Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
1Q84, книга 1
Печатно издание
ISBN
978-619-150-007-9
Цена
16.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (28)
Мнения (47)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
416
Дата на издаване
05 ноември 2012
Превод
Венцислав К. Венков

1Q84, книга 1

Харуки Мураками е достигнал статута на култов писател, чиито романи се продават в милионни тиражи както в родната му Япония, така и в превод на десетки езици. В най-новата си творба, „1Q84“, той ни среща с два култа: на християнска секта и на загадъчната секта, отговорна за атаката с нервнопаралитичен газ в токийското метро през 1995 г. Когато в Япония излизат от печат първа и втора книга на романа, за един месец се продават 1 милион екземпляра, а възторгът на критиката отеква в цял свят. Действието започва през 1984 г., но в типичен за Мураками стил се пренася в паралелния свят на годината 1Q84 (Q=question mark, въпросителна), където човек може да се изгуби безвъзвратно и никога повече да не се появи.

В началото на романа един редактор в японско издателство описва привлякла вниманието му повест по следния начин: „При желание книгата може да бъде съсипана от анализи. Но самият сюжет е могъщ, той буквално те засмуква. Фабулата е основана на фантазията, но описанията са невероятно реалистични. Постигнат е чудесен баланс между двете. След като изчетеш цялата творба с всичките недостатъци, тя те грабва по един странен, необясним начин“. Оценката важи с пълна сила и за „1Q84“.

За автора

Харуки Мураками е роден през 1949 г. в Киото, но семейството му се преселва в Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература. Завършва успешно Литературния факултет на Токийския университет, а по-късно става съдържател на джаз клуб в Шибуя. Като студент взема участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, но през 1995 г., след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония.

Още първата му книга, „Чуй песента на вятъра“ (1979), е отличена с престижна награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура.

Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски писатели. Той със сигурност е най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно в целия свят.

