Дъщеря на съдбата

Исабел Алиенде  - „Дъщеря на съдбата“

ВАЛПАРАИСО

Всеки се ражда с някаква особена дарба, но Елайза Съмърс отрано откри, че притежава две – добро обоняние и добра памет. Обонянието ѝ послужи, за да си осигури съществуването, а паметта – да си го припомня, макар и неточно, приблизително и поетично, като да бе звездоброец. Забравеното изглежда, че никога не се е случвало, ала тя разполагаше с изобилие от действителни и въображаеми спомени, поради което сякаш живееше два пъти. Елайза често повтаряше пред своя верен приятел, мъдрия Дао Циен, че паметта ѝ е като търбуха на кораба, където се бяха запознали – необятна и мрачна, претъпкана от сандъци, бурета и чували, – защото там вътре се трупаха събитията от целия ѝ живот. Наяве ѝ бе трудно да измъкне нещо от този небивал безпорядък, но успяваше да го постигне насън, както я научи мама Фресия през сладостните нощи на детството ѝ, когато действителността все още бе само загатната с тънки линии блед туш. Навлизаше в лоното на сънищата по добре познатия път, но на връщане пристъпваше крайно предпазливо и внимаваше острата светлина на съзнанието да не разкъса едва доловимите видения. Вярваше в това умение, както други хора вярват в числата, и дотолкова се усъвършенства в изкуството на спомена, че бе в състояние да види мис Роуз надвесена над сандъка от марсилски сапун – нейното първо креватче.
– Не е възможно да помниш това, Елайза. Новородените са като котета, нямат нито чувства, нито памет  – твърдеше мис Роуз в редките случаи, когато заговаряха на тази тема.
Ала онази жена, склонила глава над нея, в топазеножълта рокля, с изплъзнали се от кока, развети от вятъра коси, се бе запечатала в паметта на Елайза и тя изобщо не възприе друго обяснение за своя произход.
– Във вените ти тече английска кръв като нашата – увери я мис Роуз, когато Елайза порасна достатъчно, за да разбере думите ѝ. – Само на някой от английската колония би хрумнало да подхвърли кошчето ти пред вратата на Британската компания за внос-износ. Навярно този човек е познавал доброто сърце на брат ми Джереми и се е досетил, че ще те прибере. По онова време копнеех да имам дете и сам Бог те изпрати в обятията ми, за да те възпитам в непоклатимите принципи на протестантската вяра и английския език.
– Ти – англичанка? Момиче, не си въобразявай – имаш коси на индианка като мен – опровергаваше мама Фресия господарката си зад гърба ѝ.
Раждането на Елайза бе забранена тема у дома и момиченцето привикна със загадката. В присъствие на Роуз и Джереми Съмърс не засягаше нито този, нито други неудобни въпроси, но пък го обсъждаше шепнешком в кухнята с мама Фресия. Тя обаче се придържаше неотклонно към описанието на сандъка от сапун, докато с годините мис Роуз непрекъснато доукрасяваше разказа си и най-накрая го превърна във вълшебна приказка. Според нея кошчето, намерено в кантората, било изработено от изящни ракитови клонки и подплатено с батиста, бебешката ризка била бродирана с бод „рибена кост“, чаршафчетата – поръбени с брюкселска дантела, а освен това Елайза била загърната в завивка от визон – нещо нечувано и невиждано в Чили. По-късно се прибавиха шест златни монети, завързани в копринена кърпа, и бележка на английски с обяснението, че макар и незаконородено, детето е от знатен род. Ала на Елайза никога не ѝ се привидя нищо подобно. Визоновата кожа, монетите и бележката своевременно се заличиха и от раждането ѝ не остана нито следа. По-близко до спомените ѝ бе обяснението на мама Фресия: когато една сутрин в края на лятото отворили входната врата, намерили сандък, а в него – голо бебе, момиченце. – Никаква завивка от визон и никакви златни монети! Бях там и помня всичко много добре. Ти трепереше от студ, увита в мъжка жилетка, не ти бяха сложили дори пелена и лежеше цялата надрискана. Беше сополива и зачервена като варен рак, а на темето ти стърчеше мъх като царевична свила. Това беше ти. Не си въобразявай, не си родена за принцеса и ако още тогава косата ти беше черна както сега, господарите щяха да изхвърлят сандъка на бунището – упорстваше жената.
