Бягай и не бързай да се връщаш

ФРЕД ВАРГАС
БЯГАЙ И НЕ БЪРЗАЙ ДА СЕ ВРЪЩАШ
(Поредица “Съвременен криминален роман”)

- Питам се – каза комисарят Адамсберг – дали като съм ченге, полека-лека не ставам ченге.
- Вече го казахте – отбеляза Данглар, който се готвеше да се залови с подреждането на металния си шкаф.
Данглар имаше намерение да започне начисто, така бе обяснил. Адамсберг, който нямаше никакви намерения, бе натрупал папките си по столовете до масата.
- Какво мислите по въпроса?
- Че след двайсет и пет години в занаята може би ви е време.
Адамсберг пъхна ръце в джобовете си и се облегна на прясно боядисаната стена, оглеждайки разсеяно новото място, където се бе озовал преди по-малко от месец. Нови помещения, ново назначение в Криминалната бригада на Парижката полицейска префектура, отдел “Убийства”, близо до управлението на 13 район. Край с обирджиите, с джебчиите, с побойниците, с въоръжените и безоръжните бандити и с килограмите хартия, свързани с горното. “Свързани с горното” – напоследък бе чувал тази фраза два пъти. Понеже беше ченге.
Не че килограмите хартия, “свързани с горното”, нямаше да го преследват и тук като навсякъде. Но и тук като навсякъде щеше да намери хора, които си падат по хартията. Още когато съвсем млад напусна Пиренеите, откри, че подобни хора съществуват, и започна да изпитва към тях дълбоко уважение, малко съжаление и забележителна признателност. Той самият обичаше главно да се движи, да витае из облаците и да действа – и знаеше, че доста хора в службата му изпитваха към него известно уважение и много съжаление. “Хартията – му бе обяснил веднъж един словоохотлив колега, – писането, протоколът е в основата на всяка Идея. Без хартия няма идея. Словото подхранва идеята, както хумусът подхранва граха. Действай без хартия и още едно грахче умира на този свят.”
Ще рече, че откакто работеше в полицията, бе уморил тонове грах. Но докато се шляеше нагоре-надолу, често усещаше как в главата му покълват интригуващи мисли. Мисли, които приличаха повече на водорасли, отколкото на грахчета, но растението си е растение, идеята си е идея и след като я формулирате, никой не ви пита дали сте я откъснали от обработена нива или сте я уловили в блатото. Затова пък нямаше съмнение, че помощникът му Данглар, който обичаше хартията във всичките й форми, от най-високомерните до най-смирените – във вид на листа, на книги, струпана на купчина, навита на руло, от старопечатните издания до салфетките – нямаше съмнение, че Данглар можеше да ви достави висококачествен грах. Данглар беше съсредоточен човек, който мислеше, без да крачи, неспокоен тип с отпуснато тяло, който пишеше, докато пиеше, и който, подпомаган единствено от инерцията си, от бирата, от сдъвкания си молив и поумореното си любопитство, произвеждаше идеи съвсем различни от тези на Адамсберг.
Често се бяха спречквали по този въпрос, тъй като Данглар ценеше единствено идеята, произлязла от зрял размисъл, и се отнасяше с недоверие към всякаква форма на смътна интуиция, докато Адамсберг нямаше предпочитания и не отделяше едното от другото. Когато го преместиха в Криминалната бригада, Адамсберг поведе борба, за да вземе със себе си упорития и точен ум на лейтенант Данглар, вече издигнат в чин капитан.
На новото място размислите на Данглар и мечтанията на Адамсберг вече нямаше да се щурат между счупените витрини и откраднатите чанти, а щяха да се съсредоточат върху една-единствена цел – убийствата. Нито един разбит прозорец нямаше да ги разсейва от кошмара на сеещото смърт човечество. Повече никакви чантички с ключове, тефтерчета и любовни писма, чрез които да вдъхват животворния въздух на дребното престъпление, а после да придружават младата жена до вратата, предлагайки й чиста кърпичка.
Не. Тежки престъпления. Отдел “Убийства”.
Категоричното наименование на новата им работа режеше като бръснач. Отлично, точно това искаше, след като бе разплел трийсетина престъпления с помощта на много фантазиране, разходки и изхвърлени от прилива водорасли. Бяха го изпратили тук, на фронта на убийците, на този път на ужасите, където най-неочаквано се бе оказал дяволски добър – “дяволски” бе думата, избрана от Данглар, за да посочи колко непроходими са умствените пътеки на Адамсберг.
Та двамата отбраняваха фронтовата линия заедно с двайсет и шест оперативни работници.
- Питам се – подхвана Адамсберг, като бавно прекара ръка по влажната мазилка – дали може да ни се случи същото като на крайбрежните скали.
- Тоест? – попита Данглар нетърпеливо.
Адамсберг поначало говореше бавно, спокойно обявяваше и важното, и незначителното, като понякога пътьом се отклоняваше от целта, а Данглар трудно понасяше този му маниер.
- Ами, тези скали, да кажем, че не са монолитни. Да кажем, че са съставени от твърд варовик и от мек варовик.
- В геологията няма мек варовик.
- Все едно, Данглар. Съществуват меки и твърди парчета като във всяка форма на живот, като в мен и във вас. Такива са тези скали. И понеже морето не спира да ги удря и блъска, меките парчета започват да се топят.
- “Топят” не е точната дума.
- Все едно, Данглар. Меките парчета се стопяват, а твърдата част започва да изпъква. С течение на времето и под набезите на морето слабостта се разпилява на вятъра. В края на човешкия си живот скалата е вече само ръбове и зъби, варовикова челюст, готова да хапе. На мястото на мекото се появяват дупки, кухини, отсъствия.
- Е и?
- Е и, питам се дали ченгетата и сума ти други човешки същества, изложени на ударите на живота, не стават жертва на същата ерозия. Изчезване на нежните части, устойчивост на твърдите, безчувственост, закоравяване. Всъщност истинско падение.
- Питате се дали не тръгвате по пътя на варовиковата челюст?
- Да. Дали не ставам ченге.
Данглар набързо обмисли въпроса.
- Що се отнася до личната ви скала, мисля, че ерозията не се държи нормално. Да речем, че при вас твърдото е меко и мекото – твърдо. Така че резултатът няма как да е същият.
- И какво променя това?
- Всичко. Устойчивост на меките части – светът, обърнат с хастара навън.
Данглар се замисли за собствения си случай, докато прибираше сноп листа в една от вече подредените папки.
- Какво би се получило – продължи той, – ако една скала е съставена само от мек варовик? И ако скалата е ченге?
- Щеше да се смали до величината на топче за игра и накрая да изчезне от белия свят.
- Много окуражително.
- Но не мисля, че в природата има такива скали. Нито ченгета.
- Да се надяваме – каза Данглар.