Откъс

Харуки Мураками „1Q84, книга 1“

Радиото в таксито беше настроено на УКВ станция с класическа музика. Надали точно „Симфониетата“ на Яначек е идеалната музика за слушане в попаднало в задръстване такси. Така както застаналият на носа на лодката си печен рибар  разчита зловещото сливане на две течения, и таксиджията – мъж на средна възраст – май също не обръщаше внимание на предаването, а стиснал здраво устни, гледаше право напред в проточилата се по естакадата безкрайна върволица коли. Аомаме се намести на широката задна седалка, притвори очи и се заслуша в музиката.
Колцина са способни да разпознаят Яначековата „Симфониета“ от първите й няколко такта? Отговорът вероятно е някъде между „много малко“ и „почти никой“. Неизвестно защо, Аомаме бе сред малцината, които могат.
Яначек създал малката симфония през 1926 г. Първоначално творбата била замислена като фанфарно въведение към гимнастически фестивал. Аомаме се помъчи да си представи какво е било в Чехословакия през 1926 г. Първата световна война е свършила, страната се е освободила от дълголетното управление на Хабсбургите. Народът отбелязва настъпилата в Централна Европа мирна пауза с пиене на пилзенско пиво по кафенетата и производството на превъзходно леко стрелково оръжие. Две години по-рано неизвестният никому Франц Кафка е приключил земния си път. Малко по-късно изневиделица ще се появи Хитлер и за по-малко от миг ще погълне тази красива малка страна, но по онова време още никой не знае какви трудности предстоят. Това е може би най-важното твърдение в историята на историята: „По онова време още
никой не знае какво предстои“. Заслушана в музиката на Яначек, Аомаме си представяше волните ветрове по равнините на Бохемия и разсъждаваше върху превратностите на историята.
През 1926 г. умира и японският император Йошихито и от Тайшо епохата се преименува на Шова. И за Япония това е началото на една ужасна, тъмна епоха. Кратката интерлюдия от модернизъм и демокрация свършва и отстъпва място на фашизма.
Аомаме обожаваше историята не по-малко, отколкото обожаваше спорта. Рядко отваряше романи, но историческо четиво можеше да я държи в своя плен по цели часове. Най-много харесваше в историята това, че всички факти бяха обвързани с конкретни дати и места. Не й беше никак трудно да помни разните дати в историята. Не че си поставяше за цел да ги наизусти; но схванеше ли веднъж връзката на дадено събитие с времето, през което се е случило, както и с предхождащите и последвалите го събития, датата изплуваше автоматично в паметта й. Както в прогимназията, така и в гимназията винаги бе изкарвала отлични оценки на изпитите по история. И много се учудваше, когато чуеше някой да казва, че не му се удава да помни разните дати. Как може нещо толкова просто да затрудни някого?
Аомаме беше истинското й име. Дядо й по бащина линия бе от някакво планинско градче или селце в префектура Фукушима, където живеели неколцина със същото име, а то се изписваше с йероглифите, които означаваха и „зелен грах“, и се произнасяше със същите четири срички „А-о-ма-ме“. Никога не бе стъпвала там. Когато се родила, баща й бил вече скъсал връзките си със семейството, майка й – с нейното, така че никога не бе виждала своите баби и дядовци. Не пътуваше често, но в редките случаи, когато отсядаше в непознат голям или малък град, задължително отваряше телефонния указател в хотела да види колко души с името Аомаме живеят в района. До този момент не бе открила нито един и след всеки неуспешен опит се чувстваше като самотен корабокрушенец насред океана.
Винаги се притесняваше, когато трябваше да си казва името. Понеже в мига, в който то се отронеше от устните й, другият й хвърляше недоумяващ или объркан поглед:
– Госпожица Аомаме?
– Да. Точно като „зелен грах“.
Работодателите й я бяха накарали да си отпечата визитки, от което нещата станаха още по-зле. Хората се стягаха при вида на картичката й, сякаш им връчваше неприятна новина. Когато си казваше името по телефона, често дочуваше потиснат смях. Щом споменеха името й в приемната на някой лекар или обществена служба, всички вдигаха глава да видят как изглежда някой, чието име е „зелен грах“.
Имаше хора, които объркваха наименованието на растението и й викаха „Едамаме“ или „Сорамаме“, което я принуждаваше да ги поправя тактично: „Не, не съм нито соя, нито бакла, макар че почти познахте. Грах съм – Аомаме.“ Колко пъти през тридесетгодишния си живот бе слушала едни и същи забележки, едни и същи изтъркани шеги с името й. Животът ми щеше да е съвсем друг, ако не се бях родила с това си име. Ако имах най-обикновено име като Сато, Танака или Сузуки, сигурно щях да живея по-спокойно и да прощавам по-лесно на хората. Може би.
Аомаме слушаше музиката със затворени очи и оставяше прекрасния унисон на духовата секция да попие в мозъка й. И точно в този момент й мина през ум, че качеството на звука е прекалено добро за обикновено радио в такси. Понеже, макар и тих, звукът се отличаваше с истинска дълбочина и ясни обертонове. Отвори очи и се приведе напред да разгледа монтирания в таблото стереодек. Устройството притежаваше горд черен блясък. Не успя да разчете марката, но явно имаше висококачествени параметри и сумати копчета и клавиши; зелените цифри с честотата на станцията се различаваха отчетливо на фона на черното екранче. Нещо съвсем необичайно за най-обикновено улично такси.
Огледа и вътрешността на автомобила. Обсебилите я мисли не й бяха дали възможност да забележи, че и самото такси никак не е обичайно. Качеството на тапицерията си личеше, а и седалката бе изключително удобна. Но най-вече бе тихо. Изглежда, колата бе обезшумена с допълнителна звукоизолация, до съвършенството на звукозаписно студио. Вероятно шофьорът бе и собственик на таксито. Много такива собственици водачи не жалеха средства за поддръжката на автомобила си. Без да движи глава, Аомаме затърси с очи табелката с името на таксиджията, но не го откри. От друга страна, нямаше и вид на незаконно такси без разрешително. Оборудвано бе със стандартен таксиметров апарат, който цъкаше по нормалната тарифа. 2150 йени дотук. Все пак странно, че никъде не виждаше табелката с името на водача.
– Прекрасна кола – проговори Аомаме на шофьорския гръб. – Страшно тиха. Каква марка е?
– Лимузина тойота краун роял – произнесе отчетливо водачът.
– Музиката звучи чудесно.
– Много тиха кола е. Затова я и избрах. Тойота са една от водещите фирми в света по отношение на шумоизолацията.
Аомаме кимна и пак се облегна назад. Притесняваше я нещо в изказа на шофьора – сякаш не доизказваше нещо важно. Да вземем за пример (един от многото) мисълта му за безупречната шумоизолация; човек можеше да си помисли, че тойотите имат и някакви други характеристики, които обаче съвсем не са безупречни. На всичко отгоре в края на всяко свое изречение онзи оставяше някаква дребна, но значеща нещо бучица тишина. И бучицата увисваше в ограниченото пространство в колата като въображаемо миниатюрно облаче, което създаваше у Аомаме едно особено чувство за нестабилност.
– Наистина е много тиха кола – обяви Аомаме в желанието си да прокуди облачето. – А и стереодекът е много внушителен.
