Обслужвал съм английския крал

Бохумил Храбал „Обслужвал съм английския крал“

Слушайте внимателно какво ще ви кажа сега.
Отивам аз в хотел „Прага“, шефът ме пипва за лявото ухо, опъва го здраво и ми вика: „Ти си пиколо тук, така че запомни: нищо не си видял, нищо не си чул! Повтори какво казах!“. Отвърнах му, че нищо нито съм видял, нито съм чул. А той опъва дясното ми ухо и пак вика: „И запомни обаче също, че всичко трябва да виждаш и всичко трябва да чуваш! Повтори какво казах!“. И аз изумен повторих, че всичко ще виждам и всичко ще чувам. Та така започнах работа там. Всяка сутрин в шест бяхме на линия, нещо като малък парад, пристигаше господин хотелиерът, от едната страна на килима стояха оберкелнерът и сервитьорите, най-накрая аз като най-дребен, нали бях пиколо, от другата страна заставаха готвачите и камериерките, и помощник-готвачките, и домакинката, господин хотелиерът минаваше покрай нас и проверяваше дали са ни чисти нагръдниците и реверите на фрака – не дай си боже да имаш леке на фрака или пък да ти липсва някое копче, – дали са ти чисти обувките, чак се навеждаше да помирише дали си си умил краката, след което казваше: „Добър ден, господа, добър ден, дами...“. От този момент нататък ни се забраняваше да разговаряме с когото и да било, сервитьорите ме учеха как се загъват в салфетка ножът и вилицата, чистех пепелниците, всеки ден трябваше да измивам и металното панерче за горещите кренвирши, щото аз носех да продавам на гарата горещи кренвирши, беше ме научил предишният пиколо, който вече не беше пиколо, вече го бяха допуснали в салона, но, господи, как го удари на молби да може и занапред да продава кренвирши на гарата! Чак ми се виждаше странно, но сетне загрях каква е работата. Нищо друго не исках да правя, освен да разнасям покрай влака парещите кренвирши, безброй пъти на ден продавах кренвирш с бяло хлебче за крона и осемдесет, обаче пътниците имаха кой двайсет крони нацяло, кой петдесет, а пък аз все нямах дребни, макар всъщност да имах, и си продавах нататък, докато пътникът се качеше във влака, напираше към прозореца и протягаше ръка, а аз му тиквах най-напред в нея горещия кренвирш и почвах да ровя за дребни по джобовете си, пътникът се развикваше, майната им на дребните, да му върна банкнотите, а аз и тях търсех из джобовете си, без да си давам зор, ръководителят движение междувременно надуваше свирката, аз бавно измъквах банкнотите, влакът вече потегляше, затичвах се успоредно с него и като набереше скорост онзи ми ти влак, вдигах високо ръка и банкнотите почти докосваха пръстите на протегналия ръка пътник, някои така се надвисваха от прозореца, че други от купето трябваше да ги държат за краката, един даже си фрасна главата в пожарния кран, друг пък в един от стълбовете, после пръстите бързо се отдалечаваха, а аз оставах запъхтян с протегната ръка и парите бяха вече мои, едва ли някой пътник щеше да се върне да ги дири, и аз най-сетне си имах свои парички, на месец си докарвах по няколко стотачки, накрая стигнах и до хилядарка, но какво от това – всяка сутрин в шест и всяка вечер шефът проверяваше дали сме си измили краката, а в дванайсет вече трябваше да си бъда в леглото, бях почнал да не чувам, макар да чувах всичко, бях почнал да не виждам, а виждах всичко каквото ставаше наоколо, виждах ред и дисциплина, виждах как шефът е доволен, че между нас цари враждебност, не можеше и дума да става касиерка да отиде на кино със сервитьор, моментално щеше да изхвърчи, знаех вече кои гости влизат в кухнята, коя е масата на постоянните посетители, всеки ден трябваше да мия чашите им, всеки си имаше номер и свой знак – чаша с елен, чаша с виолетки, чаша с изглед от някакво градче, чаши ръбести и чаши тумбести, кана от бяла керамика с марка НВ чак от Мюнхен, та значи, всяка вечер в хотела се събираше така нареченото отбрано общество – нотариусът, началникът на полицейското управление и съдията, ветеринарният лекар и директорът на музикалното училище, фабрикантът Ина, на всички помагах, като си събличаха и обличаха балтоните, а като им носех бирата, всяка чаша трябваше да попадне в ръцете на този, комуто принадлежеше, и все се чудех как тия богаташи могат цяла нощ да си приказват например за туй, че някъде накрай града някога имало някакво си дървено мостче и че край туй мостче преди трийсет години имало топола, и се почваше: един вика, че там никога не е имало никакво мостче, че там винаги я е имало само тополата, друг пък – че там никога не било имало никаква топола и че онуй там не било никакво мостче, ами само дъска с парапет... и тъй с часове си пиеха бирата и дъвчеха тая тема, и се надвикваха, и се ругаеха, но всичко това бе само привидно, защото след като се навикваха до насита един другиго през масата, че там било имало мостче, а не топола, а
