Ако се вярва на мнението на специалистите, за първи път у нас, а може би и по света, е създаден труд, чиято цел е да проследи стъпка по стъпка проявите на интерес към езика и към науката за езика от възникването на първите човешки цивилизации до края на Ренесансовата епоха. Описанието на постиженията на отделните народи и култури, създали значителни ценности в съответната област, се извършва в рамките на отделни микросветове, обособени въз основа на конфесионален принцип – хиндуистко-будисткият свят в Южна Азия, конфуцианско-будисткият свят в Далечния изток, зороастризмът в Близкия и Средния изток, християнството, ислямът.
Предназначена за студенти, любители филолози, начинаещи езиковеди и изградени специалисти в областта на науката за езика, книгата „Любовта към словото. За изворите на науката за езика (От древността до края на Ренесанса)“ е не просто поредното изследване на историята на езикознанието: с него авторката отправя послание към всеки, който се интересува от историческото „възмъжаване“ на човечеството. Стремежът ѝ е да опише сложния път на духовно извисяване на човека през хилядолетната му история – от появата на древните цивилизации и култури до възраждането на интереса към изконните антични ценности. Трудът има за цел да проследи как у хората постепенно се формират ново съзнание и светоусещане, как се пробуждат любопитството и интересът към най-човешкото у човека – онова, което го превръща в различно същество: човешкото общество и езикът са продукт на паралелна еволюция, а това означава, че Homo sapiens се отъждествява с Homo loquens.
Мария Китова-Василева „Любовта към словото. За изворите на науката за езика
(от древността до края на Ренесанса)“
Езиковедската историография е специфична наука с интердисциплинарен характер, чиято цел е да проучи, опише и анализира постиженията на различните езиковедски направления и техните представители, както и приносите им за развитието на науката за езика. Сериозните проучвания в тази област датират от края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ в., като само малка част от разработките отразяват най-ранната история – процеса на възникването на филологическия интерес от най-дълбока древност до наши дни; съществената част от историографските трудове е посветена на лингвистиката през ХХ в. и отчасти на постиженията на учените през XIX в.
В повечето изследвания, посветени на историята на езикознанието, се подчертава липсата на сигурни данни за целенасочен интерес към езика в предисторията на човечеството. съществуват обаче основания да се допусне, че интересът към езика е почти толкова древен, колкото и самият човек, че още в зората на човешката цивилизация, когато възникват първите форми на писменост, хората са проявявали повече или по-малко осъзнат интерес към езиковите проблеми. Запазени митове и легенди подсказват, че тайнството на членоразделната реч открай време е интригувало древните хора, сякаш осъзнали, че именно благодарение на езика човекът е станал човек. Легенда, достигнала до нас благодарение на древногръцкия историк Херодот, разказва как египетският фараон Псаметих I поискал да узнае кой е най-древният език на Земята. Наредил да затворят две току-що родени деца и да не им говорят, докато не произнесат първата си думичка: така Псаметих се надявал да разбере кой е езикът, присъщ на човека от самото му раждане. Първото произнесено слово се оказало bekos и означавало хляб на фригийски, а египетският цар разбрал, че най-древният човешки език е фригийският... Поднесена по този начин, легендата звучи неправдоподобно: вярно е, че човешките същества притежават генетично унаследена говорна способност, но не по-малко вярно е, че тя би могла да се прояви и да се развие само при наличие на подходяща среда – общество на говорещи хора. Може би съхраненият през вековете разказ на известния историк цели да подскаже, че фригийският език, сроден с тракийския, е твърде древен: от подобна гледна точка историята на Херодот не е лишена от известни основания.
