Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Пътешествие до края на нощта
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1151-8
Цена
24.92 лв.
(28.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (34)
Мнения (16)
Публикувай мнение
Печат
Твърди корици
Размери
13/20
Тегло
500 гр.
Страници
520
Дата на издаване
03 февруари 2023
Превод
Росица Ташева
Корица
Иво Рафаилов

Пътешествие до края на нощта

„Пътешествие до края на нощта“ е едновременно автобиография и фикция. С богат на находки и шокиращ език, авторът ни увлича с героя Бардамю и неговия двойник Робенсон в едно гротескно пътешествие през живота, през света и през смъртта. Бардамю преживява войната, лута се из джунглите на колониална Африка, живее в нечовешкия свят на индустриална Америка, лекува сиромасите в едно от парижките предградия, навсякъде следван от верния си и омразен Робенсон. Двамата стигат до края на самите себе си, там, където човешкото се разпада и освободен от всяка условност, индивидът се показва в цялата си окаяност.

Роман антивоенен, циничен, състрадателен, „Пътешествие до края на нощта“ звучи и като подигравка със света, и като израз на човешката болка. Но той е преди всичко литература в истинския смисъл на думата.

Романът „Пътешествие до края на нощта“ е включен сред стоте най-велики книги на всички времена, определени от 100 писатели от 54 страни.

През 1996 г. българският превод на книгата получава Наградата на Съюза на преводачите в България.

В това издание е включена ексклузивна илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.

За автора

Луи Селин (1894–1961) е роден в Курбьовоа, край Париж. Участва като доброволец в Първата световна война, получава военен медал и кръст за храброст, след тежко раняване е демобилизиран и работи като тиловак в Камерун и Англия. След войната завършва медицина и участва в хуманитарни мисии в Африка и САЩ. През 1930 г. се завръща във Франция и става лекар в парижко предградие, а през 1932 г. публикува първия си роман „Пътешествие до края на нощта“, който получава наградата „Рьонодо“ и е възприет като голямо литературно събитие. След още четири години романът му „Смърт на кредит“ затвърждава репутацията му на новатор и на необикновен талант.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Луи-Фердинан Селин - „Пътешествие до края на нощта“

„Пътуване е нашият живот през зимата и през нощта и търсим ние своя брод в небе без ни една звезда.“ /Песен на швейцарската гвардия, 1793/

Да пътуваш, е много полезно, раздвижва ти въображението. Всичко друго е умора и разочарование. Нашето пътешествие е изцяло въображаемо. Там му е силата.

То върви от живота към смъртта. Хора, животни, градове и неща, всичко е въобразено. Това тук е роман, ще рече, просто една измислена история. Казал го е Литре, той никога не греши.

А ако е за въпрос, всеки сам може да тръгне на такова пътешествие. Достатъчно е да затвори очи.

То е от другата страна на живота.

