Монолози
16.02 лв. 18.00 лв. (-11%)
Дивите рози
17.80 лв. 20.00 лв. (-11%)
Баумгартнър
17.80 лв. 20.00 лв. (-11%)
Карло Фрутеро (1926–2012) и Франко Лучентини (1920–2002) са италиански писатели, преводачи, журналисти, драматурзи и поети. Тяхната популярност обаче се дължи на криминалните им романи, писани в тандем, сред които и „Неделна жена“, превърнала се в световен бестселър, издаван и преиздаван на повечето езици. Действието на романа се развива в Торино и естествено, в него става дума за убийство, но също така за сексуални домогвания и неустоимо привличане. Полицейският комисар Сантамария е натоварен да разследва убийството на архитект Гароне и така започва да общува с буржоазната градска върхушка и най-вече с красавицата Анна Карла и нейния богат приятел Масимо Кампи. Докато разплитането на случая тъпче на едно място и се нижат сцени от живота на Торино в горещата юнска седмица, още един от персонажите е убит, а междувременно започва да се очертава и любовна интрига. Прекрасна творба, четивна, парадоксална, написана със забележително чувство за хумор, „Неделна жена“ е може би първата модерна италианска „кримка“, истинска класика в жанра.
Филмът на големия режисьор Луиджи Коменчини по романа (1975) събира звездната тройка Марчело Мастрояни, Жаклин Бисе и Жан-Луи Трентинян и се оказва една от най-печелившите ленти за 1975 година, а впоследствие е излъчван многократно по италианските телевизионни канали.
Книгата се издава с подкрепата на програма „Култура“ на Европейския съюз.
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture de l'Union europеénne.
Карло Фрутеро, Франко Лучентини „Неделна жена“
Във вторник през юни, когато беше убит, архитект Гароне погледна много пъти часовника си. Започна още щом си отвори очите в тъмната стая, където плътно затуленият прозорец не пропускаше нито лъч светлина. Докато ръката му непохватно и нетърпеливо се плъзгаше по шнура, търсейки копчето, архитектът беше обзет от безпочвеното притеснение, че е късно, че вече е минало времето за телефонния разговор. Още нямаше девет часа, видя с удивление; обикновено спеше поне до десет, тоест имаше ясен симптом за притеснение и безпокойство.
Спокойно, каза си той.
След като го чу, че е станал, майка му веднага отиде да прави кафе, а той след хубавия душ, от който имаше нужда, започна внимателно и бавно да се бръсне. Трябваше да изчака да минат почти четири часа.
Останаха три, когато излезе от къщи, след като целуна леко майка си по челото; и още половин час мина, тъй като целенасочено беше удължил пътя, за да стигне до спирката, и докато чакаше трамвая: по това време сутринта се движеха на големи интервали.
Естествено, електрическият часовник на трамвая беше развален: от улица Чибрарио през площад Статуто и накрая по цялата улица Гарибалди стрелката не се премести от и 15 на и 20. Като протест към това малко, но важно доказателство за общинския упадък архитект Гароне отказа да се придвижи към изхода. Бездруго пътуваше с инвалидна карта и можеше да остане на първата врата. Слезе отпред. Трамваят, отклонен от маршрута си поради ремонтни дейности по пътя, потегли към спирка не от своя маршрут в посока Порта Палацо.
– Госпожици, внимавайте с дупката! – каза архитектът.
Вървеше по дървената рампа, по която можеше да се пресече улица 20 септември, и посочи на две неместни девойки, слезли от същия трамвай, процепа между дъските. Не са сицилианки. По-скоро от Калабрия, си каза той. Имаше тази способност: можеше да разпознае и по гърба – най-вече, усмихна се доволно, по гърба – от кой край са. Повървя малко след тях, гъвкав и в добра форма, предупреждавайки ги шепнешком за
градските опасности, след което продължи към площад Кастело. Преди да влезе в кафенето, се спря да погледа летните вратовръзки на витрината на магазина.
– Шест хиляди – каза скандализиран на младеж в милитерски дрехи и с книги под мишница, който също гледаше. – Колкото цялата дневна надница на работник!
– Пълна лудост, пълна лудост, мила ми Лиляна – каза после на касиерката, когато влезе в кафенето.
– Добър ден, архитекте – отвърна касиерката без ентусиазъм и продължи да си чете вестника.