За наличие на интерес към езика говорят красноречиво и първите писмени паметници, възникнали през различни периоди от развитието на съответните цивилизации: да се създаде литература, е невъзможно без писменост, а доброто владеене на езика е необходимо условие за сътворяването на вторични кодиращи системи. Нито за миг не забравям, че филологията възниква във връзка с разчитането и анализирането на древни
текстове, което е сигурно доказателство, че литературата и науката за езика са тясно свързани. Водена от подобни убеждения, се постарах да опиша най-представителните литературни произведения, съпътстващи културното развитие на даден народ, макар че, както подчертават авторите на „Литература древнего Востока“, създаването на писменост от даден народ не означава едновременна поява на писмена литература – двете явления не са синхронни. През ранните етапи от съществуването си писмеността все още не успява за завоюва обществено признание, а устно разпространяваното слово продължава да се възприема като всемогъщо благодарение на приписваните му от най-дълбока древност магически свойства. Всички тези факти говорят за това, че в древността писмената реч е изоставала от устната реч, която се появила значително по-рано и била осветена от времето и религията…
Признавам, че в тази книга не успях – не се и опитах! – да обхвана всички цивилизации от древността до края на Ренесансовата епоха. Завещавам подобна задача на бъдещите поколения езиковеди, които със сигурност ще осъзнаят, че без задълбочени познания в областта на историята на лингвистиката трудно биха могли да проникнат в същината на всички съвременни езиковедски школи и направления.
В исторически план съм ограничила изследването до периода, с който фактически приключва т.нар. Ренесанс. Ренесансовите идеи възникват във връзка с появата и възхода на новата буржоазна класа, която излиза на сцената в края на Средновековието. Като следват логиката на събитията, повечето историци приемат, че Ренесансът е свързан с развитието на европейските народи през ХV–ХVІ в. – период, който според някои учени обхваща и част от ХVІІ в. Българската традиция обикновено замества термина Ренесанс с термина Възраждане. Трябва да се има предвид обаче, че Възраждането е състояние на духа на отделните (при това не само европейски!) народи и че ― от гледна точка на обективната история ― се свързва с различни етапи в развитието на различните култури.
Ограничавам се с епохата на Ренесанса по ред причини. Може би най-съществената сред тях се дължи на убеждението ми, че т.нар. Просвещение се свързва по-скоро с идеята за същинското начало на съвременното езикознание. Както отбелязва ж. Мунен: „...след написаното от Уитни през 1876 г. в трудовете си по история на езикознанието учените отделят по няколко страници, в редки случаи до тридесетина, на всичко, което засяга развитието на лингвистиката до 1816 г. Тази гледна точка заслужава да се преосмисли и да се прецизира. Лингвистиката не „изплува“ през ХІХ в. като буреносен облак на фона на спокойното небе. Появата ѝ е била подготвяна от предишни разсъждения за езика, чиято история, като се започне от египет, е била едва-едва щрихирана“.
Първоначално възнамерявах да приложа принципа на географското местоположение на дадена страна, раса и култура, за да проследя етапите в процеса на историческата еволюция на езиковедските идеи. В хода на изложението се убедих, че подобен подход е нецелесъобразен. Първо, защото това би означавало редом да бъдат разгледани цивилизации и култури, които в повечето случаи се оказват съществено различни. Второ, защото прилагането на подобен принцип би означавало да се обхванат всички страни в даден регион и дори континент, което едва ли би било реално постижимо поради всеобхватността на материята и липсата на паралелизъм в историческия развой на различните културни общности. До неотдавна бе прието да се говори за съществуването на една-единствена античност – гръко-римската, на която се опират в културното си развитие европейските народи. Изследването на източните литератури обаче показва, че историята познава и други култури, които се отъждествяват с античността за други групи народи. Далекоизточните литератури – виетнамската, корейската, японската – притежават определена специфика, обусловена от общата за всички тях античност – културата на древен Китай. В далечния изток китайският език дълго време е играл ролята на латинския език в Европа. При цялата им присъща самобитност източните литератури могат да бъдат представени като три огромни своеобразни свята, възникнали въз основа на една от древните източни цивилизации. Със съзнанието, че религиозните вярвания до голяма степен оформят облика на дадена култура, приех, че за да постигна целта си, най-добре би било да се съобразя с конфесионалната (верската) обвързаност на съответните народи. ето какво пише по този въпрос Н. Смарт, специалист в областта на историята и философията на религиите: „Разбирането на световните религии и идеологии е важно по три причини. Първо, те са основен елемент в разнообразната история на различните житейски начинания на човечеството. Религиите и идеите на древна Гърция или на маите заслужават да бъдат възстановени, доколкото е възможно, като част от великото наследство на човешката цивилизация. Второ, и от по-непосредствено значение е фактът, че за да уловим значенията и ценностите на множеството култури в днешния свят, трябва да знаем нещо за същността на възгледите в основата им. Трето, като отделни личности ние опитваме да си изградим собствена смислена и емоционално удовлетворяваща ни картина на реалността, при което винаги е уместно да обърнем поглед към великите идеи и обичаи на различни важни култури и цивилизации.“
В този смисъл и от тази гледна точка споделям напълно идеята на Н. Мечковска, която подчертава следното във връзка с интересуващия ме въпрос: „В древността и през Средновековието се формират нови сложни религиозни култове с надетнически характер: хиндуизъм, будизъм (и ламаизъм като негово тибетско-монголско разклонение), зороастризъм, християнство, ислям. Постепенно се оформят монотеистичните културно-религиозни микросветове, излизащи извън пределите на етническите и държавните обединения – хиндуистко-будисткият свят в Южна азия, конфуцианско-будисткият свят в далечния изток, зороастризмът в Близкия и средния изток, християнството, ислямът“.