– Именно въз основа на качеството му взех решението си да го закупя – каза шофьорът с тона на щабен офицер от запаса, описващ някогашен свой военен успех. – След като прекарвам толкова часове тук, поне саундът да е максимално добър. А и…
Аомаме зачака да чуе онова, което щеше да последва, но не последва нищо. Отново затвори очи и се съсредоточи върху музиката. Нямаше никаква представа що за личност е бил този Яначек, но бе съвсем сигурна, че никога не си е представял как някой ще слуша творбата му в обезшумена лимузина тойота краун роял насред задръстване по градската високоскоростна магистрала в Токио през 1984 г. И все пак, чудеше се Аомаме, как така разпознах мигновено „Симфониетата“ на Яначек? И откъде знам, че е създадена през 1926 година? Не беше почитателка на класическата музика, нямаше и никакви лични спомени, свързани с Яначек, но щом чу първите тактове, всичките й знания за творбата й се явиха като по рефлекс, като ято птици, влетели през отворения прозорец. Музиката й създаде странно, болезнено усещане. Не ставаше дума за болка или неприятно чувство, а за усещане, че сякаш й изтръгват физически всички елементи от тялото. Аомаме не можеше да си обясни какво става. Нима това необяснимо чувство идва от самата „Симфониета“?
– Яначек – каза полусъзнателно Аомаме, като че искаше да си върне думата в мига, в който бе излетяла от устните й.
– Казахте ли нещо, госпожо?
– Яначек. Авторът на музиката.
– Не съм го чувал.
– Чешки композитор.
– Бре-бре! – рече водачът, очевидно впечатлен.
– Това такси ваше ли е? – попита Аомаме с надеждата да смени темата.
– Да – отвърна шофьорът. И след кратка пауза добави: – Изцяло мое. Второто ми е.
– Страшно удобни седалки.
– Благодаря, госпожо. – И като извърна леко глава към нея, попита: – Бързате ли, между другото?
– Имам среща в Шибуя. Затова ви помолих да минете по високоскоростната магистрала.
– В колко ви е срещата?
– В 4:30 – отвърна Аомаме.
– Ами то стана 3:45. Няма начин да успеем.
– Толкова ли е сериозно задръстването?
– Напред май има някаква сериозна катастрофа. Това, днешното, не е обичайно задръстване. От доста време не сме помръднали изобщо.
Стана й любопитно, че шофьорът не слушаше бюлетините за пътната обстановка по радиото. Движението по високоскоростната магистрала се бе затапило. Редно бе да се включи на вълната на специалната таксиметрова радиостанция, за да чуе последните новини.
– Вие и без информация по радиото ли познавате кога е катастрофа? – попита Аомаме.
– На тия по радиото не им вярвам – отговори с глух глас шофьорът. – Половината време лъжат. Пътната корпорация пуска само онези данни, които й отърват. За да знае
точно какво става в момента, човек трябва да разчита на собственото си зрение и преценка.
– И вашата преценка ви подсказва, че тепърва ще висим тук?
– Още куп време – кимна шофьорът. – Гаранция давам. Затапи ли се веднъж така, високоскоростната магистрала става истински ад. Много ли ви е важна срещата?
Аомаме се позамисли, преди да отговори:
– Много. Ще ме чака един клиент.
– Жалко. Май няма начин да стигнем навреме.
Водачът развъртя глава, като да се отърси от схващане в раменете. Бръчките по тила му се размърдаха като някакво праисторическо същество. Докато наблюдаваше полусъзнателно движението му, Аомаме изведнъж се сети за острия предмет на дъното на окачената през рамото й чанта. И дланите й се поизпотиха.
– Какво бихте ме посъветвали да направя? – попита.
– Тук, на  естакадата, нищо не можете да направите… поне докато не стигнем до следващия изход. Ако бяхме долу, на улично ниво, щях да ви предложа да слезете от таксито и да вземете метрото.
– Кой е следващият изход?
– Икеджири. Но се съмнявам, че ще стигнем там преди залез-слънце.
Залез-слънце ли? Аомаме се опита да си се представи залостена в това такси до мрак. Още свиреха Яначек. На преден план изпъкнаха приглушени струнни инструменти, сякаш за да утешат нарасналото й безпокойство. Предишното болезнено чувство почти бе изчезнало. На какво ли можеше да се дължи?
Аомаме се бе качила близо до Кинута и каза на шофьора да хване високоскоростната естакада от Йога. В началото трафикът се движеше гладко, но точно пред Сангенджая спряха и оттогава почти не бяха мръднали. Движението по напускащото града платно беше нормално. Трагично задръстено бе само платното, водещо към центъра на Токио. Да се задръсти това платно на високоскоростна магистрала номер 3 в три следобед не бе нормално и тъкмо затова Аомаме бе казала на шофьора да мине оттам.
– На високоскоростната магистрала апаратът не отчита престой – каза водачът по посока на огледалото за обратно виждане. – Така че не се притеснявайте за сметката. Но пък сигурно ви е важно да стигнете навреме за срещата си, а?
– Да, разбира се. Но не мога нищо да направя, нали?
Хвърли й кратък поглед в огледалото. Мъжът носеше бледи слънчеви очила. И при ъгъла, под който падаше светлината, Аомаме не успя да разчете изражението му.
– Абе, колкото до начин – все ще се намери. Оттук можете да хванете метрото до Шибуя, но ще се наложи да предприемете нещо… крайно.
– В какъв смисъл крайно?
– Нещо, което не бих ви посъветвал открито да предприемате.
Аомаме нищо не каза. Но с присвити очи зачака да чуе по-нататък.
– Погледнете напред. Виждате ли аварийната отбивка току пред нас? – посочи с пръст. – Ей там, до рекламата на бензиностанциите „Есо“.
Аомаме впери поглед през предното стъкло, докато в един момент взе да различава вляво от двете пътни ленти разширение за отбиване на аварирали коли. Естакадата нямаше банкет, но в замяна на това имаше през известни интервали такива аварийни разширения, откъдето човек можеше да се обади от жълтите аварийни телефони в управлението на „Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън“. Въпросната отбивка в момента бе свободна. Върху една от сградите оттатък насрещното платно бе монтиран голям билборд с реклама на „Есо“, изобразяваща усмихнат тигър с ръкохватка на бензинова помпа в лапата си.
– Да ви кажа под секрет, от отбивката има стълба до нивото на улицата долу. За евакуиране на хора при пожар или земетресение. Ползват я най-вече работниците по поддръжката. Ако слезете долу, ще се озовете непосредствено до станция на метрото по линията Токю. А оттам до Шибуя се стига за нула време.
– Не знаех, че високоскоростните градски магистрали имат аварийни стълби – каза Аомаме.
– Малцина ги знаят.
– Няма ли обаче да загазя, ако ме хванат да ползвам такава стълба, без да има истинска авария?
Водачът се замисли за секунда, после каза:
– Съмнявам се. Не знам целия правилник на корпорацията, но пък и вие никому няма да пречите. Най-вероятно ще се направят, че не са ви видели, не мислите ли? А и надали хората им наблюдават всеки изход. „Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън“ е прочута с огромния си персонал, но са малко онези, който действително работят нещо.
– Що за стълба е това?
– Хм. Нещо като противопожарна стълба. Като ония, дето ги има от задната страна на много сгради. Не е никак опасна, бих казал. Висока е колкото три етажа, да речем, и просто слизате по нея. На входа й има преграда, но не е кой знае колко висока. Човек лесно ще я прескочи, стига да иска.
– Вие слизали ли сте някога по такава стълба?
Вместо отговор водачът пусна лека усмивка по посока на огледалото за обратно виждане – усмивка, която можеше всякак да се изтълкува.