Архитектът погледна осмоъгълния часовник над бара, сравни видяното със своя – златен Patek-Philippe, оставен от баща му – и потри доволно ръце. Часът наближаваше и този път се чувстваше сигурен, този път инстинктът му подсказваше, че всичко ще мине по план. Стигна до салона в дъното на кафенето и седна на ъглова маса.
Нямаше други клиенти. Но пък имаше близо до тоалетните телефонна кабина от тъмно дърво, в която можеше да говори спокойно, без други да го слушат. Не че при това положение имаше нужда от продължителни телефонни разговори.
Подготвителната фаза мина. Вече е само въпрос на…
– Аа – възкликна, щом видя плешивия сервитьор, без да го е чул да идва. – Обичайното, Алфонсино. И вестник, ако обичаш.
Важното е, помисли си, докато топеше в капучиното втория кроасан, да можеш да чакаш. Той имаше и това качество. Всичко се хваща на кукичката, ако знаеш да чакаш. Selfcontrol, голямото правило на англичаните. Дори, стигнал до финала, да си обзет от притеснения и съмнения – което е човешко, – те трябва да се прикриват и овладяват. Да държат на теб, да разчитат на теб, това е тайната.
Стисна решително юмрук върху масата. Трябваше да се обади между дванайсет и един на обед, такава беше уговорката, и той – така реши – щеше да се обади в един без пет, не по-рано. А дори и по-късно, към един и десет, един и двайсет…
Времето работеше за него.
Погледна пак часовника и започна да разлиства вестник „Ла Стампа“, както през обичайните утрини в кафенето. Торино: минимална 19°, максимална 28°. Същото и в Реджо Калабрия, отбеляза апатично, а лятото още не беше започнало. Разгледа внимателно „Грациозни немски плувкини в Аласио“, ежедневникът представяше такива снимки всяка седмица от май до септември, сменяше само името на плажа.
Дълги бедра, но нищо особено, прецени той. Докато преглеждаше културната страница, забеляза с удоволствие че в кино „Ле Арти“, за което имаше право на безплатен билет,
прожектираха все още френско-нигерийския шедьовър „Бич“. Върна се на криминалните новини, за да прочете подробности за отвратителното убийство на снахата от старец на осемдесет и четири години. Друга статия: „Прегазена на улицата с
дете на ръце“. Децата не го интересуваха и той сгъна вестника, сложи го върху мраморната маса, между трохите от кроасана, после с нетърпение провери часовника. Погледна открехнатата врата на телефонната кабина, в сумрака й проблясваше слушалката. Наложи си да не бърза. Именно с търпение, не с друго, бе стигнал толкова близо до успеха.
– Исусе – въздъхна, – Исусе.
Минутите напредваха бавно, стана му невъзможно да седи кротко, неподвижно. Стана бавно и внимателно, все едно го затрудни да надигне своите петдесет и две години живот. Но щом се изправи, краката му неудържимо хукнаха от само себе си към кабината, където той се затвори между стените от старо дърво. Над главата му грейна слаба крушка и под тази мъждива светлина в теснотата на дървената кутия архитект Гароне измъкна бързо шепа дребни, взе жетон и набра номера на ориста си.
Млада съм – започна списъка Анна Карла, – интелигентна съм, богата съм. Имам чудесен съпруг (и той е богат) и много красива дъщеря (казват, че прилича на мен). Будя симпатия у всички, обличам се елегантно, нямам проблеми с теглото, нямам и сексуални проблеми… – и нахвърли други три-четири неща: прекрасния сребърен поднос, дело на милански дизайнер, който беше купила миналата седмица; безценната обич на чичо Емануеле; първите топли дни… Но разбира се, без никаква полза, беше все едно да четеш рубриките със съвети от женските списания. Думи. Словесен мухъл, под който оставаше непокътната истинската болка.
– Днес двойна доза – каза решително Виторио, чудесният съпруг. Взе две лилави хапчета от първата опаковка и две оранжеви от втората, после вдигна от прекрасния сребърен поднос чашата с минерална вода. – Очертава се тежък следобед.
Отпи, преглътна и се отпусна назад във фотьойла. Анна Карла се пресегна да му сипе половин лъжичка захар в безкофеиновото кафе.