В рамките на този труд, посветен на езиковедската историография, нямам за цел да обхвана всички религиозни микросветове, които в древността са се развивали твърде динамично. Като се позовавам на мненията на специалистите в областта на религиознанието, ще се опитам да очертая най-характерните черти на философско-религиозните системи и субсистеми, залегнали в основата на отделни културни ареали, чиито представители са допринесли по един или друг начин за развитието на науката за езика.
Струва ми се, че от формална гледна точка отделните глави на труда са добре балансирани и все пак някои читатели несъмнено ще открият известни несъответствия в обема на материала, посветен на филологическите постижения на отделните народи. Това се дължи на две основни причини. Първата е свързана с относителната тежест на постиженията на представителите на различни културни ареали през съответната епоха. Втората е по-прозаична и зависи от обема на материала, който успях да консултирам. Цитирани са доста електронни източници. Длъжна съм да посоча, че в някои материали съм си позволила да направя дребни корекции на механични и пунктуационни грешки. С ясното съзнание, че бележките под линия затрудняват четенето, се опитах да ги сведа до минимум. След основния текст фигурира приложение с множество допълващи и поясняващи разсъждения, които, смятам, ще бъдат полезни за най-любознателните.
Предназначен за студенти, любители филолози, начинаещи езиковеди и изградени специалисти в областта на науката за езика, представеният труд не е просто поредно изследване на историята на езикознанието: с него отправям послание към всеки, който се интересува от историческото „възмъжаване“ на човечеството. Целта ми е да опиша (според възможностите си) сложния път на духовно извисяване на човека през хилядолетната му история – от появата на древните цивилизации и култури до възраждането на интереса към изконните антични ценности. Трудът има за цел да проследи как у хората постепенно се формират ново съзнание и светоусещане, как се пробуждат любопитството и интересът към най-човешкото у човека – онова, което го превръща в различно същество: човешкото общество и езикът са продукт на паралелна еволюция, а това означава, че Homo sapiens се отъждествява с Homo loquens.
Езикът е изключително притежание на човека – единственото живо същество, надарено с уникална способност да общува истински. Човешкият език е средство за общуване, но е и диалектически обвързан с предаване на мисли, с изразяване на чувства, с непрекъснатата творческа и познавателна дейност на всеки индивид. Човешкият език е много повече от „общуването“ на останалите видове: той предполага непрекъснато и безкрайно подреждане и преподреждане на специфични звукове – членоразделна реч, чрез която хората изразяват невероятно разнообразни и различни по степен на абстракция понятия и идеи, за да отправят към себеподобните си съответните послания.
