Това е последната книжка от класическите пет за малкия Никола̀ и неговата щура компания. В нея Рьоне Госини разказва истории, които са възпитателни до ден днешен за деца, живеещи в едно свободно общество. Както обикновено тук са и забавните рисунки на Жан-Жак Семпе. Същевременно разказите, макар и поучителни, са си също толкова смешни, колкото всички останали. Не пропускайте книгата.
За деца над 6 години и за всички възрастни.
„Роден съм на 14 август 1926 г. в Париж и тутакси се залових да раста. Следващият ден беше 15 август и си останахме у дома.” Семейството му емигрира в Аржентина, където той завършва средното си образование във Френския колеж на Буенос Айрес: „В училище бях истински калпазанин. Но тъй като се учех по-скоро добре, не ме изключваха.” Кариерата си започва в Ню Йорк.
Когато се връща във Франция в началото на петдесетте, изпод перото му се раждат цяла поредица легендарни герои; Госини замисля приключенията на малкия Николá заедно с Жан-Жак Семпе, като изобретява детски език, който става причина малкият палавник да се прочуе по света. След това Госини създава Астерикс заедно с Албер Юдерзо. Успехът на малкия гал е феноменален. Приключенията на Астерикс, преведени на 107 езика и диалекта, са сред най-четените произведения по света. Редом с това плодовитият автор осъществява „Лъки Люк” (Lucky Luke) заедно с Морис, „Изногуд” (Iznogoud) с Табари, „Откачалките” (Les Dingodossiers) с Готлиб и т.н.
Начело на вестник „Пилот”, предизвиква истинска революция в комикса, като го издига до ранга на „девето изкуство”.
В киното Госини създава студиата „Идефикс” заедно с Юдерзо и Дарго. Осъществява няколко шедьовъра на анимацията – „Астерикс и Клеопатра” „Дванайсетте подвига на Астерикс”, „Дейзи Таун” и „Братя Далтон”. Посмъртно му е присъдена награда „Сезар” за цялостното му кинематографично творчество.
На 5 ноември 1977 г. Рьоне Госини умира на 51-годишна възраст. Ерже* заявява: „Тентен се прекланя пред Астерикс.” Неговите герои са го надживели и много от изразите му са преминали във всекидневната ни реч: „бягам по-бързо от сянката си”, „на краставичар краставици да продаваш”, „намирам цаката на някого”, „тия смахнати римляни”…
Гениален сценарист, в приключенията на малкия Николá, дяволито момченце, което върши пакости с подкупваща наивност, Госини достига върха на своя талант. Това го кара да каже: „Изпитвам особена нежност към този герой.”
„Когато бях малък, пакостите в училище бяха единственото ми развлечение”. Семпе е роден на 17 август 1932 г. в Бордо. По-скоро слаб ученик, изключен за лошо поведение от „Колеж модерн” в Бордо, той сменя различни професии: момче за всичко при един търговец на вино, ръководител в детски летен лагер, помощник в кантора.
Осемнайсетгодишен, отбива преждевременно военната си служба и заминава за Париж. Обикаля редакциите и през 1951 г. продава първата си рисунка на вестник „Сюд-Уест”. Срещата му с Госини съвпада с началото на светкавична кариера като „вестникарски карикатурист”. С малкия Никола създава незабравима галерия от портрети на ужасни хлапета, населяващи въображението ни до ден днешен. Успоредно с приключенията на малкия ученик дебютира в „Пари Мач” през 1956 г. и сътрудничи на множество списания. Първият му албум с карикатури се появява през 1962 г. – „Няма нищо просто”. Следват трийсетина други, шедьоври на хумора, великолепно отразяващи умилено-ироничното му възприятие за нашите и на света недъзи.
Създател на Марселен Кайу, на Раул Табюрен, както и на господин Ламбер, неговият талант на наблюдател, съчетан с невероятен усет за комичното, го правят един от най-големите френски карикатуристи от последните четирийсет години.
Освен собствените си албуми е илюстрирал „Катрин Сертитюд” от Патрик Модиано, а също и „Историята на господин Зомер” от Патрик Зюскинд.
Семпе е един от малцината френски художници, илюстрирали кориците на престижния „Ню Йоркър”, и днес всяка седмица разсмива хиляди читатели от страниците на „Пари Мач”, „Фигаро Литерер” и други.
Той с въодушевление посреща появата на „Неиздавани истории за малкия Никола” – развълнуван от това събитие, изненадан и развеселен от завръщането на малкия Никола.
Рьоне Госини, Жан-Жак Семпе „Малкият Никола̀ си има неприятности“
Вчера Жоашен не беше на училище, а днес закъсня, изглеждаше доста умърлушен и ние много се изненадахме. Не се изненадахме, задето Жоашен закъсня и изглеждаше умърлушен, понеже той често закъснява и винаги изглежда умърлушен, когато идва на училище, особено пък ако има контролно по граматика; изненадахме се, защото учителката му се усмихна широко и му каза:
– Е, поздравявам те, Жоашен! Сигурно си много доволен?