Жена съм на капиталист, син на капиталист и внук на капиталисти – опита се да разсъждава от друга гледна точка, – изтъкана съм от буржоазни навици и предразсъдъци и нямам капка гражданска и политическа съвест. Не се интересувам от
тежките условия на затворниците, от душевноболните, от слабо развитите държави, а китайците, ако трябва да съм честна, си ги представям винаги с коса на опашчица и ръцете им пъхнати в ръкавите на извезана с дракони дреха. Нямам някакъв талант или способности, не умея да рисувам върху платове (като Мария Пиа), да правя метални пластики (като Деде), да печеля турнири по голф или бридж (както и моите приятелки;
но те поне се опитват), а ако отворя бутик или галерия, ще фалира за два месеца. Животът ми е празен, безсмислен, повърхностен.
– Най-малко два часа съвещание във фабриката – каза капиталистът с многострадалния глас на всички тогавашни капиталисти – и Господ знае какво ще поискат този път, ще
имат претенции за помещение за почивка, за спортна площадка. После следва проверка на общината заради онази история със замърсяването и за мой късмет пристига друга група германци, шведи, датчани или каквито са там, да посети новото предприятие. Понякога направо да се чудиш…
Но не продължи да се чуди, а разбърка кафето и го изпи на малки глътки.
Не – помисли твърдо Анна Карла, – дори от самокритиката няма полза, това са просто думи, които със сигурност няма да нарушат съня й. Сънят й – призна си го с бяс – всъщност се нарушаваше от Масимо, той беше тежестта в стомаха й, той я тласкаше към жалки равносметки на недоволна домакиня. Бреме, ето какво е скъпият Масимо. И тя ще му го каже, трябва да му го каже, по мил начин, с тъга, за негово добро, знаеш ли в какво се превръщаш, Масимо, знаеш ли в какво си се превърнал? В бреме.
– Има вероятност – каза Виторио и остави чашата – да се наложи да отида на вечеря с тях…
– С кого?
– С чужденците, с кого? Да се надяваме поне… – прекъсна, забелязал погледа на Анна Карла, втренчен в празната чаша.– Проблем ли има?
Анна Карла вдигна очи.
– Извинявай – каза, – разсеях се.
– А, значи е сериозно – каза Виторио. – Сериозно ли е?
– Не, не, разбира се. Просто само… В смисъл…
Влизането на Бенито, пак без ръкавици и с разкопчано копче на яката, й спести по-подробно обяснение.
– Нищо. Само дето вече не ги понасям, нито него, нито нея – каза, когато прислужникът се оттегли с подноса, успявайки с няколкото порцеланови съда да вдигне шум като в заводска столова. – Чуваш ли ги? – посочи вратата, естествено забравена отворена, през която дори от далечната кухня се чуваха ядните крясъци на Мария и ръмженето на Бенито, а това предвещаваше начало на нов спор между двамата съпрузи.
– Ами да, така е, и тези не са перфектни – каза Виторио с усилие да е съпричастен. – От друга страна… Ха, два часът минава!…
Беше загубил веднага всякакъв интерес към нейните проблеми и тя знаеше, че така ще стане. Изправи се, прибра в джобовете си опаковките с лекарствата (нови профилактични препарати за черния дроб), целуна я набързо.
– Извинявай. Ако вечерям навън, ще ти звънна.
– Добре.
Горкият Виторио. Ако нещо истински го потискаше освен бизнес вечерите и полуреалните му болежки, беше възможността да се окаже въвлечен във вечния проблем с прислугата.
Тя също стана и хвърли неопределен поглед наоколо, механично отбеляза и други признаци на зле свършена домакинска работа: нагънат килим до единият крак на дивана, тъмна несменяна вода в двете вази с лалета на камината, играчка на Франческа, оставена в ъгъла. Но за нея трябваше да се погрижи детегледачката. Масимо щеше да я контрира, че… Хм, не знаеше с какво, но със сигурност щеше да намери с какво да я репликира…
Анна Карла сви рамене и отиде в стаята си. Ако това бреме си въобразява, че със своите подмолни номера ще я лиши от сън, значи не я познава. Да, предната вечер не беше спала добре; но щеше да си навакса сега, а след това, отпочинала, щеше да му напише всичко, което мисли за него… Съблече се с няколко бързи движения и си легна.
По-късно, след душа, вече се бе разположила с комплекта листове за писма на коленете, захапала крайчеца на писалката, втренчила поглед в петното прах, което слънцето огряваше под малкият скрин вляво от дивана. Не е забърсвано поне от три дни. Невероятно – учуди се за стотен път: какъв бяс, каква първична ярост будеха у нея Бенито и Мария, тези двамата, дето трудно си припомняше презимето им. Същото беше станало (не че е успокояващо) и с други двойки, дошли от Сардиния, от Испания, от Мадагаскар, всички временно упражняващи демонична власт върху хората, за които работеха.