Структурите на древните ритуали, на митовете и на езика формират три отделни семиотични (знакови) системи, с различно съдържание, различна информация за света и различни начини за съхраняване и предаване на това съдържание. Мечковска подчертава следното по този въпрос: „Планът на съдържанието на езика и планът на съдържанието на религията представят две различни картини на света (два различни модела за света), поради което според семиотичната терминология езикът и религията са две моделиращи семиотични системи. От философска гледна точка езикът и религията са две форми на общественото съзнание наравно с други такива форми за отразяване на света в съзнанието на хората, като изкуството, философията, морала, правото, масовото съзнание, науката и технологиите и т.н. Според съдържанието си езикът и религията заемат полярни позиции по веригата на останалите форми на общественото съзнание – те са пълни противоположности. Докато езикът включва в себе си най-простата и елементарна картина на света, религията предполага най-сложната, при това в съдържанието й се включват и компоненти с различна психична природа (чувствено-нагледна, логическа, емоционална, интуитивна, трансцендентална). Езикът се проявява като предпоставка и универсална форма, като външна обвивка на всички останали форми на общественото съзнание; религията – като универсално съдържание, като исторически първия източник, от който са се развили всички следващи форми на общественото съзнание. Може да се каже, че езикът е универсално средство, инструмент и техника на общуването, докато религията съдържа универсалните, заветните, най-важните за човека и обществото смисли, които се проявяват в процеса на общуването.“
Въпросът за хронологичната поява на трите системи все още не е решен еднозначно. Повечето учени смятат, че в историята на човечеството митът предхожда ритуала: митът се възприема като „някакво фидеистично т.е. свързано с религията съдържание, мотивиращо ритуала, който следователно поема функцията на форма, на план на изразяването на митологичното съзнание, на инсценировка на мита“ ( Мечковска).
През последните години редица учени, изследващи етапите в развитието на формите на съзнанието, са склонни да приемат, че първични са ритуалните действия: те са основата, от която по-късно възникват митологичните представи и езикът. Като доказателство в защита на подобна хипотеза се привежда фактът, че определени зачатъци на ритуално поведение се откриват и в поведението на приматите и насекомите: „Всички експерименти показват, че човекоподобните маймуни са способни на символно поведение: явно те успяват да направят разлика между произволния знак и предмета, който този знак означава. В резултат на обучението се подобряват когнитивните им умения, което е накарало учените да смятат, че различията във възприятията и познавателните способности между хората и маймуните са минимални“ (Кръпова).
От друга страна, е добре известно, че древните ритуални действия обикновено са невербални: при повечето от тях словесният съпровод не е задължителен или има вторичен характер. Джеймс Фрейзър развива сравнителния метод в етнографията и е сред основоположниците на сравнителното религиознание. Може би именно той за пръв път предполага наличие на връзка между мит и ритуал. В основата на книгите му са залегнали три принципа – принципът на еволюционното развитие, принципът на психическото единство на човечеството и принципът за непрестанното противопоставяне на разум и предразсъдъци. От своя страна Уилям Смит подчертава, че митът е произлязъл от ритуала, а не обратното. Тази негова идея вдъхновява 12-томния труд на Фрейзър The Golden Bough („Златната клонка“,1890), основния труд на Джейн Харисън Prolegomena to the Study of Greek Religion („Увод в изследването на гръцката религия“, 1903), както и изследванията на ритуалистите от Кеймбридж.
Мария Китова-Василева „Любовта към словото. За изворите на науката за езика
(от древността до края на Ренесанса)“
Езиковедската историография е специфична наука с интердисциплинарен характер, чиято цел е да проучи, опише и анализира постиженията на различните езиковедски направления и техните представители, както и приносите им за развитието на науката за езика. Сериозните проучвания в тази област датират от края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ в., като само малка част от разработките отразяват най-ранната история – процеса на възникването на филологическия интерес от най-дълбока древност до наши дни; съществената част от историографските трудове е посветена на лингвистиката през ХХ в. и отчасти на постиженията на учените през XIX в.