Младата жена се колебаеше пред вратата на управлението. Там впрочем не пишеше “Управление”, а “Полицейска префектура – Криминална бригада” с лакирани букви върху блестяща табела, окачена на крилото на вратата. Това бе единствената чистичка част на старата почерняла сграда с мръсни прозорци. Четирима работници се суетяха около прозорците и пробиваха камъка с адски шум, за да инсталират решетки. Мариз реши, че е без значение дали е управление или бригада, все бяха ченгета, при това по-близо от ония на булеварда. Тя пристъпи към вратата, после отново се спря. Пол я бе предупредил – ченгетата само ще й се изсмеят. Но се безпокоеше за децата. Какво й струваше да влезе? Щеше да й отнеме пет минути. Колкото да си каже, каквото има, и да си тръгне.
- Ченгетата ще ти се изсмеят в лицето, мила ми Мариз. Но щом искаш, давай.
От пътната врата излезе някакъв човек, мина покрай нея, после се върна. Тя усукваше дръжката на чантата си.
- Всичко наред ли е? – попита той.
Беше дребен мургав мъж, облечен как дойде, дори не се беше сресал, а под навитите ръкави на черното му сако се показваха голи ръце. Сигурно някой като нея, който си имаше неприятности. Само че той вече ги беше разказал.
- Симпатични ли са онези вътре? – попита го Мариз.
Мургавият мъж сви рамене.
- Зависи от човека.
- Слушат ли ви? – уточни Мариз.
- Зависи какво имате да им кажете.
- Племенникът ми смята, че ще ми се изсмеят.
Човекът наклони глава настрани и я изгледа внимателно.
- За какво става дума?
- За блока, в който живея. За миналата нощ. Притеснявам се за децата. Ако миналата нощ е влизал някой луд, откъде да знам дали няма да се върне? А?
Мариз си хапеше устните, а челото й бе леко почервеняло.
- Тук – каза меко мъжът, като посочи мърлявата сграда – е Криминалната бригада. За убийствата, разбирате ли? Когато убият някого.
- О! – каза Мариз разтревожено.
- Идете в управлението на булеварда. По обяд е по-спокойно, ще могат да ви изслушат.
- А не – поклати глава Мариз. – В два часа трябва да съм на работа, шефът не понася закъсненията. Не могат ли тукашните да съобщят в управлението? Нали са все полицаи?
- Не е същото – отвърна мъжът. – Какво всъщност е станало? Обир?
- О, не.
- Побой?
- О, не.
- Разкажете ми все пак. Така ще е по-лесно. Бих могъл да ви насоча.
- Добре – каза Мариз леко уплашена.
Човекът се облегна на капака на една кола и търпеливо зачака Мариз да си събере мислите.
- Имаше черни рисунки – обясни тя. – Или по-скоро тринайсет черни рисунки, на всички врати в блока. И ме е страх. Винаги съм сама с децата.
- Рисунки?
- Всъщност не рисунки, а цифрата 4. Голямо черно 4, изрисувано някак по старому. Питах се дали не е някаква банда или нещо такова. Може би полицаите ще знаят, може би те ще разберат. А може би не. Пол каза, ако искаш да ти се изсмеят в лицето, давай.
Човекът се изправи и я хвана за ръката.
- Елате – каза той. – Ще запишем всичко това и вече няма да се боите.
- Но не е ли по-добре да намерим някой полицай? – попита Мариз.
Мъжът я изгледа малко изненадано.
- Че аз съм полицай – отвърна той. – Главен комисар Жан-Батист Адамсберг.