Не беше утешителна дори мисълта, че и при нейните приятелки ситуацията бе подобна, или че други, съвсем непознати (като отвратителния Гароне например) имаха същата власт…
Веднага се коригира, стиснала със зъби писалката. Гароне е съвсем друг случай, Масимо го беше използвал срещу нея, Масимо се беше възползвал по най-нечестния начин, най-подлия, най-несправедливия, да, най-несправедливия начин, за да я срине. Да се опита да я срине, нека сме точни. Защото тя за Масимо и за Гароне…
Анна Карла кръстоса крака, намести комплекта на бедрото си и бързо подхвана писмото. Написа: „Скъпи Масимо, виж…“ – и спря.
Старият стенен часовник на бръснаря сякаш показваше девет. Но образът беше обърнат и архитект Гароне, който седеше пред широкото огледало с олющени ръбове, знаеше, че е само три часът. Изчакване, изчакване, животът е безкрайно изчакване. Под бялата, но лекьосана наметка, която го обгръщаше от шията до краката, архитектът се почувства изведнъж като в усмирителна риза. Невероятният победоносен ентусиазъм отпреди два часа вече го задушаваше. Бръснарят беше грешка, си каза, трябваше да отиде на дълга разходка или да вземе лодка и да поплава по По, да се движи, да се отпусне физически, да се разсее и да не мисли за вечерта.
– Да поскъсим и тук, архитекте? – попита бръснарят.
– Поскъсявай, Салваторе, поскъсявай без притеснение.
С години, по времето, когато никой друг нямаше куража за подобно нещо, си беше пускал косата дълга; но вече се бе завърнал към по-класическата прическа, нямаше друг избор за човек, който винаги иска да се откроява от стадото, да върви срещу течението във всичко – дори с цената това да му носи загуби. И си знаеше колко беше загубил.
Съмнението, че и този път нещо – отказ, някаква непредвиденост, каквото и да било – можеше в последния момент да провали всичко, го връхлетя толкова изненадващо, че бръснарят застина с ножицата.
– А, не, архитекте, ако ми подскачате така…
Не, невъзможно. След толкова ясна победа в такива страхове нямаше никаква логика, те бяха ирационалните съмнения на човек, който вече посяга към ябълката. Съмнения, които сякаш изцеждаха силите му. Човешка слабост: тази сутрин преди телефонния разговор, когато не беше уверен в нищо, щеше да приеме с радост всяко отлагане, само и само да добие сигурност. А сега не може да изчака спокойно до вечерта, така ли?
– Душата е слаба – каза на бръснаря, почуквайки с пръсти върху кръстосаните си крака, където еротичното списание, отворено по средата, се застилаше постепенно с падащата коса.
– А, разбира се, пред такива напращели форми – каза бръснарят, погрешно свързал коментара с гърдите на еротичния модел Гунгала, които още се виждаха под сивите кичури и пърхота.
Архитектът се усмихна учтиво. Познаваше добре мъжете и разбираше, че за беден дявол като Салваторе този недостижим свят на гърди, бедра, голи дупета означаваше умствено объркване и в крайна сметка му носеше повече вреди, отколкото ползи. Порнографията, както и много други неща, е за свободни индивиди като архитекта, които не са свързани с брачните окови, с децата, с еднообразието на офиса или магазина, които са успели да останат отворени към новото, готови да се възползват от всяка възможност, предлагана от живота…
Неговият живот – той го видя отсреща в огледалото – му хареса, изглеждаше му богат, разнообразен, пълен, интересен и ясно си личаха следите: над бялата наметка личеше интересно лице, експресивно, аристократично и хищно, както му беше казал… Кой му го беше казал? Познаваше много хора, посещаваше разнородни места: всеки можеше да му го е казал – под червената светлина на сатенения абажур, на масата на някоя приятелска сбирка, върху мека възглавница, на някоя пейка по алеите в парка или загледан в профила му в тъмнината на някое кино.
– Знаеш ли от колко работи кино „Ле Арти“?
– А – каза бръснарят, – „Бич“. Дават го от три. Аз вече го гледах два пъти. Хубав е. Арт, но хубав.
– Значи си заслужава?