тия отсреща възразяваха, че не било мостче, ами топола, си сядаха по местата и всичко си беше наред, караницата беше само колкото да им е по-сладка бирата, друг път пък се препираха коя е най-добрата бира в Чехия и като се почнеше: един вика – противинската, друг – воднянската, трети – пилзенската, четвърти – нимбуркската, пети – крушевицката, крещят един през друг, а инак си се обичаха и се навикваха колкото да правят нещо, та да убият някак вечерта... По едно време околийският началник, докато слагах отпреде му бирата, се наведе и прошепна, че ветеринарят бил видян при госпожичките от „При Райски“, че се качил в стаята на госпожица Ярушка, а пък директорът на прогимназията добави шепнешком, че наистина бил там, ала не в четвъртък, ами още в сряда, ветеринарят де, и не с Ярушка, а с Власта, и цяла вечер приказката се върти все около госпожиците от „При Райски“, кой бил там, пък кой не бил, а на мен, дето ги слушах тъй да бръщолевят, ми бе все тая дали там някъде било имало топола и мостче, или пък мостче и никаква топола, или само топола, или пък дали браницката бира е по‑добра, или противинската, не исках нито да ги чувам, нито да ги виждам, ала отвореше ли се дума за госпожиците от „При Райски“, целият ставах на уши. Броях и преброявах парите си и продавах топлите кренвирши така, че да си изкарам достатъчно пари, за да мога да си позволя да ида в „При Райски“, даже го докарвах и на плач на гарата, и тъй като бях такъв един дребничък, съвършеното пиколо, махваха с ръка и ми оставяха парите си, защото ме мислеха за сираче. И така в мен назряваше план как някоя вечер след единайсет, след като съм си измил вече краката, ще се измъкна от стаичката през прозореца и ще отида в „При Райски“. Началото на него ден в „Златният град Прага“ бе твърде бурно. Преди обяд довтаса компания цигани, бяха добре облечени, явно имаха пари, калайджии, та седнаха и почнаха да поръчват от най‑доброто, което предлагахме, и всеки път, при всяка нова поръчка, си показваха пачките, директорът на музикалното училище седеше до прозореца и тъй като циганите се надвикваха, се премести на маса в средата на ресторанта, като продължи да си чете книгата, трябва да беше твърде интересна тази негова книжка, щото като стана да се премести три маси по‑нататък, не престана да чете, и докато сядаше, пак четеше, напипа стола с ръце и продължи да чете, а аз полирах чашите на редовната клиентела, надигах ги срещу светлината, беше все още предобед, само супички и гулашчета за неколцината гости, но всички келнери, дори да нямаха никаква работа, трябваше да вършат нещо, затова и аз така старателно полирах, оберкелнерът също подреждаше прав вилиците в шкафа за приборите, а сервитьорът пренареждаше приборите по масите, по едно време под прозореца, както си гледах през чашата с изображението на „Златна Прага“, видях да тичат разгневени цигани, да нахълтват в нашата „Златна Прага“ и май още в коридора да изваждат ножове, настана нещо страшно, втурнаха се към калайджиите, а те, като да ги очакваха, скочиха и разместиха масите, нагласяваха ги все пред себе си, за да не ги стигат циганските ножове, и въпреки това двама вече лежаха на пода, в гърба на всеки стърчеше нож, а ония с ножовете замахваха и ръгаха и по ръцете, та масите бяха целите вече в кръв, но господин директорът на музикалното училище продължаваше да си чете книжката, усмихваше се, а оная ми ти циганска вихрушка профуча не край директора, а направо през него, опръскаха с кръв и главата, и книгата му, на два пъти забиха нож в масата му, но директорът продължаваше да си чете, аз самият бях под масата и на четири крака пропълзях до кухнята, а циганите надаваха крясъци и ножовете святкаха, като златни мухи сновяха из въздуха отблясъците им и без да платят, се заизмъкваха заднишком от ресторанта един по един ония ми ти цигани и по всички маси имаше кръв, двама лежаха