Харуки Мураками „1Q84, книга 1“

Радиото в таксито беше настроено на УКВ станция с класическа музика. Надали точно „Симфониетата“ на Яначек е идеалната музика за слушане в попаднало в задръстване такси. Така както застаналият на носа на лодката си печен рибар  разчита зловещото сливане на две течения, и таксиджията – мъж на средна възраст – май също не обръщаше внимание на предаването, а стиснал здраво устни, гледаше право напред в проточилата се по естакадата безкрайна върволица коли. Аомаме се намести на широката задна седалка, притвори очи и се заслуша в музиката.
Колцина са способни да разпознаят Яначековата „Симфониета“ от първите й няколко такта? Отговорът вероятно е някъде между „много малко“ и „почти никой“. Неизвестно защо, Аомаме бе сред малцината, които могат.
Яначек създал малката симфония през 1926 г. Първоначално творбата била замислена като фанфарно въведение към гимнастически фестивал. Аомаме се помъчи да си представи какво е било в Чехословакия през 1926 г. Първата световна война е свършила, страната се е освободила от дълголетното управление на Хабсбургите. Народът отбелязва настъпилата в Централна Европа мирна пауза с пиене на пилзенско пиво по кафенетата и производството на превъзходно леко стрелково оръжие. Две години по-рано неизвестният никому Франц Кафка е приключил земния си път. Малко по-късно изневиделица ще се появи Хитлер и за по-малко от миг ще погълне тази красива малка страна, но по онова време още никой не знае какви трудности предстоят. Това е може би най-важното твърдение в историята на историята: „По онова време още
никой не знае какво предстои“. Заслушана в музиката на Яначек, Аомаме си представяше волните ветрове по равнините на Бохемия и разсъждаваше върху превратностите на историята.
През 1926 г. умира и японският император Йошихито и от Тайшо епохата се преименува на Шова. И за Япония това е началото на една ужасна, тъмна епоха. Кратката интерлюдия от модернизъм и демокрация свършва и отстъпва място на фашизма.
Аомаме обожаваше историята не по-малко, отколкото обожаваше спорта. Рядко отваряше романи, но историческо четиво можеше да я държи в своя плен по цели часове. Най-много харесваше в историята това, че всички факти бяха обвързани с конкретни дати и места. Не й беше никак трудно да помни разните дати в историята. Не че си поставяше за цел да ги наизусти; но схванеше ли веднъж връзката на дадено събитие с времето, през което се е случило, както и с предхождащите и последвалите го събития, датата изплуваше автоматично в паметта й. Както в прогимназията, така и в гимназията винаги бе изкарвала отлични оценки на изпитите по история. И много се учудваше, когато чуеше някой да казва, че не му се удава да помни разните дати. Как може нещо толкова просто да затрудни някого?
Аомаме беше истинското й име. Дядо й по бащина линия бе от някакво планинско градче или селце в префектура Фукушима, където живеели неколцина със същото име, а то се изписваше с йероглифите, които означаваха и „зелен грах“, и се произнасяше със същите четири срички „А-о-ма-ме“. Никога не бе стъпвала там. Когато се родила, баща й бил вече скъсал връзките си със семейството, майка й – с нейното, така че никога не бе виждала своите баби и дядовци. Не пътуваше често, но в редките случаи, когато отсядаше в непознат голям или малък град, задължително отваряше телефонния указател в хотела да види колко души с името Аомаме живеят в района. До този момент не бе открила нито един и след всеки неуспешен опит се чувстваше като самотен корабокрушенец насред океана.
Винаги се притесняваше, когато трябваше да си казва името. Понеже в мига, в който то се отронеше от устните й, другият й хвърляше недоумяващ или объркан поглед:
– Госпожица Аомаме?
– Да. Точно като „зелен грах“.
Работодателите й я бяха накарали да си отпечата визитки, от което нещата станаха още по-зле. Хората се стягаха при вида на картичката й, сякаш им връчваше неприятна новина. Когато си казваше името по телефона, често дочуваше потиснат смях. Щом споменеха името й в приемната на някой лекар или обществена служба, всички вдигаха глава да видят как изглежда някой, чието име е „зелен грах“.
Имаше хора, които объркваха наименованието на растението и й викаха „Едамаме“ или „Сорамаме“, което я принуждаваше да ги поправя тактично: „Не, не съм нито соя, нито бакла, макар че почти познахте. Грах съм – Аомаме.“ Колко пъти през тридесетгодишния си живот бе слушала едни и същи забележки, едни и същи изтъркани шеги с името й. Животът ми щеше да е съвсем друг, ако не се бях родила с това си име. Ако имах най-обикновено име като Сато, Танака или Сузуки, сигурно щях да живея по-спокойно и да прощавам по-лесно на хората. Може би.