– Заслужава си.
Интелигентен начин да запълни още няколко часа. После само за един чай ще мине при графините Пиовано, а по-късно ще отиде до „Галерия Волеро“ за откриването на митологичната изложба. В „Галерия Волеро“ винаги имаше хора, с които беше от полза да се поддържат контакти. Колкото за вечерята, ще вечеря навън; няма смисъл да се прибира вкъщи на улица Пейрон, та да мине после целия път до ателието на улица Мацини. Едно на ръка, че точно преди срещата най-вероятно няма да е много гладен. А и трябва малко да подреди ателието си, да му придаде по-представителен вид. Е – каза си, – няма нужда от престараване. Защото или ще дойде, или няма да дойде. И ако дойде… Чу отново като музика гласът да казва: „Добре. Ще бъда там между десет и десет и половина.“
Карло Фрутеро, Франко Лучентини „Неделна жена“
Във вторник през юни, когато беше убит, архитект Гароне погледна много пъти часовника си. Започна още щом си отвори очите в тъмната стая, където плътно затуленият прозорец не пропускаше нито лъч светлина. Докато ръката му непохватно и нетърпеливо се плъзгаше по шнура, търсейки копчето, архитектът беше обзет от безпочвеното притеснение, че е късно, че вече е минало времето за телефонния разговор. Още нямаше девет часа, видя с удивление; обикновено спеше поне до десет, тоест имаше ясен симптом за притеснение и безпокойство.
Спокойно, каза си той.
След като го чу, че е станал, майка му веднага отиде да прави кафе, а той след хубавия душ, от който имаше нужда, започна внимателно и бавно да се бръсне. Трябваше да изчака да минат почти четири часа.
Останаха три, когато излезе от къщи, след като целуна леко майка си по челото; и още половин час мина, тъй като целенасочено беше удължил пътя, за да стигне до спирката, и докато чакаше трамвая: по това време сутринта се движеха на големи интервали.
Естествено, електрическият часовник на трамвая беше развален: от улица Чибрарио през площад Статуто и накрая по цялата улица Гарибалди стрелката не се премести от и 15 на и 20. Като протест към това малко, но важно доказателство за общинския упадък архитект Гароне отказа да се придвижи към изхода. Бездруго пътуваше с инвалидна карта и можеше да остане на първата врата. Слезе отпред. Трамваят, отклонен от маршрута си поради ремонтни дейности по пътя, потегли към спирка не от своя маршрут в посока Порта Палацо.
– Госпожици, внимавайте с дупката! – каза архитектът.
Вървеше по дървената рампа, по която можеше да се пресече улица 20 септември, и посочи на две неместни девойки, слезли от същия трамвай, процепа между дъските. Не са сицилианки. По-скоро от Калабрия, си каза той. Имаше тази способност: можеше да разпознае и по гърба – най-вече, усмихна се доволно, по гърба – от кой край са. Повървя малко след тях, гъвкав и в добра форма, предупреждавайки ги шепнешком за
градските опасности, след което продължи към площад Кастело. Преди да влезе в кафенето, се спря да погледа летните вратовръзки на витрината на магазина.
– Шест хиляди – каза скандализиран на младеж в милитерски дрехи и с книги под мишница, който също гледаше. – Колкото цялата дневна надница на работник!
– Пълна лудост, пълна лудост, мила ми Лиляна – каза после на касиерката, когато влезе в кафенето.
– Добър ден, архитекте – отвърна касиерката без ентусиазъм и продължи да си чете вестника.
Архитектът погледна осмоъгълния часовник над бара, сравни видяното със своя – златен Patek-Philippe, оставен от баща му – и потри доволно ръце. Часът наближаваше и този път се чувстваше сигурен, този път инстинктът му подсказваше, че всичко ще мине по план. Стигна до салона в дъното на кафенето и седна на ъглова маса.
Нямаше други клиенти. Но пък имаше близо до тоалетните телефонна кабина от тъмно дърво, в която можеше да говори спокойно, без други да го слушат. Не че при това положение имаше нужда от продължителни телефонни разговори.
Подготвителната фаза мина. Вече е само въпрос на…
– Аа – възкликна, щом видя плешивия сервитьор, без да го е чул да идва. – Обичайното, Алфонсино. И вестник, ако обичаш.