В повечето изследвания, посветени на историята на езикознанието, се подчертава липсата на сигурни данни за целенасочен интерес към езика в предисторията на човечеството. съществуват обаче основания да се допусне, че интересът към езика е почти толкова древен, колкото и самият човек, че още в зората на човешката цивилизация, когато възникват първите форми на писменост, хората са проявявали повече или по-малко осъзнат интерес към езиковите проблеми. Запазени митове и легенди подсказват, че тайнството на членоразделната реч открай време е интригувало древните хора, сякаш осъзнали, че именно благодарение на езика човекът е станал човек. Легенда, достигнала до нас благодарение на древногръцкия историк Херодот, разказва как египетският фараон Псаметих I поискал да узнае кой е най-древният език на Земята. Наредил да затворят две току-що родени деца и да не им говорят, докато не произнесат първата си думичка: така Псаметих се надявал да разбере кой е езикът, присъщ на човека от самото му раждане. Първото произнесено слово се оказало bekos и означавало хляб на фригийски, а египетският цар разбрал, че най-древният човешки език е фригийският... Поднесена по този начин, легендата звучи неправдоподобно: вярно е, че човешките същества притежават генетично унаследена говорна способност, но не по-малко вярно е, че тя би могла да се прояви и да се развие само при наличие на подходяща среда – общество на говорещи хора. Може би съхраненият през вековете разказ на известния историк цели да подскаже, че фригийският език, сроден с тракийския, е твърде древен: от подобна гледна точка историята на Херодот не е лишена от известни основания.
За наличие на интерес към езика говорят красноречиво и първите писмени паметници, възникнали през различни периоди от развитието на съответните цивилизации: да се създаде литература, е невъзможно без писменост, а доброто владеене на езика е необходимо условие за сътворяването на вторични кодиращи системи. Нито за миг не забравям, че филологията възниква във връзка с разчитането и анализирането на древни
текстове, което е сигурно доказателство, че литературата и науката за езика са тясно свързани. Водена от подобни убеждения, се постарах да опиша най-представителните литературни произведения, съпътстващи културното развитие на даден народ, макар че, както подчертават авторите на „Литература древнего Востока“, създаването на писменост от даден народ не означава едновременна поява на писмена литература – двете явления не са синхронни. През ранните етапи от съществуването си писмеността все още не успява за завоюва обществено признание, а устно разпространяваното слово продължава да се възприема като всемогъщо благодарение на приписваните му от най-дълбока древност магически свойства. Всички тези факти говорят за това, че в древността писмената реч е изоставала от устната реч, която се появила значително по-рано и била осветена от времето и религията…
Признавам, че в тази книга не успях – не се и опитах! – да обхвана всички цивилизации от древността до края на Ренесансовата епоха. Завещавам подобна задача на бъдещите поколения езиковеди, които със сигурност ще осъзнаят, че без задълбочени познания в областта на историята на лингвистиката трудно биха могли да проникнат в същината на всички съвременни езиковедски школи и направления.
В исторически план съм ограничила изследването до периода, с който фактически приключва т.нар. Ренесанс. Ренесансовите идеи възникват във връзка с появата и възхода на новата буржоазна класа, която излиза на сцената в края на Средновековието. Като следват логиката на събитията, повечето историци приемат, че Ренесансът е свързан с развитието на европейските народи през ХV–ХVІ в. – период, който според някои учени обхваща и част от ХVІІ в. Българската традиция обикновено замества термина Ренесанс с термина Възраждане. Трябва да се има предвид обаче, че Възраждането е състояние на духа на отделните (при това не само европейски!) народи и че ― от гледна точка на обективната история ― се свързва с различни етапи в развитието на различните култури.
Ограничавам се с епохата на Ренесанса по ред причини. Може би най-съществената сред тях се дължи на убеждението ми, че т.нар. Просвещение се свързва по-скоро с идеята за същинското начало на съвременното езикознание. Както отбелязва ж. Мунен: „...след написаното от Уитни през 1876 г. в трудовете си по история на езикознанието учените отделят по няколко страници, в редки случаи до тридесетина, на всичко, което засяга развитието на лингвистиката до 1816 г. Тази гледна точка заслужава да се преосмисли и да се прецизира. Лингвистиката не „изплува“ през ХІХ в. като буреносен облак на фона на спокойното небе. Появата ѝ е била подготвяна от предишни разсъждения за езика, чиято история, като се започне от египет, е била едва-едва щрихирана“.