Аомаме слушаше музиката със затворени очи и оставяше прекрасния унисон на духовата секция да попие в мозъка й. И точно в този момент й мина през ум, че качеството на звука е прекалено добро за обикновено радио в такси. Понеже, макар и тих, звукът се отличаваше с истинска дълбочина и ясни обертонове. Отвори очи и се приведе напред да разгледа монтирания в таблото стереодек. Устройството притежаваше горд черен блясък. Не успя да разчете марката, но явно имаше висококачествени параметри и сумати копчета и клавиши; зелените цифри с честотата на станцията се различаваха отчетливо на фона на черното екранче. Нещо съвсем необичайно за най-обикновено улично такси.
Огледа и вътрешността на автомобила. Обсебилите я мисли не й бяха дали възможност да забележи, че и самото такси никак не е обичайно. Качеството на тапицерията си личеше, а и седалката бе изключително удобна. Но най-вече бе тихо. Изглежда, колата бе обезшумена с допълнителна звукоизолация, до съвършенството на звукозаписно студио. Вероятно шофьорът бе и собственик на таксито. Много такива собственици водачи не жалеха средства за поддръжката на автомобила си. Без да движи глава, Аомаме затърси с очи табелката с името на таксиджията, но не го откри. От друга страна, нямаше и вид на незаконно такси без разрешително. Оборудвано бе със стандартен таксиметров апарат, който цъкаше по нормалната тарифа. 2150 йени дотук. Все пак странно, че никъде не виждаше табелката с името на водача.
– Прекрасна кола – проговори Аомаме на шофьорския гръб. – Страшно тиха. Каква марка е?
– Лимузина тойота краун роял – произнесе отчетливо водачът.
– Музиката звучи чудесно.
– Много тиха кола е. Затова я и избрах. Тойота са една от водещите фирми в света по отношение на шумоизолацията.
Аомаме кимна и пак се облегна назад. Притесняваше я нещо в изказа на шофьора – сякаш не доизказваше нещо важно. Да вземем за пример (един от многото) мисълта му за безупречната шумоизолация; човек можеше да си помисли, че тойотите имат и някакви други характеристики, които обаче съвсем не са безупречни. На всичко отгоре в края на всяко свое изречение онзи оставяше някаква дребна, но значеща нещо бучица тишина. И бучицата увисваше в ограниченото пространство в колата като въображаемо миниатюрно облаче, което създаваше у Аомаме едно особено чувство за нестабилност.
– Наистина е много тиха кола – обяви Аомаме в желанието си да прокуди облачето. – А и стереодекът е много внушителен.
– Именно въз основа на качеството му взех решението си да го закупя – каза шофьорът с тона на щабен офицер от запаса, описващ някогашен свой военен успех. – След като прекарвам толкова часове тук, поне саундът да е максимално добър. А и…
Аомаме зачака да чуе онова, което щеше да последва, но не последва нищо. Отново затвори очи и се съсредоточи върху музиката. Нямаше никаква представа що за личност е бил този Яначек, но бе съвсем сигурна, че никога не си е представял как някой ще слуша творбата му в обезшумена лимузина тойота краун роял насред задръстване по градската високоскоростна магистрала в Токио през 1984 г. И все пак, чудеше се Аомаме, как така разпознах мигновено „Симфониетата“ на Яначек? И откъде знам, че е създадена през 1926 година? Не беше почитателка на класическата музика, нямаше и никакви лични спомени, свързани с Яначек, но щом чу първите тактове, всичките й знания за творбата й се явиха като по рефлекс, като ято птици, влетели през отворения прозорец. Музиката й създаде странно, болезнено усещане. Не ставаше дума за болка или неприятно чувство, а за усещане, че сякаш й изтръгват физически всички елементи от тялото. Аомаме не можеше да си обясни какво става. Нима това необяснимо чувство идва от самата „Симфониета“?
– Яначек – каза полусъзнателно Аомаме, като че искаше да си върне думата в мига, в който бе излетяла от устните й.
– Казахте ли нещо, госпожо?
– Яначек. Авторът на музиката.
– Не съм го чувал.
– Чешки композитор.
– Бре-бре! – рече водачът, очевидно впечатлен.
– Това такси ваше ли е? – попита Аомаме с надеждата да смени темата.
– Да – отвърна шофьорът. И след кратка пауза добави: – Изцяло мое. Второто ми е.
– Страшно удобни седалки.
– Благодаря, госпожо. – И като извърна леко глава към нея, попита: – Бързате ли, между другото?
– Имам среща в Шибуя. Затова ви помолих да минете по високоскоростната магистрала.
– В колко ви е срещата?
– В 4:30 – отвърна Аомаме.
– Ами то стана 3:45. Няма начин да успеем.
– Толкова ли е сериозно задръстването?
– Напред май има някаква сериозна катастрофа. Това, днешното, не е обичайно задръстване. От доста време не сме помръднали изобщо.
Стана й любопитно, че шофьорът не слушаше бюлетините за пътната обстановка по радиото. Движението по високоскоростната магистрала се бе затапило. Редно бе да се включи на вълната на специалната таксиметрова радиостанция, за да чуе последните новини.
– Вие и без информация по радиото ли познавате кога е катастрофа? – попита Аомаме.
– На тия по радиото не им вярвам – отговори с глух глас шофьорът. – Половината време лъжат. Пътната корпорация пуска само онези данни, които й отърват. За да знае