Ние още повече се изненадахме, защото учителката и друг път е била мила с Жоашен (тя е сладък човек и е мила с всички), но никога, никога досега не го е поздравявала за нещо, което е вършил.
Впрочем това като че ли ни най-малко не зарадва Жоашен, който си седна все така умърлушен на мястото, до Мексан. Всички ние се обърнахме да го гледаме, обаче учителката почука с линийката си по катедрата и ни каза да не се разсейваме,
да си гледаме нашата работа и да препишем без грешки това, което е написано на дъската.
После чух гласа на Жофроа зад мен:
– Предай нататък! Жоашен си има братче!
В междучасието се струпахме около Жоашен, който се бе облегнал на стената с ръце в джобовете, и го попитахме вярно ли е, че си има братче.
– Ами да – отвърна Жоашен. – Вчера сутринта татко ме събуди. Беше съвсем облечен, не се беше избръснал, смееше се, целуна ме и каза, че от тази нощ си имам братче. После ми каза бързо да се облека и отидохме в една болница, а там беше мама; беше легнала, обаче иначе изглеждаше доволна, също като татко, а до леглото ѝ беше моето братче.
– Хм – рекох аз, – ти май не си особено доволен!
– Че защо да съм доволен? – каза Жоашен. – Първо на първо, е адски грозно. Едно такова дребно, червено, все пищи и всички му се радват. Аз щом писна за нещо у дома, веднага ме карат да млъкна, татко даже ми казва, че съм глупак и само вдигам шум.
– Да де, знам – рече Рюфюс. – И аз имам по-малко братче и с него винаги стават разправии. То е любимец на всички, може да прави каквото си поиска, а ако го ударя, отива да ме обади на нашите и те не ме пускат на кино в четвъртък!
– При мен пък е обратно – каза Йод. – Аз имам по-голям брат и той е любимец на всички. Той все казва, че аз съм виновен, удря ме, а накрая го оставят да гледа телевизия до късно и му разрешават да пуши!
– Откак се появи братчето ми, все аз съм на топа на устата – рече Жоашен. – В болницата мама ме накара да го целуна, а на мен хич не ми се щеше, обаче го целунах, пък татко се развика да внимавам, щял съм да съборя кошчето и никога не бил
виждал по-голям дървеняк от мене.
– Абе те какво ядат, като са толкова малки? – попита Алсест.
– После – продължи Жоашен – се върнахме у дома с татко и къщата беше много тъжна без мама. Още повече че се наложи татко да приготви обеда и той се ядоса, понеже не можеше да намери отварачката за консерви, а накрая ядохме някакви сардели и сума ти грах. Пък тая сутрин на закуска татко ми се кара, защото млякото изкипя.
– О, ти ще видиш – каза Рюфюс. – Отначало, като го докарат у вас, ще спи в стаята на родителите ти, обаче после ще го пъхнат в собствената ти стая. И всеки път, като се разплаче, ще смятат, че ти си го дразнил.
– При мене пък – рече Йод – в моята стая спи големият ми брат. Не ме безпокои много, само дето преди време, когато бях малък, тарикатът му с тарикат все се забавляваше да ме стряска.
– А, такива да ги нямаме! – извика Жоашен. – Ще има много здраве, аз в стаята си няма да го пусна! Тя си е моя стая, да си измисли друга, щом иска да спи вкъщи!
– Ами! – каза Мексан. – Ако родителите ти решат братчето ти да спи в твоята стая, то ще спи в нея, това е.
– Няма пък! Няма пък! – извика Жоашен. – Да си го слагат да спи, където щат, не и при мен! Че аз ще се затворя вътре, ама ха!
– Ами вкусни ли са сарделите с грах? – попита Алсест.
– Следобед – каза Жоашен – татко пак ме заведе в болницата, там бяха чичо Октав, леля Едит, леля Лиди и всички разправяха, че братчето ми приличало на сума ти хора: на татко, на мама, на чичо Октав, на леля Едит, на леля Лиди и дори на мен.
Освен това ми казаха, че трябвало да бъда щастлив, че сега трябва да бъда много послушен, да помагам на мама и да се уча добре. Татко пък каза, че се надявал да положа известни усилия, защото досега съм бил двойкаджия, а трябвало да давам
добър пример на братчето си. След това изобщо престанаха да се занимават с мен, само дето мама ме целуна и ми каза, че много ме обичала, обичала ме не по-малко от братчето ми.
