствието напусна Малмшьопинг. Вместо да се ядоса, старша сестра Алис се разтревожи и извади главния ключ. Тъй като рожденикът не бе направил нищо, за да прикрие пътя на бягството си, от пръв поглед ставаше ясно, че е скочил през прозореца. Съдейки по следите, които бе оставил, явно беше прекарал известно време в лехата с теменужки, след което бе изчезнал.
По силата на длъжността си кметът чувстваше, че трябва да поеме случая в свои ръце. Нареди на персонала да търси Алан в групи по двама. Старецът не можеше да се е отдалечил кой знае колко, затова групите трябваше да се съсредоточат върху района в непосредствена близост до старческия дом. Една група бе изпратена в парка, друга – в магазина за алкохол (старша сестра Алис знаеше, че Алан има навика да се запилява там), трета – на главната улица, а последната – до градския клуб, който се намираше горе на хълма. Самият кмет щеше да остане в старческия дом, за да наглежда старците, които все още не се бяха изпарили, и да обмисля следващия ход. Предупреди патрулите да бъдат дискретни; не беше необходимо да се вдига излишен шум около цялата тази работа. В суматохата кметът не съобрази, че една от групите, които току-що бе изпратил на разузнавателна мисия, се състоеше от репортерка от местния вестник и нейния фотограф.
Гарата не влизаше в определения от кмета район на търсене. За сметка на това там един разярен, кльощав младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба вече бе претърсил всеки сантиметър от сградата. И понеже нямаше следа нито от Алан, нито от куфара, младежът решително се насочи към дребния човечец на работещата каса с намерението да разбере закъде е отпътувал старецът.
Въпреки че дребният човечец като цяло бе отегчен от работата си, не беше загубил професионалното си достойнство. Затова обясни на нахалния младеж, че интегритетът на пътниците е от изключителна важност, и дръзко добави, че при никакви обстоятелства няма да му предостави исканата от него информация.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Много увлекателно написана! Наистина е забавна и човек се смее с глас! Любим момент как се отървават от бандата Never again. Има какво да се научи като исторически факти. Препоръчвам я. Друг интересен роман е Светът на Софи. Увлекателно и толкова трудна тема като философията поднесена толкова приятно.

Оценка: +2

Книгата е страхотна! Изключително забавна, пълна с неочаквани обрати и симпатични герои. Препоръчвам за хора с чувство за хумор ????

Оценка: -2 +3

Свежа и приятна история. Аха да й повярваш, че е истинска. Дори да не ви се види много смешна (като на мене) няма да съжалявате, че сте я прочели.

Оценка: -1 +2

Тази книга е като учебник по световна история на ХХ век, написан от Куентин Тарантино. Развлекателна бутафория, подобна на "Гадни копилета".

Оценка: +6

Това е шведската версия на вица за Бай Иван и папата, разтеглена в 380 страници. Всъщност малко ми напомня на филма "Елинг".

Оценка: +6

Книгата е страхотна, препоръчвам я на всеки - страхотно чувство за хумор, почти през цялото време съм се смяла =)

Оценка: -1 +7

книгата е страхотна, свежа и хумористична (макар да не съм я чела на български) - препоръчвам я от сърце! много се радвам, че вече я има и на български! :)

Оценка: +8

За тази книга съм чувал толкова хубави неща от приятили в чужбина и съм много приятно изненадан, че ще я издадете. Очаквам с нетърпение.

Оценка: -1 +17

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-223-3
Купи
Цена
15.40 лв.
(22.00 лв.)

* 30% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-30%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-531-9
Купи
Цена
10.00 лв.
(22.00 лв.)

* 12 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-12лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2025 © Всички права запазени