на пода, а на една маса имаше цели два отрязани пръста и ухо, отсечено с един замах, че и парче месо, та като дойде господин докторът и огледа намушканите и разните отсечени парчетии, разпозна в къса месо отрязан мускул от ръка под рамото, а единственият останал посетител, директорът, улови с ръце главата си, подпря лакти на масата и продължи да си чете книжката, всички останали маси бяха скупчени при входа, така бяха барикадирали изхода и възпрепятстваха отстъплението на калайджиите, та на господин шефа не му остана нищо друго, освен да сложи бялата си жилетка, осеяна с щамповани пчелички, и да излезе пред ресторанта, вдигаше ръце и казваше на пристигащите гости, за съжаление, случи ни се инцидент, ще отворим едва утре. А на мен връчиха окървавените покривки, целите в отпечатъци от длани и пръсти, трябваше да ги отнеса на двора и да загрея големия казан в пералното помещение, домакинката и помощник­готвачката трябваше да преперат всичко и после да го изварят, а аз трябваше да простра покривките, ама нали бях нисичък, не стигах до въжето и с това се зае помощник­готвачката, подавах й мокрите изстискани покривки, стигах й до гърдите, а тя се смееше и си правеше майтап с мен, притискаше гърдите си към лицето ми, уж случайно, ту с едната гърда, ту с другата, положена върху очите ми, затъмняваше света пред мен, всичко бе така уханно, когато сетне се наведеше да вземе покривка от коша, аз можех да надникна по­надолу между полюшващите й се гърди, изправяше се и гърдите й преминаваха от висене в стърчане и домакинката и помощник­готвачката, пустите им женоря, се заливаха в смях и ми викаха, синко, на колко си години, навършил ли си четиринайсет? Кога? После падна здрач и повя ветрец, а прострените покривки на двора изглеждаха като цели преградни стени, паравани, такива правим, когато в ресторанта имаме сватба или частна забава, и всяко нещо пак си беше на мястото, и всичко пак светеше от чистота, навсякъде карамфили, според сезона се доставяше цял кош цветя, и аз отидох да спя, а после, когато всичко утихна, само на двора плющяха покривките, сякаш разговаряха помежду си, дворът бе изпълнен с муселинено сладкодумие, отворих прозореца и се измъкнах навън, после между покривките все покрай прозорците стигнах до портата, преметнах се през оградата и тръгнах по уличката, от фенер към фенер. Изчаквах всеки път в тъмнината да ме подминат нощните минувачи, виждах отдалеч зеления надпис „При Райски“, стоях така и чаках, из утробата на сградата се разнасяше подрънкване на оркестрион, събрах кураж и влязох, там в коридора имаше нещо като гише и аз застанах пред него, а гишето бе тъй високо, че трябваше да се повдигна на пръсти, там седеше госпожа Райска и ми вика: „Какво ще обичате, млади момко?“, а аз отвърнах, че бих искал да се позабавлявам, и тя ми отвори, и аз влязох, там седеше чернокоса госпожица, такава една натъкмена, с прическа, и ме пита какво точно бих искал. А аз казах, че бих искал да вечерям, а тя, тук ли да ви сервираме вечерята, или в локала?, пък аз пламнах целият и рекох, не, искам да вечерям в шамбър сепаре, а тя ме изгледа, подсвирна многозначително и ме попита, макар вече добре да знаеше отговора – а с кого? Посочих към нея и рекох: с вас, а тя, без да спира да върти глава, ми подаде ръка и така, ръка в ръка, ме поведе по тъмен коридор с мъждукащи червени лампи, сетне отвори някаква врата и там имаше канапе, маса и два тапицирани с плюш стола, а светлината струеше някъде изпод корниза на завесата, после, пречупена от тавана, се спускаше надолу като клонки плачеща върба, седнах аз и като попипах парите си, добих кураж, та изрекох, ще вечеряте ли с мен? А какво ще пиете?, а тя вика, шампанско, кимнах с глава, тя плесна с ръце и се появи келнер с бутилка и се зае да я отваря, после я отнесе в малката