точно какво става в момента, човек трябва да разчита на собственото си зрение и преценка.
– И вашата преценка ви подсказва, че тепърва ще висим тук?
– Още куп време – кимна шофьорът. – Гаранция давам. Затапи ли се веднъж така, високоскоростната магистрала става истински ад. Много ли ви е важна срещата?
Аомаме се позамисли, преди да отговори:
– Много. Ще ме чака един клиент.
– Жалко. Май няма начин да стигнем навреме.
Водачът развъртя глава, като да се отърси от схващане в раменете. Бръчките по тила му се размърдаха като някакво праисторическо същество. Докато наблюдаваше полусъзнателно движението му, Аомаме изведнъж се сети за острия предмет на дъното на окачената през рамото й чанта. И дланите й се поизпотиха.
– Какво бихте ме посъветвали да направя? – попита.
– Тук, на  естакадата, нищо не можете да направите… поне докато не стигнем до следващия изход. Ако бяхме долу, на улично ниво, щях да ви предложа да слезете от таксито и да вземете метрото.
– Кой е следващият изход?
– Икеджири. Но се съмнявам, че ще стигнем там преди залез-слънце.
Залез-слънце ли? Аомаме се опита да си се представи залостена в това такси до мрак. Още свиреха Яначек. На преден план изпъкнаха приглушени струнни инструменти, сякаш за да утешат нарасналото й безпокойство. Предишното болезнено чувство почти бе изчезнало. На какво ли можеше да се дължи?
Аомаме се бе качила близо до Кинута и каза на шофьора да хване високоскоростната естакада от Йога. В началото трафикът се движеше гладко, но точно пред Сангенджая спряха и оттогава почти не бяха мръднали. Движението по напускащото града платно беше нормално. Трагично задръстено бе само платното, водещо към центъра на Токио. Да се задръсти това платно на високоскоростна магистрала номер 3 в три следобед не бе нормално и тъкмо затова Аомаме бе казала на шофьора да мине оттам.
– На високоскоростната магистрала апаратът не отчита престой – каза водачът по посока на огледалото за обратно виждане. – Така че не се притеснявайте за сметката. Но пък сигурно ви е важно да стигнете навреме за срещата си, а?
– Да, разбира се. Но не мога нищо да направя, нали?
Хвърли й кратък поглед в огледалото. Мъжът носеше бледи слънчеви очила. И при ъгъла, под който падаше светлината, Аомаме не успя да разчете изражението му.
– Абе, колкото до начин – все ще се намери. Оттук можете да хванете метрото до Шибуя, но ще се наложи да предприемете нещо… крайно.
– В какъв смисъл крайно?
– Нещо, което не бих ви посъветвал открито да предприемате.
Аомаме нищо не каза. Но с присвити очи зачака да чуе по-нататък.
– Погледнете напред. Виждате ли аварийната отбивка току пред нас? – посочи с пръст. – Ей там, до рекламата на бензиностанциите „Есо“.
Аомаме впери поглед през предното стъкло, докато в един момент взе да различава вляво от двете пътни ленти разширение за отбиване на аварирали коли. Естакадата нямаше банкет, но в замяна на това имаше през известни интервали такива аварийни разширения, откъдето човек можеше да се обади от жълтите аварийни телефони в управлението на „Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън“. Въпросната отбивка в момента бе свободна. Върху една от сградите оттатък насрещното платно бе монтиран голям билборд с реклама на „Есо“, изобразяваща усмихнат тигър с ръкохватка на бензинова помпа в лапата си.
– Да ви кажа под секрет, от отбивката има стълба до нивото на улицата долу. За евакуиране на хора при пожар или земетресение. Ползват я най-вече работниците по поддръжката. Ако слезете долу, ще се озовете непосредствено до станция на метрото по линията Токю. А оттам до Шибуя се стига за нула време.
– Не знаех, че високоскоростните градски магистрали имат аварийни стълби – каза Аомаме.
– Малцина ги знаят.
– Няма ли обаче да загазя, ако ме хванат да ползвам такава стълба, без да има истинска авария?
Водачът се замисли за секунда, после каза:
– Съмнявам се. Не знам целия правилник на корпорацията, но пък и вие никому няма да пречите. Най-вероятно ще се направят, че не са ви видели, не мислите ли? А и надали хората им наблюдават всеки изход. „Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън“ е прочута с огромния си персонал, но са малко онези, който действително работят нещо.
– Що за стълба е това?
– Хм. Нещо като противопожарна стълба. Като ония, дето ги има от задната страна на много сгради. Не е никак опасна, бих казал. Висока е колкото три етажа, да речем, и просто слизате по нея. На входа й има преграда, но не е кой знае колко висока. Човек лесно ще я прескочи, стига да иска.
– Вие слизали ли сте някога по такава стълба?
Вместо отговор водачът пусна лека усмивка по посока на огледалото за обратно виждане – усмивка, която можеше всякак да се изтълкува.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, надявам се да преиздадете трилогията, но като три отделни книги.
Здравейте! Трилогията ще бъде преиздадена съвсем скоро, следете сайта и фейсбук страницата на издателството. Приятно четене!

