За настоящия самоучител авторката казва:
"Написах го не като писател, който знае как се пишат интересни пътеписи (Опазил ме Господ от подобни претенции!), а като читател, който иска да чете интересни, вълнуващи, забавни, незабравими български пътеписи. Като читател, който е осъзнал отговорността си за бъдещето на българската литература. С ясното разбиране, че литературата се прави не от писателите, а от читателите. Читателят единствен определя кое произведение ще се чете и ще остане в историята на писаното слово. Не критиците, а читателят решава кой текст ще се превърне в класика, диктува възхода и падението на стилове, жанрове и автори.
Целта на самоучителя е не да даде формула за нова поредица от еднообразни, следващи правилата пътеписи, а да отпочне диалог, да повдигне въпроси, да разобличи погрешни схващания, да подхвърли идеи и да даде на авторите отправна точка за личните им творчески търсения.
Като читател се опитах да опиша какви пътеписи аз бих искала да чета. Най-смелите ми надежди са, че този скромен текст може да се окаже снежната топка, която ще се търкулне по склона на българския пътеписен жанр, ще провокира реакции, въпроси, дискусии и ще роди лавина от новаторски идеи, подходи и творчески вдъхновения.
"До Чикаго и назад" е великолепно класическо произведение, но е все така единственото, което изниква в съзнанието на българския читател, колчем стане дума за родни пътеписи. Вече 120 години! Мисля, че е време българската литература и българският пътепис да се отърсят от стереотипите на миналото, да започнат съзнателно да търсят нови посоки и да се самоопределят в реалностите на новото време.
Какви ще бъдат тези нови посоки зависи само от теб, скъпи читателю."
„Родена съм във Варна през 1971. Прекарах ранното си детство на село, мечтаейки да се върна в родния си град. Имаше нещо омагьосващо в Морската градина и фонтаните на площада. Tъкмо тръгвах на училище, когато мечтата ми се сбъдна - върнахме се да живеем във Варна за постоянно. Обаче се озовахме в най-новия, най-далечния и най-негостоприемен квартал на града, сред хиляди новодошли другоселци като нас. Инфраструктурата беше недоразвита, нямахме телефони, градският транспорт беше кошмарен, нямаше достатъчно класни стаи в училището и учехме на три смени. Кал, бетон и грохот на излитащи самолети (от близкото летище) доминираха живота ни. Без да знаем, живеехме в имигрантско гето. Но пък беше весело - със съседите от блока (имигранти като нас) бяхме като едно голямо семейство.
Аз бях вундеркинд - научих се да чета в много ранна възраст и четях много. Мечтаех да стана първата българска жена космонавт. На 11 години бях приета в експериментална паралелка за изпреварващо обучение в математическата гимназия във Варна и завърших училище, преди да навърша 16. Продължих образованието си във Варненския технически университет. Сдобих се с диплома по специалността „Радио- и телевизионна техника“ в края 1993-та година, точно когато всички варненски заводи затваряха и хиляди квалифицирани, опитни инженери оставаха без работа. Потенциалните ми работодатели мислеха, че се шегувам - 21-годишна с новичка диплома в едната ръка и новородено бебе в другата, търси работа като инженер.
Наложи се да си търся друго поприще. В годините на прехода работих какво ли не - бях манекенка в завода за облекло „Дружба“, плетях бутикови пуловери и ги продавах в прохождащите тогава частни бутици, водех курсове за манекени към фирмите „Богоя" и „Инел“, бях рекламен агент във варненския ежедневник „Народно дело“, работих в рекламния отдел на Радио Варна. Точно посред вихрещата се галопираща инфлация на 1995-та станах търговски представител на никому неизвестните тогава продукти на френския козметичен и фармацевтичен гигант „Пиер Фабр“ чрез българската фирма „Арикозметик“. Оцелях сред икономически крах и политически кризи и създадох търговска империя по черноморието. Четири години по-късно станах регионален мениджър в дистрибуторската компания „Интербрандс“, дивизия „Колгейт-Палмолив“. През 2002-ра прекъснах кариерата си, за да последвам съпруга си в Нова Зеландия. В продължение на години пишех писма и статии за живота и приключенията ни там, които публикувах в сайта за българите по света иде.ли и на други места в Интернет.
Когато се преместихме да живеем в Бризбън, Австралия, събрах всички писма за Нова Зеландия и ги предложих на издателство „Колибри“. Така излезе „На изток - в рая“. Приключенията ни на австралийска земя пък се превърнаха в „На запад от рая“.“
Оценка: +1
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