стаичка отзад, донесе чаши и наля и аз пиех шампанско и мехурчетата се качваха в носа ми и аз току взема, та кихна, а госпожичката обръщаше чаша подир чаша, беше успяла вече да ми се представи, по едно време рече, че била огладняла, и аз, да, да, донесете ни от най­доброто, което имате, и тя вика, обичала стриди и че тук при тях били пресни, и така ядяхме стриди и поръчахме нова бутилка шампанско, после още една и тя взе да ме милва по косата и ме пита откъде съм, а аз отвърнах, че съм от толкова малко селце, че въглища съм видял за първи път едва лани, това я развесели, та се разсмя и ми вика да се разсъблека, а мен ми горещо, та свалих си аз сакото, а тя вика, че и на нея й било горещо и дали нямало да ми пречи, ако си свали дрехите, и аз й помагах и подреждах дрехите й върху стола, сетне разкопча копчалъка ми и аз вече знаех, че у Райски ще да е не хубаво, не даже прекрасно и разкошно, ами направо райско, хвана с две ръце главата ми и я притисна между гърдите си, а онези ми ти гърди ухаят, притворих очи и сякаш ми се приспа, така прекрасно ухаеха, ами формите им, ами тази нежна кожа, а тя смъкваше главата ми все по­долу и по­долу и вече поемах ароматите на коремчето й, а тя дишаше учестено и това бе тъй забранено прекрасно, че аз не исках нищо друго, само ей това, само ей това и нищо друго, да си изкарвам от парещите кренвирши всяка седмица по осем стотачки, че и повече, имах си прекрасна и възвишена цел, така ме бе поучавал баща ми, винаги да имам цел в живота, само така съм щял да намеря спасение, защото съм щял да имам за какво да живея. А още бяхме едва нейде по средата, Ярушка ми смъкна полека панталона, после долните гащи и заобсипва с целувки слабините ми, и аз изведнъж се разтреперих цял от самата представа какви неща стават у Райски, така се разтреперих, че се свих на кълбо и викам, ама, Ярушке, какво правите? И тя се опомни малко, ама като ме гледаше такъв, как да спре, догде се усетя, бях в устата й, а аз все я оттласквах, но нея вече нищо не можеше да я спре, смучеше здраво и движеше глава нагоре­надолу, а движенията й ставаха все по­бързи и аз престанах да се дърпам и да я отблъсквам, изпънах се целият, хванах я за ушенцата и почувствах как изтичам, как е нещо съвсем различно, отколкото като си го правя сам, как до последната капка, затворила очи, го поема от мен госпожицата с красивите коси, как изпива от мен всичко онова, което инак изпръсквах и отхвърлях с погнуса върху въглищата в мазето или в кърпа в леглото си... после изправи глава и изрече с глас, пропит от умора: а сега ще го направя от любов... но аз бях тъй зашеметен и вече омекнал, че се възпротивих, и викам, ама аз съм гладен, вие не сте ли гладна? И тъй като бях и жаден, грабнах чашата на Ярушка, тя се хвърли към мен, но не успя да ме възпре да не пийна от нея, оставих разочарован чашата, защото в нея нямаше шампанско, ами жълта лимонада, от самото начало беше пила лимонада, заплатена от мен на цената на шампанско, и аз го разбирах едва сега, засмях се и поръчах нова бутилка шампанско, и когато сервитьорът я донесе, сам я отворих и сам налях, после пак ядохме, а някъде отвътре подрънкваше оркестрионът, като изпихме бутилката и аз вече бях позамаян, отново пропълзях по колене и заврях глава в скута на госпожицата, и я зацелувах, заиграх с език по тия нейни прекрасни косъмчета, и нали бях лекичък като перце, госпожицата ме улови под мишниците, издърпа ме връз себе си, разкрачи се и аз като по масло за първи път проникнах в жена, онова, за което толкова бях мечтал, вече бе зад мен, тя ме притискаше към себе си и ми шепнеше да се стискам, да издържа колкото може повече, но аз се заклатих едва два пъти и на третия вече се празнех в топлата й плът, а тя се изви на мост, лежеше така, че с коси и ходила опираше в канапето, а аз лежах върху моста на нейното тяло и до последния момент, докато съвсем омекнах, останах в плен на разтворените й крака, после се свлякох и се излегнах до нея. Тя дишаше дълбоко, беше се отпуснала, опипом намери корема ми и започна да ме милва по него и по цялото тяло... А после дойде време за обличане, дойде време за раздяла и време за плащане, оберкелнерът взе да смята и смята, после ми подаде сметка за седемстотин и двайсет крони, а аз на тръгване взех и дадох още две стотачки на Ярушка, а като излязох от Райски, подпрях се на първия зид и там, в тъмнината, подпрян и унесен, за първи път си дадох сметка какво се върши в тези прекрасни домове, където има госпожички, ала си рекох, вече те знаят, още утре ще дойдеш пак тук и пак ще се правиш на важен, защото им събрах на всички очите, дойдох като пиколо, което разнася топли кренвирши по гарата, а си тръгвах като по-важен от всеки един от господата, които посещаваха „Златна Прага“ и седяха на масата за постоянни посетители, предназначена само за най-изискани господа, само за градския хайлайф...