Захвана се тъй. Аз дума не бях изрекъл. Думичка. Артюр Ганат ме накара да се разприказвам. Артюр, един приятел, студент, и той докторче. Значи, срещаме се
на площад „Клиши“. Тъкмо бяхме обядвали. Той иска да ми каже нещо. Слушам го.
– Дай да не стоим навънка! – казва ми. – Да влезем вътре!
Влизам с него вътре. Готово.
– На тия маси на тротоара – вика ми – жив се опичаш! Ела насам!
Тогава се усещаме, че по улиците няма никой, заради жегата – нито коли, нито нищо. Когато е много студено, по улиците пак няма никой. Дори си спомням как точно той ми бе рекъл веднъж:
„В Париж хората винаги изглеждат много заети, ама всъщност се разхождат от сутрин до вечер. Когато времето не става за разходка, щото е много студено или много горещо, изчезват яко дим – до един си пият кафето или бирата вътре. Така си е! Век на бързината сме били, разправят. Къде това? Големи промени, викат. Тъй ли? Хич нищо не се е променило. Все са си такива, самовлюбени. В това също няма нищо ново. Само думи, и да ти кажа, не са много и думите, дето да са се променили! Две-три тук-там, съвсем дребнички…“. Тогава, изпълнени с гордост от провъзгласяването на тез полезни истини, ние продължихме възхитено да си седим и да зяпаме дамите от кафенето.
След това разговорът се завъртя накъм президента Поанкаре, който трябва да беше вече открил, ама точно тази сутрин, изложба на малки кученца. После пък, от дума на дума, накъм „Тан“, в който го пишеше това.
– Ей нà, „Тан“ е голям вестник! – ме подкача по този повод Артюр Ганат. – Като е да се защити френската раса, няма втори като него!
– Не е да няма нужда от защита френската раса, нали се знае, че такава няма! – отговарям, за да не остана по-назад и да покажа колко съм начетен.
– А, извинявай! Има, и още как! При това хубава раса! – настоява той. – Дори най-хубавата на света, и пепел му на езика, на който рече обратното!
И ей го, вече се е заел да ме ругае. Аз, разбира се, не се предавам.
– Не е вярно! Расата, туй, дето го наричаш така, е само една скапана пасмина от окаяници като моя милост, гурелясали, бълшасали, зъзнещи, натирени от глад, чума, тумори и студ и дошли нанасам от четирите краища на света. Не са могли да продължат зарад морето. Това е то Франция и това са ти французите.
– Бардамю – ми казва тогава той строго и малко тъжно, – бащите по нищо не отстъпват на синовете, недей да злословиш по техен адрес!
– Прав си, Артюр, за това си прав, и още как! Злобни и покорни, изнасилвани, обирани, изкормвани и във всички случаи скудоумни – вярно, че не са ни отстъпвали! Не е да не е така! Ние не се променяме и нищо не сменяме! Нито чорапите, нито господарите,
нито мненията си или пък го правим толкова късно, че вече не си струва. Родени сме предани и такива си оставаме, дорде пукнем! Безплатни войници, услужливи герои, говорещи маймуни, изстрадали празнодумци, това сме ние, галениците на цар Клетник. Той ни е собственикът! Не слушкаме ли, стиска… Пипнал ни е за гърлото и не пуска, та да не можем много-много да се обаждаме и хубаво да си помислим, ако държим да ядем… За нищо ви удушва… И това ако е живот…
– Ами любовта, Бардамю!
– Артюр, любовта – туй е безкраят в лапите на помияр, а аз си имам достойнство! – отговарям му.
– Като ще говорим за теб, ти си един анархист и нищо повече!
Голям шмекер, както и да го въртиш, ясен ви е и той, и напредничавите му възгледи.
– Ти го каза, буцо, че съм бил анархист! И най-доброто доказателство е, че съм съставил нещо подобно на възмездителна социална молитва, която ей сега ще я чуеш. „Златните криле“ – това ѝ е заглавието!
И му изрецитирвам дословно:

Бог брои всеки миг и сантим, Бог е безумен, сладострастен и кисел като свиня. Свиня със златни криле, вирнала крака, готова за милувки, това е той, господарят ни. Да се целунем!

– Текстчето ти не издържа проверката на живота, аз лично съм за установения ред и не обичам политиката. И в деня, когато родината поиска да пролея кръвта си за нея, аз, естествено, ще съм на разположение и няма да се помайвам, ами ще го сторя.
Ето какво ми отговори той.
Точно тогава войната се бе приближила до двама ни, без да забележим, а и главата ми не беше много в ред. Краткият, но сърцат спор ме бе уморил. Освен това бях развълнуван, защото келнерът ме нарече гадняр заради бакшиша. Както и да е, накрая с Артюр се сдобрихме напълно. Бяхме на едно мнение почти по всичко.
– Така си е и ти си в общи линии прав – признах сговорчиво, – но не сме ли всички седнали в една голяма галера и не гребем ли всички здравата? Ха да видим ще го отречеш ли!… При това и отгоре на туй върху пирони седим! И в замяна какво получаваме? Нищо! Само бой с палки, неволи, мента за корем, че и перфидности всякакви. Работели сме, разправят! Туй де, работата им, е баш по-гадно от всичко останало. Заврели сме се долу в трюма, дишаме тежко с мутрите, воним, пот струи от всичките ни дупки, и това е то! А горе на палубата, на хлад, ей ги шефовете и хич
не ги е еня, седят си, на коленете им хубави жени, розовки и с парфюм поляни-заляни. По някое време нареждат да се качим и ние на палубата. Тогава си налагат цилиндрите и ни дръпват едно хубаво слово, ей такова: „Мърши с мърши, война има! – викат. – Ще
им направим един абордаж на мерзавците от Родина № 2 и ще им гръмнем сандъка! Живо! Живо! На борда има всичко необходимо! Хайде в хор! Ревнете първом за опит, ама хубавичко, та земята да се разтресе: „Да живее Родина № 1“! Надалеч да ви чуят! Кой викне най-силно, ще получи златен медал и оловно бонбонче! Ей богу! А които не щат да пукнат по море, даидат да пукат на суша, където туй  ще стане по-бързо
и оттука!“.

Луи-Фердинан Селин - „Пътешествие до края на нощта“

„Пътуване е нашият живот през зимата и през нощта и търсим ние своя брод в небе без ни една звезда.“ /Песен на швейцарската гвардия, 1793/

Да пътуваш, е много полезно, раздвижва ти въображението. Всичко друго е умора и разочарование. Нашето пътешествие е изцяло въображаемо. Там му е силата.