Първоначално възнамерявах да приложа принципа на географското местоположение на дадена страна, раса и култура, за да проследя етапите в процеса на историческата еволюция на езиковедските идеи. В хода на изложението се убедих, че подобен подход е нецелесъобразен. Първо, защото това би означавало редом да бъдат разгледани цивилизации и култури, които в повечето случаи се оказват съществено различни. Второ, защото прилагането на подобен принцип би означавало да се обхванат всички страни в даден регион и дори континент, което едва ли би било реално постижимо поради всеобхватността на материята и липсата на паралелизъм в историческия развой на различните културни общности. До неотдавна бе прието да се говори за съществуването на една-единствена античност – гръко-римската, на която се опират в културното си развитие европейските народи. Изследването на източните литератури обаче показва, че историята познава и други култури, които се отъждествяват с античността за други групи народи. Далекоизточните литератури – виетнамската, корейската, японската – притежават определена специфика, обусловена от общата за всички тях античност – културата на древен Китай. В далечния изток китайският език дълго време е играл ролята на латинския език в Европа. При цялата им присъща самобитност източните литератури могат да бъдат представени като три огромни своеобразни свята, възникнали въз основа на една от древните източни цивилизации. Със съзнанието, че религиозните вярвания до голяма степен оформят облика на дадена култура, приех, че за да постигна целта си, най-добре би било да се съобразя с конфесионалната (верската) обвързаност на съответните народи. ето какво пише по този въпрос Н. Смарт, специалист в областта на историята и философията на религиите: „Разбирането на световните религии и идеологии е важно по три причини. Първо, те са основен елемент в разнообразната история на различните житейски начинания на човечеството. Религиите и идеите на древна Гърция или на маите заслужават да бъдат възстановени, доколкото е възможно, като част от великото наследство на човешката цивилизация. Второ, и от по-непосредствено значение е фактът, че за да уловим значенията и ценностите на множеството култури в днешния свят, трябва да знаем нещо за същността на възгледите в основата им. Трето, като отделни личности ние опитваме да си изградим собствена смислена и емоционално удовлетворяваща ни картина на реалността, при което винаги е уместно да обърнем поглед към великите идеи и обичаи на различни важни култури и цивилизации.“
В този смисъл и от тази гледна точка споделям напълно идеята на Н. Мечковска, която подчертава следното във връзка с интересуващия ме въпрос: „В древността и през Средновековието се формират нови сложни религиозни култове с надетнически характер: хиндуизъм, будизъм (и ламаизъм като негово тибетско-монголско разклонение), зороастризъм, християнство, ислям. Постепенно се оформят монотеистичните културно-религиозни микросветове, излизащи извън пределите на етническите и държавните обединения – хиндуистко-будисткият свят в Южна азия, конфуцианско-будисткият свят в далечния изток, зороастризмът в Близкия и средния изток, християнството, ислямът“.
В рамките на този труд, посветен на езиковедската историография, нямам за цел да обхвана всички религиозни микросветове, които в древността са се развивали твърде динамично. Като се позовавам на мненията на специалистите в областта на религиознанието, ще се опитам да очертая най-характерните черти на философско-религиозните системи и субсистеми, залегнали в основата на отделни културни ареали, чиито представители са допринесли по един или друг начин за развитието на науката за езика.
Струва ми се, че от формална гледна точка отделните глави на труда са добре балансирани и все пак някои читатели несъмнено ще открият известни несъответствия в обема на материала, посветен на филологическите постижения на отделните народи. Това се дължи на две основни причини. Първата е свързана с относителната тежест на постиженията на представителите на различни културни ареали през съответната епоха. Втората е по-прозаична и зависи от обема на материала, който успях да консултирам. Цитирани са доста електронни източници. Длъжна съм да посоча, че в някои материали съм си позволила да направя дребни корекции на механични и пунктуационни грешки. С ясното съзнание, че бележките под линия затрудняват четенето, се опитах да ги сведа до минимум. След основния текст фигурира приложение с множество допълващи и поясняващи разсъждения, които, смятам, ще бъдат полезни за най-любознателните.
Предназначен за студенти, любители филолози, начинаещи езиковеди и изградени специалисти в областта на науката за езика, представеният труд не е просто поредно изследване на историята на езикознанието: с него отправям послание към всеки, който се интересува от историческото „възмъжаване“ на човечеството. Целта ми е да опиша (според възможностите си) сложния път на духовно извисяване на човека през хилядолетната му история – от появата на древните цивилизации и култури до възраждането на интереса към изконните антични ценности. Трудът има за цел да проследи как у хората постепенно се формират ново съзнание и светоусещане, как се пробуждат любопитството и интересът към най-човешкото у човека – онова, което го превръща в различно същество: човешкото общество и езикът са продукт на паралелна еволюция, а това означава, че Homo sapiens се отъждествява с Homo loquens.