Важното е, помисли си, докато топеше в капучиното втория кроасан, да можеш да чакаш. Той имаше и това качество. Всичко се хваща на кукичката, ако знаеш да чакаш. Selfcontrol, голямото правило на англичаните. Дори, стигнал до финала, да си обзет от притеснения и съмнения – което е човешко, – те трябва да се прикриват и овладяват. Да държат на теб, да разчитат на теб, това е тайната.
Стисна решително юмрук върху масата. Трябваше да се обади между дванайсет и един на обед, такава беше уговорката, и той – така реши – щеше да се обади в един без пет, не по-рано. А дори и по-късно, към един и десет, един и двайсет…
Времето работеше за него.
Погледна пак часовника и започна да разлиства вестник „Ла Стампа“, както през обичайните утрини в кафенето. Торино: минимална 19°, максимална 28°. Същото и в Реджо Калабрия, отбеляза апатично, а лятото още не беше започнало. Разгледа внимателно „Грациозни немски плувкини в Аласио“, ежедневникът представяше такива снимки всяка седмица от май до септември, сменяше само името на плажа.
Дълги бедра, но нищо особено, прецени той. Докато преглеждаше културната страница, забеляза с удоволствие че в кино „Ле Арти“, за което имаше право на безплатен билет,
прожектираха все още френско-нигерийския шедьовър „Бич“. Върна се на криминалните новини, за да прочете подробности за отвратителното убийство на снахата от старец на осемдесет и четири години. Друга статия: „Прегазена на улицата с
дете на ръце“. Децата не го интересуваха и той сгъна вестника, сложи го върху мраморната маса, между трохите от кроасана, после с нетърпение провери часовника. Погледна открехнатата врата на телефонната кабина, в сумрака й проблясваше слушалката. Наложи си да не бърза. Именно с търпение, не с друго, бе стигнал толкова близо до успеха.
– Исусе – въздъхна, – Исусе.
Минутите напредваха бавно, стана му невъзможно да седи кротко, неподвижно. Стана бавно и внимателно, все едно го затрудни да надигне своите петдесет и две години живот. Но щом се изправи, краката му неудържимо хукнаха от само себе си към кабината, където той се затвори между стените от старо дърво. Над главата му грейна слаба крушка и под тази мъждива светлина в теснотата на дървената кутия архитект Гароне измъкна бързо шепа дребни, взе жетон и набра номера на ориста си.
Млада съм – започна списъка Анна Карла, – интелигентна съм, богата съм. Имам чудесен съпруг (и той е богат) и много красива дъщеря (казват, че прилича на мен). Будя симпатия у всички, обличам се елегантно, нямам проблеми с теглото, нямам и сексуални проблеми… – и нахвърли други три-четири неща: прекрасния сребърен поднос, дело на милански дизайнер, който беше купила миналата седмица; безценната обич на чичо Емануеле; първите топли дни… Но разбира се, без никаква полза, беше все едно да четеш рубриките със съвети от женските списания. Думи. Словесен мухъл, под който оставаше непокътната истинската болка.
– Днес двойна доза – каза решително Виторио, чудесният съпруг. Взе две лилави хапчета от първата опаковка и две оранжеви от втората, после вдигна от прекрасния сребърен поднос чашата с минерална вода. – Очертава се тежък следобед.
Отпи, преглътна и се отпусна назад във фотьойла. Анна Карла се пресегна да му сипе половин лъжичка захар в безкофеиновото кафе.
Жена съм на капиталист, син на капиталист и внук на капиталисти – опита се да разсъждава от друга гледна точка, – изтъкана съм от буржоазни навици и предразсъдъци и нямам капка гражданска и политическа съвест. Не се интересувам от
тежките условия на затворниците, от душевноболните, от слабо развитите държави, а китайците, ако трябва да съм честна, си ги представям винаги с коса на опашчица и ръцете им пъхнати в ръкавите на извезана с дракони дреха. Нямам някакъв талант или способности, не умея да рисувам върху платове (като Мария Пиа), да правя метални пластики (като Деде), да печеля турнири по голф или бридж (както и моите приятелки;
но те поне се опитват), а ако отворя бутик или галерия, ще фалира за два месеца. Животът ми е празен, безсмислен, повърхностен.
– Най-малко два часа съвещание във фабриката – каза капиталистът с многострадалния глас на всички тогавашни капиталисти – и Господ знае какво ще поискат този път, ще
имат претенции за помещение за почивка, за спортна площадка. После следва проверка на общината заради онази история със замърсяването и за мой късмет пристига друга група германци, шведи, датчани или каквито са там, да посети новото предприятие. Понякога направо да се чудиш…
Но не продължи да се чуди, а разбърка кафето и го изпи на малки глътки.
Не – помисли твърдо Анна Карла, – дори от самокритиката няма полза, това са просто думи, които със сигурност няма да нарушат съня й. Сънят й – призна си го с бяс – всъщност се нарушаваше от Масимо, той беше тежестта в стомаха й, той я тласкаше към жалки равносметки на недоволна домакиня. Бреме, ето какво е скъпият Масимо. И тя ще му го каже, трябва да му го каже, по мил начин, с тъга, за негово добро, знаеш ли в какво се превръщаш, Масимо, знаеш ли в какво си се превърнал? В бреме.
– Има вероятност – каза Виторио и остави чашата – да се наложи да отида на вечеря с тях…
– С кого?
– С чужденците, с кого? Да се надяваме поне… – прекъсна, забелязал погледа на Анна Карла, втренчен в празната чаша.– Проблем ли има?
Анна Карла вдигна очи.
– Извинявай – каза, – разсеях се.
– А, значи е сериозно – каза Виторио. – Сериозно ли е?
– Не, не, разбира се. Просто само… В смисъл…
Влизането на Бенито, пак без ръкавици и с разкопчано копче на яката, й спести по-подробно обяснение.
– Нищо. Само дето вече не ги понасям, нито него, нито нея – каза, когато прислужникът се оттегли с подноса, успявайки с няколкото порцеланови съда да вдигне шум като в заводска столова. – Чуваш ли ги? – посочи вратата, естествено забравена отворена, през която дори от далечната кухня се чуваха ядните крясъци на Мария и ръмженето на Бенито, а това предвещаваше начало на нов спор между двамата съпрузи.
– Ами да, така е, и тези не са перфектни – каза Виторио с усилие да е съпричастен. – От друга страна… Ха, два часът минава!…
Беше загубил веднага всякакъв интерес към нейните проблеми и тя знаеше, че така ще стане. Изправи се, прибра в джобовете си опаковките с лекарствата (нови профилактични препарати за черния дроб), целуна я набързо.
– Извинявай. Ако вечерям навън, ще ти звънна.
– Добре.
Горкият Виторио. Ако нещо истински го потискаше освен бизнес вечерите и полуреалните му болежки, беше възможността да се окаже въвлечен във вечния проблем с прислугата.
Тя също стана и хвърли неопределен поглед наоколо, механично отбеляза и други признаци на зле свършена домакинска работа: нагънат килим до единият крак на дивана, тъмна несменяна вода в двете вази с лалета на камината, играчка на Франческа, оставена в ъгъла. Но за нея трябваше да се погрижи детегледачката. Масимо щеше да я контрира, че… Хм, не знаеше с какво, но със сигурност щеше да намери с какво да я репликира…
Анна Карла сви рамене и отиде в стаята си. Ако това бреме си въобразява, че със своите подмолни номера ще я лиши от сън, значи не я познава. Да, предната вечер не беше спала добре; но щеше да си навакса сега, а след това, отпочинала, щеше да му напише всичко, което мисли за него… Съблече се с няколко бързи движения и си легна.
По-късно, след душа, вече се бе разположила с комплекта листове за писма на коленете, захапала крайчеца на писалката, втренчила поглед в петното прах, което слънцето огряваше под малкият скрин вляво от дивана. Не е забърсвано поне от три дни. Невероятно – учуди се за стотен път: какъв бяс, каква първична ярост будеха у нея Бенито и Мария, тези двамата, дето трудно си припомняше презимето им. Същото беше станало (не че е успокояващо) и с други двойки, дошли от Сардиния, от Испания, от Мадагаскар, всички временно упражняващи демонична власт върху хората, за които работеха.
Не беше утешителна дори мисълта, че и при нейните приятелки ситуацията бе подобна, или че други, съвсем непознати (като отвратителния Гароне например) имаха същата власт…
Веднага се коригира, стиснала със зъби писалката. Гароне е съвсем друг случай, Масимо го беше използвал срещу нея, Масимо се беше възползвал по най-нечестния начин, най-подлия, най-несправедливия, да, най-несправедливия начин, за да я срине. Да се опита да я срине, нека сме точни. Защото тя за Масимо и за Гароне…
Анна Карла кръстоса крака, намести комплекта на бедрото си и бързо подхвана писмото. Написа: „Скъпи Масимо, виж…“ – и спря.
Старият стенен часовник на бръснаря сякаш показваше девет. Но образът беше обърнат и архитект Гароне, който седеше пред широкото огледало с олющени ръбове, знаеше, че е само три часът. Изчакване, изчакване, животът е безкрайно изчакване. Под бялата, но лекьосана наметка, която го обгръщаше от шията до краката, архитектът се почувства изведнъж като в усмирителна риза. Невероятният победоносен ентусиазъм отпреди два часа вече го задушаваше. Бръснарят беше грешка, си каза, трябваше да отиде на дълга разходка или да вземе лодка и да поплава по По, да се движи, да се отпусне физически, да се разсее и да не мисли за вечерта.
– Да поскъсим и тук, архитекте? – попита бръснарят.
– Поскъсявай, Салваторе, поскъсявай без притеснение.
С години, по времето, когато никой друг нямаше куража за подобно нещо, си беше пускал косата дълга; но вече се бе завърнал към по-класическата прическа, нямаше друг избор за човек, който винаги иска да се откроява от стадото, да върви срещу течението във всичко – дори с цената това да му носи загуби. И си знаеше колко беше загубил.
Съмнението, че и този път нещо – отказ, някаква непредвиденост, каквото и да било – можеше в последния момент да провали всичко, го връхлетя толкова изненадващо, че бръснарят застина с ножицата.
– А, не, архитекте, ако ми подскачате така…
Не, невъзможно. След толкова ясна победа в такива страхове нямаше никаква логика, те бяха ирационалните съмнения на човек, който вече посяга към ябълката. Съмнения, които сякаш изцеждаха силите му. Човешка слабост: тази сутрин преди телефонния разговор, когато не беше уверен в нищо, щеше да приеме с радост всяко отлагане, само и само да добие сигурност. А сега не може да изчака спокойно до вечерта, така ли?
– Душата е слаба – каза на бръснаря, почуквайки с пръсти върху кръстосаните си крака, където еротичното списание, отворено по средата, се застилаше постепенно с падащата коса.
– А, разбира се, пред такива напращели форми – каза бръснарят, погрешно свързал коментара с гърдите на еротичния модел Гунгала, които още се виждаха под сивите кичури и пърхота.
Архитектът се усмихна учтиво. Познаваше добре мъжете и разбираше, че за беден дявол като Салваторе този недостижим свят на гърди, бедра, голи дупета означаваше умствено объркване и в крайна сметка му носеше повече вреди, отколкото ползи. Порнографията, както и много други неща, е за свободни индивиди като архитекта, които не са свързани с брачните окови, с децата, с еднообразието на офиса или магазина, които са успели да останат отворени към новото, готови да се възползват от всяка възможност, предлагана от живота…
Неговият живот – той го видя отсреща в огледалото – му хареса, изглеждаше му богат, разнообразен, пълен, интересен и ясно си личаха следите: над бялата наметка личеше интересно лице, експресивно, аристократично и хищно, както му беше казал… Кой му го беше казал? Познаваше много хора, посещаваше разнородни места: всеки можеше да му го е казал – под червената светлина на сатенения абажур, на масата на някоя приятелска сбирка, върху мека възглавница, на някоя пейка по алеите в парка или загледан в профила му в тъмнината на някое кино.
– Знаеш ли от колко работи кино „Ле Арти“?
– А – каза бръснарят, – „Бич“. Дават го от три. Аз вече го гледах два пъти. Хубав е. Арт, но хубав.
– Значи си заслужава?
– Заслужава си.
Интелигентен начин да запълни още няколко часа. После само за един чай ще мине при графините Пиовано, а по-късно ще отиде до „Галерия Волеро“ за откриването на митологичната изложба. В „Галерия Волеро“ винаги имаше хора, с които беше от полза да се поддържат контакти. Колкото за вечерята, ще вечеря навън; няма смисъл да се прибира вкъщи на улица Пейрон, та да мине после целия път до ателието на улица Мацини. Едно на ръка, че точно преди срещата най-вероятно няма да е много гладен. А и трябва малко да подреди ателието си, да му придаде по-представителен вид. Е – каза си, – няма нужда от престараване. Защото или ще дойде, или няма да дойде. И ако дойде… Чу отново като музика гласът да казва: „Добре. Ще бъда там между десет и десет и половина.“