То върви от живота към смъртта. Хора, животни, градове и неща, всичко е въобразено. Това тук е роман, ще рече, просто една измислена история. Казал го е Литре, той никога не греши.

А ако е за въпрос, всеки сам може да тръгне на такова пътешествие. Достатъчно е да затвори очи.

То е от другата страна на живота.

Захвана се тъй. Аз дума не бях изрекъл. Думичка. Артюр Ганат ме накара да се разприказвам. Артюр, един приятел, студент, и той докторче. Значи, срещаме се
на площад „Клиши“. Тъкмо бяхме обядвали. Той иска да ми каже нещо. Слушам го.
– Дай да не стоим навънка! – казва ми. – Да влезем вътре!
Влизам с него вътре. Готово.
– На тия маси на тротоара – вика ми – жив се опичаш! Ела насам!
Тогава се усещаме, че по улиците няма никой, заради жегата – нито коли, нито нищо. Когато е много студено, по улиците пак няма никой. Дори си спомням как точно той ми бе рекъл веднъж:
„В Париж хората винаги изглеждат много заети, ама всъщност се разхождат от сутрин до вечер. Когато времето не става за разходка, щото е много студено или много горещо, изчезват яко дим – до един си пият кафето или бирата вътре. Така си е! Век на бързината сме били, разправят. Къде това? Големи промени, викат. Тъй ли? Хич нищо не се е променило. Все са си такива, самовлюбени. В това също няма нищо ново. Само думи, и да ти кажа, не са много и думите, дето да са се променили! Две-три тук-там, съвсем дребнички…“. Тогава, изпълнени с гордост от провъзгласяването на тез полезни истини, ние продължихме възхитено да си седим и да зяпаме дамите от кафенето.
След това разговорът се завъртя накъм президента Поанкаре, който трябва да беше вече открил, ама точно тази сутрин, изложба на малки кученца. После пък, от дума на дума, накъм „Тан“, в който го пишеше това.
– Ей нà, „Тан“ е голям вестник! – ме подкача по този повод Артюр Ганат. – Като е да се защити френската раса, няма втори като него!
– Не е да няма нужда от защита френската раса, нали се знае, че такава няма! – отговарям, за да не остана по-назад и да покажа колко съм начетен.
– А, извинявай! Има, и още как! При това хубава раса! – настоява той. – Дори най-хубавата на света, и пепел му на езика, на който рече обратното!
И ей го, вече се е заел да ме ругае. Аз, разбира се, не се предавам.
– Не е вярно! Расата, туй, дето го наричаш така, е само една скапана пасмина от окаяници като моя милост, гурелясали, бълшасали, зъзнещи, натирени от глад, чума, тумори и студ и дошли нанасам от четирите краища на света. Не са могли да продължат зарад морето. Това е то Франция и това са ти французите.
– Бардамю – ми казва тогава той строго и малко тъжно, – бащите по нищо не отстъпват на синовете, недей да злословиш по техен адрес!
– Прав си, Артюр, за това си прав, и още как! Злобни и покорни, изнасилвани, обирани, изкормвани и във всички случаи скудоумни – вярно, че не са ни отстъпвали! Не е да не е така! Ние не се променяме и нищо не сменяме! Нито чорапите, нито господарите,
нито мненията си или пък го правим толкова късно, че вече не си струва. Родени сме предани и такива си оставаме, дорде пукнем! Безплатни войници, услужливи герои, говорещи маймуни, изстрадали празнодумци, това сме ние, галениците на цар Клетник. Той ни е собственикът! Не слушкаме ли, стиска… Пипнал ни е за гърлото и не пуска, та да не можем много-много да се обаждаме и хубаво да си помислим, ако държим да ядем… За нищо ви удушва… И това ако е живот…
– Ами любовта, Бардамю!
– Артюр, любовта – туй е безкраят в лапите на помияр, а аз си имам достойнство! – отговарям му.
– Като ще говорим за теб, ти си един анархист и нищо повече!
Голям шмекер, както и да го въртиш, ясен ви е и той, и напредничавите му възгледи.
– Ти го каза, буцо, че съм бил анархист! И най-доброто доказателство е, че съм съставил нещо подобно на възмездителна социална молитва, която ей сега ще я чуеш. „Златните криле“ – това ѝ е заглавието!
И му изрецитирвам дословно:

Бог брои всеки миг и сантим, Бог е безумен, сладострастен и кисел като свиня. Свиня със златни криле, вирнала крака, готова за милувки, това е той, господарят ни. Да се целунем!