Езикът е изключително притежание на човека – единственото живо същество, надарено с уникална способност да общува истински. Човешкият език е средство за общуване, но е и диалектически обвързан с предаване на мисли, с изразяване на чувства, с непрекъснатата творческа и познавателна дейност на всеки индивид. Човешкият език е много повече от „общуването“ на останалите видове: той предполага непрекъснато и безкрайно подреждане и преподреждане на специфични звукове – членоразделна реч, чрез която хората изразяват невероятно разнообразни и различни по степен на абстракция понятия и идеи, за да отправят към себеподобните си съответните послания.
Структурите на древните ритуали, на митовете и на езика формират три отделни семиотични (знакови) системи, с различно съдържание, различна информация за света и различни начини за съхраняване и предаване на това съдържание. Мечковска подчертава следното по този въпрос: „Планът на съдържанието на езика и планът на съдържанието на религията представят две различни картини на света (два различни модела за света), поради което според семиотичната терминология езикът и религията са две моделиращи семиотични системи. От философска гледна точка езикът и религията са две форми на общественото съзнание наравно с други такива форми за отразяване на света в съзнанието на хората, като изкуството, философията, морала, правото, масовото съзнание, науката и технологиите и т.н. Според съдържанието си езикът и религията заемат полярни позиции по веригата на останалите форми на общественото съзнание – те са пълни противоположности. Докато езикът включва в себе си най-простата и елементарна картина на света, религията предполага най-сложната, при това в съдържанието й се включват и компоненти с различна психична природа (чувствено-нагледна, логическа, емоционална, интуитивна, трансцендентална). Езикът се проявява като предпоставка и универсална форма, като външна обвивка на всички останали форми на общественото съзнание; религията – като универсално съдържание, като исторически първия източник, от който са се развили всички следващи форми на общественото съзнание. Може да се каже, че езикът е универсално средство, инструмент и техника на общуването, докато религията съдържа универсалните, заветните, най-важните за човека и обществото смисли, които се проявяват в процеса на общуването.“
Въпросът за хронологичната поява на трите системи все още не е решен еднозначно. Повечето учени смятат, че в историята на човечеството митът предхожда ритуала: митът се възприема като „някакво фидеистично т.е. свързано с религията съдържание, мотивиращо ритуала, който следователно поема функцията на форма, на план на изразяването на митологичното съзнание, на инсценировка на мита“ ( Мечковска).
През последните години редица учени, изследващи етапите в развитието на формите на съзнанието, са склонни да приемат, че първични са ритуалните действия: те са основата, от която по-късно възникват митологичните представи и езикът. Като доказателство в защита на подобна хипотеза се привежда фактът, че определени зачатъци на ритуално поведение се откриват и в поведението на приматите и насекомите: „Всички експерименти показват, че човекоподобните маймуни са способни на символно поведение: явно те успяват да направят разлика между произволния знак и предмета, който този знак означава. В резултат на обучението се подобряват когнитивните им умения, което е накарало учените да смятат, че различията във възприятията и познавателните способности между хората и маймуните са минимални“ (Кръпова).
От друга страна, е добре известно, че древните ритуални действия обикновено са невербални: при повечето от тях словесният съпровод не е задължителен или има вторичен характер. Джеймс Фрейзър развива сравнителния метод в етнографията и е сред основоположниците на сравнителното религиознание. Може би именно той за пръв път предполага наличие на връзка между мит и ритуал. В основата на книгите му са залегнали три принципа – принципът на еволюционното развитие, принципът на психическото единство на човечеството и принципът за непрестанното противопоставяне на разум и предразсъдъци. От своя страна Уилям Смит подчертава, че митът е произлязъл от ритуала, а не обратното. Тази негова идея вдъхновява 12-томния труд на Фрейзър The Golden Bough („Златната клонка“,1890), основния труд на Джейн Харисън Prolegomena to the Study of Greek Religion („Увод в изследването на гръцката религия“, 1903), както и изследванията на ритуалистите от Кеймбридж.