Оценка: +1

Хайде преиздайте ги вече тези книги! Моля Ви! Ако не друго, то поне в електроенен вариант!

Оценка: +1

Много голям фен съм на Харуки Мураками и благодарение на вашето прекрасно издателство съм прочел много негови книги.Кога ще ви е възможно да преиздадете тази негова трилогия?

Оценка: +1

Здравейте, дали ще преиздавате трилогията 1084???защото никъде не може да се намери,а има интерес

Оценка: +7

Може ли да попитам - ще я преиздават ли? Защото я няма никъде, а искам да я прочета в хартиен вариант!

Оценка: +13

Здравейте, очаква ли се преиздаване на трилогията?

Оценка: +10

Няма ли да има ново издание на книгите от поредицата,много искам да си ги закупя но никъде ги няма вече... само 3 част е останала.

Оценка: -1 +6

Купих си трите части от поредицата 1Q84. Харесвам много Мураками и чистия му стил на писане - тук преводът буквално разваля удоволствието. Чела съм негови книги, преведени от други преводачи на издателството, нищо общо с тази - плочата е "тава", искам е "ща", срещнах и "комай" - нищо против, но това японски автор, не Алеко. Сякаш трилогията не е минавала през редактор финално. Моля ви, ако издавате още заглавия на Мураками, потърсете хората, превели предишните му романи.

Оценка: +7

На мен ми хареса и превода, и корицата. Уважавайте преводача, той интерпретира кнгиата според своя опит и въображение. Не е длъжен да влиза под вашата кожа. Ако искате го четете, ако искате не, но не го плюйте :)

Оценка: -7 +7

За съжаление, съгласна съм напълно с Мia... Прочетох първи том на български и ми направи впечатление странните изрази / като примера даден по-рано "заби се", "аре", "абе"/ и погледнах анлийският превод - разликата в езика/стила е голяма. Ще продължа четенето на останалите томове на английски, колкото и да ми е по-трудно.

Оценка: +1

Едно добро ревю - http://dvametra.blogspot.com/2012/12/1q84-1_30.html

Оценка: +2

Драга mia, опитахме се да разгърнем разговора, а не да "обезсилим" или омаловажим позицията Ви...Не смятаме, че е налице "кризисна ситуация", т.е. подходът ни няма как да Ви се струва адекватен. Радваме се, че има критични читатели като Вас. Желаем Ви сладки часове с Мураками, все пак;)

Оценка: -4 +3

Значи, че сериозно ви трябва по-добър (за да не кажа някакъв) кризисен пиар... дори ако кризата е малка, защото с всяка дума се закопавате все повече.

Оценка: +3

Ако конгениалността на превода не изискваше преводачът да взема решения относно подбора на езикови средства, нямаше да има блестящи преводачи. Ето как се произнася Нобеловият лауреат за литература Дж. М. Кутси (който е и преводач) в тази връзка: "Не бива да се стремиш към възможно най-добрия превод, а към хипотетично съвършения." Какво ли значи това?;)

Оценка: +2

Colibri: "Но пък и всеки преводач има собствен стил, съгласете се с нас". Това звучи крайно пепрофесионално, особено в светлината на приведените по-рано примери от превода.. Ние в крайна сметка за какво точно плащаме, за да четем Мураками или Ицо от Врачани?!

Оценка: +9

В интерес на истината, не виждам защо толкова сте се заяли с mia, освен дето навярно страдате от липса на смислени занимания. Колкото до преводите на Колибри, те имат и други бисери в коронката.

Оценка: +1

A word to the wise is sufficient. А ние се наслаждаваме на дискусията:)

Оценка: +1

Verbum sapienti sat est.

Оценка: +2

Това, че умея да правя нещо, не означава, че задължително трябва да го работя. Има една такава категория дейности, което се наричат интереси, уважаеми господин Пешо. Надявам се повече дни да не Ви мъчи излишно моята професионална реализация - все пак тя е основно моя грижа, ако позволите. Пък и да не позволите.

Оценка: -1 +2

@миа: От два-три дни си мисля: след като така добре владеете английски, защо наистина не вземете да преведете някоя книга в полза на нас, които не сме имали щастието да се запознаем толкова издълбоко с този широко използван език? Сигурен съм, че широката читателска публика ще оцени високо труда ви и ще ви благослови за едно такова просветителско усилие. Желая ви предварително успех.

Оценка: -2 +5

Не смятам, че е необходимо да съм преводач - нещо, което май казвам за втори път. Просто владея английския отлично (около 80% от библиотеката ми е на този език) и познавам достатъчно добре нюансите на стила на Мураками, които на български просто липсват. Толкоз от мен - мисля, че достатъчно ясно се изразих, пък вие ако искате си го четете на български :)

Оценка: -1 +3

@ mia: А вие колко книги сте превел/а през живота си, та се изказвате така компетентно по въпросите на превода? Не се заяждам. Само питам.