Но поне всички бяха единодушни, че момиченцето се бе появило в живота им на 15 март 1832 г., година и половина след пристигането на Съмърсови в Чили, затова определиха тази дата за рожден ден на Елайза. Останалото бе валмо от противоречия и в края на краищата Елайза реши, че не си струва да прахосва сили и да се занимава с тях, защото, каквато и да бе истината, нямаше начин да се промени. Важното е какво човек прави на този свят, а не как се появява на него, често повтаряше Дао Циен през дългите години на прекрасната им дружба, макар че самият той не бе съгласен с това и му бе невъзможно да си представи собственото си съществуване, откъснато от дългата верига предци, не само допринесли, за да добие физическите и умствените си качества, но и оставили му в наследство неговата карма. Той вярваше, че съдбата му е предопределена от действията на живелите преди него роднини и затова следва да ги почита с всекидневни молитви и да се бои от тях, когато му се явят да потърсят правата си в призрачни одежди. Дао Циен можеше да изреди имената на всички свои деди, до най-далечните и достопочтени прапрадядовци, починали преди повече от век. По време на златната треска най-важното нещо за него бе да се прибере да умре в родния край, на китайска земя, за да бъде погребан при роднините си, инак душата му щяла вечно да се скита из чужди страни. Елайза изпитваше естествено предпочитание към историята с прекрасното кошче – никой здравомислещ човек не би желал да се появи в сандък от най-обикновен сапун, – но в интерес на истината не можеше да я приеме. Обонянието ѝ на ловджийско куче бе съхранило отлично първия мирис в живота ѝ, а той не бе на чисти батистени чаршафи, а на вълна, мъжка пот и тютюн. Втората миризма пък беше неистова козя воня.
Елайза отрасна с гледката към Тихия океан от балкона на дома на осиновителите си. Забодена на склона на един от хълмовете край пристанището Валпараисо, къщата бе опит да се възпроизведе модният тогава в Лондон стил, но условията на терена, климатът и начинът на живот в Чили бяха наложили съществени изменения с плачевен резултат. А в дъното на двора, като тумори в жива плът, изникнаха едно след друго няколко помещения без прозорци, с тъмнични врати и там Джереми Съмърс съхраняваше най-ценните стоки на компанията, за да не изчезнат от пристанищните складове.
– Това е бандитска страна. Никъде по света фирмата не харчи толкова за охрана на стоката както тук. Всичко се краде, а ако нещо се спаси от крадците, се наводнява през зимата, изгаря през лятото или пък ще го затрупа земетресение – повтаряше той всеки път, когато мулетата докарваха нов товар в двора на къщата.
Поради дългото седене до прозореца с поглед, вперен в морето, за да брои платноходите и китовете на хоризонта, Елайза дори си внуши, че появата ѝ се дължи на корабокрушение, а не на бездушието на майка ѝ, способна да я захвърли гола в неизвестността на мартенския ден. Записа в дневника си, че някакъв рибар я открил на брега сред отломките на разбит кораб, увил я в жилетката си и я оставил пред най-голямата къща в английския квартал. С годините достигна до заключението, че приказката не е съвсем лоша  – това, което изхвърля морето, винаги е някак поетично и тайнствено. Да можеше океанът да се оттегли, оголеният пясък би се превърнал в безкрайна влажна пустиня, изпъстрена със сирени и умиращи риби, твърдеше Джон Съмърс, брат на Джереми и Роуз – той бе плавал по всички морета на света и описваше изключително живо как водата се отдръпва сред гробовна тишина, за да се върне в една-единствена чудовищна вълна, помитаща каквото срещне по пътя си. Ужасно е, казваше той, но на човек поне му остава време да побегне към възвишенията, докато при земетресение църковните камбани започват да бият и оповестяват катастрофата чак след като хората започнат да се измъкват изпод отломките.
По времето, когато се появи момиченцето, Джереми Съмърс бе на трийсет години и вече работеше за блестящото си бъдеще в Британската компания за внос-износ. В търговските и банковите среди се славеше като почтен човек – думата му, скрепена с ръкостискане, бе равностойна на подписан договор, неоспоримо качество при всяка сделка, тъй като, докато прекосят океаните, акредитивите се бавеха с месеци. Не разполагаше с богатство и доброто име беше по-важно за него от самия живот. С цената на много жертви бе постигнал устойчиво положение в далечното пристанище Валпараисо и последното, което искаше в добре уреденото си съществуване, бе новородено бебе, сякаш предназначено да обърка привичките му, ала когато Елайза попадна в дома му, нямаше как да не я приеме, тъй като видът на сестра му Роуз, стиснала майчински детето в прегръдките си, разклати волята му.