– Текстчето ти не издържа проверката на живота, аз лично съм за установения ред и не обичам политиката. И в деня, когато родината поиска да пролея кръвта си за нея, аз, естествено, ще съм на разположение и няма да се помайвам, ами ще го сторя.
Ето какво ми отговори той.
Точно тогава войната се бе приближила до двама ни, без да забележим, а и главата ми не беше много в ред. Краткият, но сърцат спор ме бе уморил. Освен това бях развълнуван, защото келнерът ме нарече гадняр заради бакшиша. Както и да е, накрая с Артюр се сдобрихме напълно. Бяхме на едно мнение почти по всичко.
– Така си е и ти си в общи линии прав – признах сговорчиво, – но не сме ли всички седнали в една голяма галера и не гребем ли всички здравата? Ха да видим ще го отречеш ли!… При това и отгоре на туй върху пирони седим! И в замяна какво получаваме? Нищо! Само бой с палки, неволи, мента за корем, че и перфидности всякакви. Работели сме, разправят! Туй де, работата им, е баш по-гадно от всичко останало. Заврели сме се долу в трюма, дишаме тежко с мутрите, воним, пот струи от всичките ни дупки, и това е то! А горе на палубата, на хлад, ей ги шефовете и хич
не ги е еня, седят си, на коленете им хубави жени, розовки и с парфюм поляни-заляни. По някое време нареждат да се качим и ние на палубата. Тогава си налагат цилиндрите и ни дръпват едно хубаво слово, ей такова: „Мърши с мърши, война има! – викат. – Ще
им направим един абордаж на мерзавците от Родина № 2 и ще им гръмнем сандъка! Живо! Живо! На борда има всичко необходимо! Хайде в хор! Ревнете първом за опит, ама хубавичко, та земята да се разтресе: „Да живее Родина № 1“! Надалеч да ви чуят! Кой викне най-силно, ще получи златен медал и оловно бонбонче! Ей богу! А които не щат да пукнат по море, даидат да пукат на суша, където туй  ще стане по-бързо
и оттука!“.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Страхотна класика! Напоследък не мога да си харесам всичко, което избирам да чета, но това определено е едно от най-добрите ми попадения. Препоръчвам на всеки!

Оценка: +3

Дългоочаквано заглавие. Поздравления, че отново го виждаме на български език.

Оценка: +5

Тоест платежоспособен купувач колекционер е непременно и благонадежден читател и ерудит.

Оценка: -5 +3

Нора щом първо говориш за цената си ясна колко ще я отвориш дори и да си я купиш.

Оценка: -5 +4

Браво Колибри . Чакам с нетърпение / дано цената е под 50 лв

Оценка: -4 +15

Издават се книги , които бързо отиват в секцията на петолевките , но тази книга видиш ли няма как да бъде преиздадена.

Оценка: +8

По вторичните пазари съм я виждал вече по 100лв и се продава веднага. Не знам колибри какво спят.

Оценка: +9

Ако да една книга е изчерпана и не се намира никъде , каква е причината да не бъде преизданена . Определено е и търсена .

Оценка: +25

Здравейте, виждам отговора на предишния подобен въпрос, но, провокиран от името на промоцията ви за началото на 2021 г., все пак ще питам – има ли шанс да преиздадете "Пътешествие до края на нощта"?

Оценка: +14

Здравейте, няма изгледи за преиздание, поне засега, също така не са предвидени други заглавия от автора, за съжаление.

Оценка: -7 +2

Извинете,но имате ли планове да я преиздадете? А ако не, защо не преведете друга на този голям автор?

Оценка: +3

най-великият френски роман на 20-ти век

Оценка: +4

Благодарим ви за препоръките!

Оценка: +3

Книгата си заслужава. Имах предно издание, но някъде го загубих. Взех си това, за да я прочета пак. Моля Ви не издавайте книги с шрифт по-малък от стандартния. Разбирам, че е криза и се налагат икономии, но все пак... Зрението ми е нормално, но е истинско мъчение да се чете. Аз лично ще си потърся на старо предно издание, а това ще стане подарък. Поздравявам ви за добрия избор като издатели, но имате предвид това по-горе.

Оценка: +10

Наистина уникална книга. В момента я чета и съм яко закачен !

Оценка: +5

ГЕНИАЛНА книга, също и "Смърт на кредит". Чела съм ги по няколко пъти и не преставам да се възхищавам на този човек, който въпреки всички неудачи, болки и какво ли още не, е станал това, което е. Това е истинско чудо. А за стила му просто нямам думи, освен, че няма равен на себе си. МЕЧТАЯ си някой да вземе да преведе и издаде всичките му творби и те да видят бял свят и в България.

Оценка: +12

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1151-8
Купи
Цена
24.92 лв.
(28.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени