Епифан Отос е грозен. Отблъскващо грозен. Това обаче не му пречи да се влюби. И то в една красива актриса. Двамата стават приятели. Но възможно ли е дълготрайно недвусмислено приятелство между мъж и жена? Междувременно се случва нещо невероятно – наемат Епифан да дефилира с манекенките по модните подиуми, за да подчертава с отблъскващия си вид тяхната красота. И ето че става известен. Има хора, които му се възхищават. Но той непрестанно мисли за своята Етел, красивата актриса...
Амели Нотомб, добре позната на българските читатели, разказва една история, която е контрапункт на „Парижката Света Богородица“ на Виктор Юго. Как ще завърши тази история за сблъсъка между грозотата и красотата? Квазимодо и Есмералда могат ли да се свържат от взаимна любов? Въпросите и отговорите на авторката винаги са изпълнени с ирония, понякога дори със сарказъм. Интелектуалната прелест на книгата несъмнено ще спечели всеки читател.
Авторката, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“, казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява „новата Нотомб“.
Родена е през 1967 година в Кобе, Япония, в белгийско аристократично семейство. Прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“. Амели Нотомб е носителка на много награди, в това число награда Рене Фале, награда Ален Фурние (печели я два пъти) и Гран При Жионо от 2008 година. Романът „Нито Ева, нито Адам“ е отличен с награда Флор през 2007 година. „Любовен саботаж“ се нарежда сред ранните произведения на ексцентричната авторка и печели Наградата за призвание и Шардон При. През 1999 г. на Амели Нотомб й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“. Деветнайсетият ѝ роман носи заглавие „Форма на живот“ и е номиниран за първата селекция на наградата „Гонкур“ (2010).
Днес Амели Нотомб е една от най-четените френскоезични писателки в света. Повече от три десетилетия успехът не я напуска и романите ѝ неизменно са на челните места по продажби.
След Хигена на убиеца, екранизиран през 1999 г. от Франсоа Руджери с Жан Ян и Барбара Шулц в главните роли, и Изумление и трепет на режисьора Ален Корно със Силви Тестю, Синята брада е третият роман на Амели Нотомб, който оживява в киносалоните. Издаденият в България роман Любовен саботаж е превъплътен в театрална пиеса и опера.
Амели Нотомб „Атентат“
Когато за първи път се видях в огледало, не повярвах, че това съм аз, и се разсмях. Сега, като наблюдавам отражението си, се смея, защото знам, че съм аз. В такава грозота има нещо смешно. Прякорът ми се появи твърде скоро. Трябва да съм бил на шест години, когато едно хлапе подвикна след мен в двора на училището: „Квазимодо!“ С радостна възбуда децата подхванаха в хор: „Квазимодо! Квазимодо!“
При това никой от тях не беше чувал за Виктор Юго. Но достатъчно е и веднъж само да чуеш името Квазимодо, за да го усетиш.
От този момент всички ме наричаха само така.
Би трябвало само изродите да имат право да говорят за красотата. Аз съм най-грозното същество, което съм виждал, и затова смятам, че мога да си го позволя. Тази огромна привилегия е утешение за съдбата ми.
Освен това за мен е сладострастие, че съм гнусен. Например никой друг не може да изпита моето удоволствие от една разходка из града. Взирам се в лицата на минувачите и дебна момента, в който изниквам в зрителното им поле. Наслаждавам се на техните реакции – ужаса на едни, гримасата на отвращение на други, притесненото извръщане на глава, детското захласване на онези, които не могат да откъснат очи от мен.
Бих искал да им кажа: „Чакайте, още не съм ви показал тялото си! Тогава да ви видя.“
Има нещо сбъркано в отношението към красотата. Всички са единодушни, че външният вид няма голямо значение, че по-важна е душата и т.н. А продължаваме да превъзнасяме красивите лица и да не обръщаме внимание на мутри като моята.
Изобщо хората лъжат. Питам се дали си дават сметка, че го правят. Точно това най-много ме нервира – че лъжат, без да подозират.
Иде ми да им кресна: „Играйте си на праведни, щом така ви се иска, продължавайте да твърдите, че не съдите хората по външността им, щом това ви забавлява, но не се самозаблуждавайте!“
Лицето ми прилича на ухо. То е вдлъбнато и по него има абсурдни хрущялни подутини, които в най-добрия случай отговарят на местата, където би трябвало да има нос или очна дъга, но най-често по нищо не приличат на обичайния лицев релеф.
Вместо очи имам две провиснали цепки, вечно пълни със секрет. Бялото им е кръвясало като на злодеите от маоистката литература. По средата като умрели риби плуват сивкави зеници.
Четината ми прилича на тези изкуствени килими, които изглеждат мръсни дори когато току-що са били изпрани. Щях да се обръсна до кожа, ако черепът ми не бе покрит с екзема.
От жал към моите близки мислех да си пусна брада и мустаци. Отказах се, защото това нямаше да ме скрие достатъчно. Всъщност, за да добия приемлив вид, трябваше брадата да покрие също челото и носа ми.
Що се отнася до изражението ми, ако въобще имам такова, най-добре го описва фразата на Юго относно гърбавия от „Парижката Света Богородица“: „Неговото лице бе гримасата.“
Казвам се Епифан Отос, Отос като асансьорите, но нямам нищо общо с тях. Роден съм на Празника на влъхвите, родителите ми не могли да се решат между Гаспар, Мелхиор и Балтазар. Така че избрали име, което приели като сборно от трите.
Днес, когато вече не съм дете, хората смятат за благоприлично да се отнасят с уважение към мен. Въпреки това им е много трудно да ме наричат Епифан.
Аз съм слаб − при други хора това може да е добре, но при мен е грозно.
Харесвам хлътналия корем и изпъкналите ребра на разпънатия на кръста Христос – в това има известна красота. Повечето кльощави хора приличат на велосипеди, което също е хубаво.
А аз напомням по-скоро спукана гума. Приличам на набръчканите кучета шарпей. Немощният ми скелет и клетата ми плът плуват из неизпълнената ми кожена роба, която неспасяемо виси.
Опитах се да нося тесни дрехи – надявах се те да изиграят ролята, от която се бе отказал моят епидермис. Беше ужасно. Хлабавата ми обвивка образуваше гънки, с които изглеждах едновременно и кльощав, и тлъст.
Затова се обличам с прекалено широки неща и приличам на скелет, но това не ме притеснява. Добре настроени хора се опитват да ме съветват:
− Трябва да ядете повече.
− Защо? Нима искате грозотата ми да заема повече място?
Не обичам да се занимават с мен.
Има нещо сбъркано в отношението към Квазимодо – читателите би следвало само да обичат това клето създание. Толкова е противен, жал ни е за него, роден е да бъде жертва.
Когато се влюбва в Есмералда, така ни се иска да насърчим хубавицата: „Обичай го! Той е трогателен! Не обръщай внимание на външността му!“
Чудесно, но защо да очакваме повече справедливост от Есмералда, отколкото от Квазимодо? Та нали той се е увлякъл именно по външността на любимата си? Ролята му се състои в това да ни покаже превъзходството на вътрешната красота пред тази, която е видима за очите. Защо тогава не се е влюбил в някоя беззъба старица, та да му повярваме?
Вместо това си избира една прекрасна циганка, в която всеки може да се влюби. А се опитват да ни убедят, че Квазимодо има чиста душа!
Аз твърдя, че душата му е долна и продажна. Наясно съм по въпроса, защото Квазимодо съм аз.
Лицето ми бе пощадено от акнето, но за сметка на това то нападна подобно дъжд от скакалци горната част на гърба ми.
Това е моето чудо, моето интимно щастие, обектът на нежната ми неразбираема любов – аз нося върху плещите си отвратителността на света. Те целите са в червени и жълти циреи. Дори на слепец би му станало гадно, ако прокара ръка по гърба ми – допирът до тази грапава, лепкава повърхност е още по-страшен от гледката.
Амели Нотомб „Атентат“
Когато за първи път се видях в огледало, не повярвах, че това съм аз, и се разсмях. Сега, като наблюдавам отражението си, се смея, защото знам, че съм аз. В такава грозота има нещо смешно. Прякорът ми се появи твърде скоро. Трябва да съм бил на шест години, когато едно хлапе подвикна след мен в двора на училището: „Квазимодо!“ С радостна възбуда децата подхванаха в хор: „Квазимодо! Квазимодо!“
При това никой от тях не беше чувал за Виктор Юго. Но достатъчно е и веднъж само да чуеш името Квазимодо, за да го усетиш.
От този момент всички ме наричаха само така.
Би трябвало само изродите да имат право да говорят за красотата. Аз съм най-грозното същество, което съм виждал, и затова смятам, че мога да си го позволя. Тази огромна привилегия е утешение за съдбата ми.
Освен това за мен е сладострастие, че съм гнусен. Например никой друг не може да изпита моето удоволствие от една разходка из града. Взирам се в лицата на минувачите и дебна момента, в който изниквам в зрителното им поле. Наслаждавам се на техните реакции – ужаса на едни, гримасата на отвращение на други, притесненото извръщане на глава, детското захласване на онези, които не могат да откъснат очи от мен.
Бих искал да им кажа: „Чакайте, още не съм ви показал тялото си! Тогава да ви видя.“
Има нещо сбъркано в отношението към красотата. Всички са единодушни, че външният вид няма голямо значение, че по-важна е душата и т.н. А продължаваме да превъзнасяме красивите лица и да не обръщаме внимание на мутри като моята.
Изобщо хората лъжат. Питам се дали си дават сметка, че го правят. Точно това най-много ме нервира – че лъжат, без да подозират.
Иде ми да им кресна: „Играйте си на праведни, щом така ви се иска, продължавайте да твърдите, че не съдите хората по външността им, щом това ви забавлява, но не се самозаблуждавайте!“
Лицето ми прилича на ухо. То е вдлъбнато и по него има абсурдни хрущялни подутини, които в най-добрия случай отговарят на местата, където би трябвало да има нос или очна дъга, но най-често по нищо не приличат на обичайния лицев релеф.
Вместо очи имам две провиснали цепки, вечно пълни със секрет. Бялото им е кръвясало като на злодеите от маоистката литература. По средата като умрели риби плуват сивкави зеници.
Четината ми прилича на тези изкуствени килими, които изглеждат мръсни дори когато току-що са били изпрани. Щях да се обръсна до кожа, ако черепът ми не бе покрит с екзема.
От жал към моите близки мислех да си пусна брада и мустаци. Отказах се, защото това нямаше да ме скрие достатъчно. Всъщност, за да добия приемлив вид, трябваше брадата да покрие също челото и носа ми.
Що се отнася до изражението ми, ако въобще имам такова, най-добре го описва фразата на Юго относно гърбавия от „Парижката Света Богородица“: „Неговото лице бе гримасата.“
Казвам се Епифан Отос, Отос като асансьорите, но нямам нищо общо с тях. Роден съм на Празника на влъхвите, родителите ми не могли да се решат между Гаспар, Мелхиор и Балтазар. Така че избрали име, което приели като сборно от трите.
Днес, когато вече не съм дете, хората смятат за благоприлично да се отнасят с уважение към мен. Въпреки това им е много трудно да ме наричат Епифан.
Аз съм слаб − при други хора това може да е добре, но при мен е грозно.
Харесвам хлътналия корем и изпъкналите ребра на разпънатия на кръста Христос – в това има известна красота. Повечето кльощави хора приличат на велосипеди, което също е хубаво.
А аз напомням по-скоро спукана гума. Приличам на набръчканите кучета шарпей. Немощният ми скелет и клетата ми плът плуват из неизпълнената ми кожена роба, която неспасяемо виси.
Опитах се да нося тесни дрехи – надявах се те да изиграят ролята, от която се бе отказал моят епидермис. Беше ужасно. Хлабавата ми обвивка образуваше гънки, с които изглеждах едновременно и кльощав, и тлъст.
Затова се обличам с прекалено широки неща и приличам на скелет, но това не ме притеснява. Добре настроени хора се опитват да ме съветват:
− Трябва да ядете повече.
− Защо? Нима искате грозотата ми да заема повече място?
Не обичам да се занимават с мен.
Има нещо сбъркано в отношението към Квазимодо – читателите би следвало само да обичат това клето създание. Толкова е противен, жал ни е за него, роден е да бъде жертва.
Когато се влюбва в Есмералда, така ни се иска да насърчим хубавицата: „Обичай го! Той е трогателен! Не обръщай внимание на външността му!“
Чудесно, но защо да очакваме повече справедливост от Есмералда, отколкото от Квазимодо? Та нали той се е увлякъл именно по външността на любимата си? Ролята му се състои в това да ни покаже превъзходството на вътрешната красота пред тази, която е видима за очите. Защо тогава не се е влюбил в някоя беззъба старица, та да му повярваме?
Вместо това си избира една прекрасна циганка, в която всеки може да се влюби. А се опитват да ни убедят, че Квазимодо има чиста душа!
Аз твърдя, че душата му е долна и продажна. Наясно съм по въпроса, защото Квазимодо съм аз.
Лицето ми бе пощадено от акнето, но за сметка на това то нападна подобно дъжд от скакалци горната част на гърба ми.
Това е моето чудо, моето интимно щастие, обектът на нежната ми неразбираема любов – аз нося върху плещите си отвратителността на света. Те целите са в червени и жълти циреи. Дори на слепец би му станало гадно, ако прокара ръка по гърба ми – допирът до тази грапава, лепкава повърхност е още по-страшен от гледката.
Оценка: +2
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