Рьоне Госини, Жан-Жак Семпе „Малкият Никола̀ си има неприятности“
Вчера Жоашен не беше на училище, а днес закъсня, изглеждаше доста умърлушен и ние много се изненадахме. Не се изненадахме, задето Жоашен закъсня и изглеждаше умърлушен, понеже той често закъснява и винаги изглежда умърлушен, когато идва на училище, особено пък ако има контролно по граматика; изненадахме се, защото учителката му се усмихна широко и му каза:
– Е, поздравявам те, Жоашен! Сигурно си много доволен?
Ние още повече се изненадахме, защото учителката и друг път е била мила с Жоашен (тя е сладък човек и е мила с всички), но никога, никога досега не го е поздравявала за нещо, което е вършил.
Впрочем това като че ли ни най-малко не зарадва Жоашен, който си седна все така умърлушен на мястото, до Мексан. Всички ние се обърнахме да го гледаме, обаче учителката почука с линийката си по катедрата и ни каза да не се разсейваме,
да си гледаме нашата работа и да препишем без грешки това, което е написано на дъската.
После чух гласа на Жофроа зад мен:
– Предай нататък! Жоашен си има братче!
В междучасието се струпахме около Жоашен, който се бе облегнал на стената с ръце в джобовете, и го попитахме вярно ли е, че си има братче.
– Ами да – отвърна Жоашен. – Вчера сутринта татко ме събуди. Беше съвсем облечен, не се беше избръснал, смееше се, целуна ме и каза, че от тази нощ си имам братче. После ми каза бързо да се облека и отидохме в една болница, а там беше мама; беше легнала, обаче иначе изглеждаше доволна, също като татко, а до леглото ѝ беше моето братче.
– Хм – рекох аз, – ти май не си особено доволен!
– Че защо да съм доволен? – каза Жоашен. – Първо на първо, е адски грозно. Едно такова дребно, червено, все пищи и всички му се радват. Аз щом писна за нещо у дома, веднага ме карат да млъкна, татко даже ми казва, че съм глупак и само вдигам шум.
– Да де, знам – рече Рюфюс. – И аз имам по-малко братче и с него винаги стават разправии. То е любимец на всички, може да прави каквото си поиска, а ако го ударя, отива да ме обади на нашите и те не ме пускат на кино в четвъртък!
– При мен пък е обратно – каза Йод. – Аз имам по-голям брат и той е любимец на всички. Той все казва, че аз съм виновен, удря ме, а накрая го оставят да гледа телевизия до късно и му разрешават да пуши!
– Откак се появи братчето ми, все аз съм на топа на устата – рече Жоашен. – В болницата мама ме накара да го целуна, а на мен хич не ми се щеше, обаче го целунах, пък татко се развика да внимавам, щял съм да съборя кошчето и никога не бил
виждал по-голям дървеняк от мене.
– Абе те какво ядат, като са толкова малки? – попита Алсест.
– После – продължи Жоашен – се върнахме у дома с татко и къщата беше много тъжна без мама. Още повече че се наложи татко да приготви обеда и той се ядоса, понеже не можеше да намери отварачката за консерви, а накрая ядохме някакви сардели и сума ти грах. Пък тая сутрин на закуска татко ми се кара, защото млякото изкипя.
– О, ти ще видиш – каза Рюфюс. – Отначало, като го докарат у вас, ще спи в стаята на родителите ти, обаче после ще го пъхнат в собствената ти стая. И всеки път, като се разплаче, ще смятат, че ти си го дразнил.
– При мене пък – рече Йод – в моята стая спи големият ми брат. Не ме безпокои много, само дето преди време, когато бях малък, тарикатът му с тарикат все се забавляваше да ме стряска.
– А, такива да ги нямаме! – извика Жоашен. – Ще има много здраве, аз в стаята си няма да го пусна! Тя си е моя стая, да си измисли друга, щом иска да спи вкъщи!
– Ами! – каза Мексан. – Ако родителите ти решат братчето ти да спи в твоята стая, то ще спи в нея, това е.
– Няма пък! Няма пък! – извика Жоашен. – Да си го слагат да спи, където щат, не и при мен! Че аз ще се затворя вътре, ама ха!
– Ами вкусни ли са сарделите с грах? – попита Алсест.
– Следобед – каза Жоашен – татко пак ме заведе в болницата, там бяха чичо Октав, леля Едит, леля Лиди и всички разправяха, че братчето ми приличало на сума ти хора: на татко, на мама, на чичо Октав, на леля Едит, на леля Лиди и дори на мен.
Освен това ми казаха, че трябвало да бъда щастлив, че сега трябва да бъда много послушен, да помагам на мама и да се уча добре. Татко пък каза, че се надявал да положа известни усилия, защото досега съм бил двойкаджия, а трябвало да давам
добър пример на братчето си. След това изобщо престанаха да се занимават с мен, само дето мама ме целуна и ми каза, че много ме обичала, обичала ме не по-малко от братчето ми.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
