Исав

Меир Шалев „Исав“

Младият херцог Вилхелм от рода Геслер умря при злополука по време на лов, когато беше едва петгодишен. Дива гъска изпляска с криле, в гъсталака изтрещя изстрел, детето падна на земята, загърчи се и закрещя. Виковете му се разнесоха над прахта, заплетоха се в тръстиките, блъснаха се в стволовете на тополите, но хрътките бяха обучени да откриват само лисици и диви патици и стигнаха до телцето на херцога едва след като беше замряло. Стрелецът, прост овчар, промъкнал се в ловния имот с надеждата да се сдобие с някой и друг фазан, се самоуби същата вечер, обхванат от дълбока скръб, оставяйки след себе си млада вдовица, несвързано писмо на разкаяние и неразрешима загадка – как може човек да се самоубие с два куршума в тила?
Вилхелм бе единият от двама братя близнаци – червенокосо храбро момченце – и още четиригодишен умееше да уцелва вдигнати от скривалищата им бекаси и да пуска в полето ловни соколи и хрътки. Няколко дни преди да бъде убит, бе получил първата си ловна пушка, миниатюра на истинска „манлихера“, изработена от най-добрия майстор на оръжия в Европа – Елияу Натан от Монастир.
От деня на смъртта си мъртвото дете властваше в живота на живите родители. Опечалената майка закупи за огромна сума „Пиета“ на Джанини и я окачи в стаята на загиналия син. Лежеше с часове, свита и сгърчена в малкото му легло, съзерцаваше озареното от сияние тяло на разпнатия и черпеше сили от мощната снага на майка му, известна сред изкуствоведите като „Мадона Робуста“, защото Девата наДжанини беше едра широкоплещеста жена, с малки остри като на юноша гърди и дълги мускулести ръце. Бащата заключи с катинари ловния дом на рода Геслер, запечата портите с восък и се отдаде на други две занятия с благотворно влияние върху мъжката душа – научни изследвания и събирателство. Той записваше крилати фрази, колекционираше миниатюри и микрографии и проучваше явлението стигмата у вярващите католички. Днес е известен като първия, описал случая на Луиз Лато – френска шивачка, от чиито стави на ръцете всеки петък капела кръв.
Братът близнак на Вилхелм, херцог Антон, влизаше при майка си, молеше я да стане от леглото на покойния брат, носеше ѝ цели пакети с любимите ѝ марципани от град Любек, но тя не се поддаваше нито на молбите му, нито на съблазните. Ставаше едва в полунощ и отиваше в пекарната на двореца, там плачеше и ядеше прясно изпечени хлебчета, а ако валеше, излизаше навън, та косата ѝ да се намокри от дъжда. За няколко месеца смъртта на сина ѝ я превърна в дебела жена с вечно зачервени очи и подсмърчащ нос. Нае Ернст Вебер – известен художник на детски портрети – и в продължение на седмици описваше лицето на покойния. Вебер нарисува стотици деца, всичките мъртви, но тя не призна нито едно за свое. Накрая все пак се намери решение – бе извикан френският фотограф Марсел дьо Вин, който засне лицето на майката, докато говореше за сина си, направи съответния ретуш и се получи поразителна прилика с покойния.
Годините минаваха. Бащата и майката живееха всеки затворен в собствената си скръб, а херцог Антон от мило дете се превърна в разглезен и капризен младеж. През целия си живот имаше чувството, че покойният му брат го държи за петата. Не намираше забавление в лова, но се посвети на жени, прищевки и карети. По това време братството и равенството – тези „френски болести“, както ги наричаше старият херцог – вече бяха загубили първоначалното си очарование, но херцог Антон разбираше тези понятия посвоему и без да подбира, даряваше любовта си на девойки от всякакви съсловия – на момичета от простолюдието и на благородни девици – и всички те се радваха на абсолютно равенство в леглото му. Имаше навика да се предлага сам на дамите по банален френски маниер: „Не би ли искала госпожата да преспи с мен?“, но изговаряше думите задъхано и с някаква невинна дързост, притискайки същевременно слабините си към събеседницата си, та да не остане никакво съмнение относно намеренията му.
Херцогът беше щедър и забавен ухажор, твърдеше и дори доказваше, че егоистите са най-добрите любовници, и си създаде име на познавач в областта на изтънчените удоволствия, телесните наслади и пренебрегването на нормите за благоприличие. Нощем спеше в легло, пълно с малки кукли от самурена кожа, чието меко докосване не можеше да се сравни и с най-ласкавия допир, а всяка сутрин, след като старата бавачка напудреше кожата му на най-чувствителните места и го облечеше, в стаята влизаха двама млади слуги с огледала в ръце и започваха бавно-бавно да се въртят, та да може херцогът от всички страни да се огледа в цялото си великолепие. Закуската се поднасяше „точно два часа и половина след изгрев слънце“, затова за правилното водене на домакинството придворният астроном състави специална таблица с часовете на изгревите и тази таблица я проумяваха дори швабските готвачи.
Херцогът се хранеше от чинии, по чиито краища със златни букви бе изписано „Honni soit qui mal y pense“ – „Позор за маловерните“, а взискателността му към прясната храна бе толкова маниакална, че му бе построен специален павилион за хранене: с басейн с течаща вода за отглеждане на змиорки, с малка, излъскана до блясък кошара, в която прекарваха последната си нощ теленца и прасенца, и с пещ от ютландски тухли, загрявана с торф, защото няма нищо по-добро от него за печенето на хлебчета.
Но най-известната засвидетелствана изтънченост на херцог Антон не бе свързана с храненето, а се изразяваше в деликатното и продължително притваряне на клепачите, с което той се освобождаваше от водите си – сякаш благопристойният му лик нямаше нищо общо с дейността нанизшите части на тялото. Заради тази му привичка на мраморния под в тоалетната стаичка винаги падаха по няколко капки, а докато бе дете, бавачката бе задължена да придържа мъничкия признак на мъжественост и да го насочва правилно при ходенето по малка нужда. Когато херцогът бе настоял подобна практика да продължи и в зряла възраст, тази му чудатост придоби широка известност и се превърна в една от най-забавните и приятни услуги в най-отбраните публични домове в Европа. В Полша бе наречена „Имаме си малка лейка“, в Испания – „Слепият бик“, във Франция – „Изстрел в мрака“, а във виенските заведения се наричаше просто „Херцогът и неговата бавачка“. Всички тези факти са потвърдени и документирани, а невярващите могат да ги намерят в книгата на Колдуел и Мартен „Начин на живот в европейските дворци през ХІХ век“, макар че на историческите хроники, както и на книгата на тези двамата, не бива сляпо да се вярва.