Оценка: -1 +2

Не смятате ли, че един добър преводач трябва да има десетки стилове - не един? Дали сте на някой да редактира стила на Мураками, променяйки го из основи. Не мога да разбера защо си мислите, че имате право на това... Имам предвид, че ако искам да чета някакъв друг стил - а не на точно този автор - ще си купя друга книга, нали?

Оценка: +1

Радваме се, че изданието поражда дискусии - това още веднъж свидетелства за огромния интерес към автора и творбата:) Хората, които добре познават произведенията на Мураками и са негови почитатели, са най-ревниви по отношение на превода, това е в реда на нещата. Но пък и всеки преводач има собствен стил, съгласете се с нас. "Комплексното издание" ще представлява кутия с трите тома на "1Q84".

Оценка: -2 +1

Като човек, учил три езика, смея да споделя, че при всеки превод се губи по нещо, а да не говорим от превод да се превежда втори; затова и аз споделям всеобщото недоволство. Пак не разбрах - общото издане с твърда или с мека корица ще бъде?

Оценка: -1

Логиката ви е толкова елементарна, че няма смисъл да я коментирам. Със същия успех мога да твърдя, че немския превод е по-добър от английския, но това няма никакво значение. Освен това не може да се съди за качествата на целия превод от няколко изречения. Това, което е важно е, че една книга би трябвало да се превежда от езика, на който е написана, затова напълно споделям забележката към издателството.

Оценка: -1 +4

Tака и не разбирам защо трябва да съм чела японския оригинал, за да знам колко е грешно да превеждаш "went to" като "забивам се в" и "well in fact, there might be a way" като "абе колкото до начин - все ще се намери". Окей, превеждайте от английски, но поне наемете преводач с усет за стила на автора! А впрочем фактът, че избирате да игнорирате това, което казвам, наистина прави тази дискусия излишна - толкова сляпо противоречите, не с аргументи, а емоционално, че очевидно сте намесен/а лично в превода или изданието.

Оценка: -2 +3

Фактът, че не сте чел/а книгата в оригинал прави тази дискусия излишна.

Оценка: -2 +2

Не мисля, че има нужда да я чета в оригинал. Преводите на английски са четени, редактирани и одобрени от Мураками, преди да бъдат публикувани, така че там няма проблеми. Ето един превод от изданието на български, което разлиствах днес отново в книжарницата и това изречение директно си го записах. Глава 9: Aomame went to the ward library closest to home. -> Аомаме се заби в най-близката библиотека. Стилът на английските издания - да напомня пак, ОДОБРЕН от Мураками - е деликатен, внимателен, сдържан, право в целта. Българското издание е на почти уличен език. Защо? В смисъл, сериозно - заби се в библиотеката?

Оценка: -1 +7

За кориците съм съгласен - грозни са. Но за превода не съм съгласен. За да коментираш един превод като ужасяващ трябва първо да прочетеш книгата в оригинал (японски) и след това да сравняваш.

Оценка: +1

Възможно ли е да поканите автора на ,,Панаирът на книгата'' следващият месец ? : )
Очевидно нямам нужда да чета цялата книга, за да разпозная лошия превод - вижда се и от една или няколко страници.

Оценка: -1 +1

До МИА: "на Мураками книги не купувам на български заради абсурдно грозните корици и този ужасяващ превод". E, как хем не сте го чели превода, хем го намирате за "ужасяващ"?

Оценка: +3

Какво - отново ли превод от английски? Чудя се кога ще почнете да уважавате читателите си. Май никога. Иначе аз вече съм я чела - на Мураками книги не купувам на български заради абсурдно грозните корици и този ужасяващ превод. Жалко обаче за другите читатели... Хора - на английски се чете доста лесно, просто я разгърнете в някоя книжарница. Препоръчвам ви я така - прекрасна е и автора го заслужава!

Оценка: -1

Благодарности на издателството, че издава и този роман на японеца. Не съм чел негов слаб роман и чакам с интерес трите части. Мисля да си взема пълното издание от панаира, бих се зарадвал на твърди корици, но в крайна сметка текстът и преводът са най-важни. Още веднъж, благодаря на Колибри!
А това "накуп" мека или твърда корица ще бъде?
А дали ще бъде издадена в електронен формат на български? И кога?
Уважаеми клиенти и приятели, спазихме изискване на автора - навсякъде трите тома от романа се появиха в книжарниците първо поотделно, а после в един том - очаквайте ги "накуп" на панаира!

Оценка: +2

"Мило", издателство! Надявам се като излезнат всички книги да се сетите, че някои хора ще ги чакат за да си ги вземат накуп...
Доста е обидно и неуважително към читателя/клиента да разделяте книгата по такъв начин. Чаках книгата да излезе и да си я купя на български, но при това положение ще пропусна и ще си закупя английското издание, и без това не превеждате от японски.

Оценка: -1

Здравейте! Книги 2 и 3 очаквайте до края на ноември.
след година сигурно..с това темпо
Кога да очакваме книга 2?

Оценка: -1

Романът отдавна има статут на сензация. Даваме си сметка, че в такива случаи е трудно да бъдат удовлетворени представите на читателите за „съвършената“ корица :) За сметка на това тази е одобрена от автора. Приятно четене!
Обидно е такава никаква и неадекватна корица да слагате. Личи, че този, който я е правил, няма никаква идея от съдържанието на романа. Жалко.

Оценка: +1

Очаквам с нетърпение!

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-150-007-9
изчерпана
Цена
16.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени