Първа любов и други повести
19.58 лв. 22.00 лв. (-11%)
Дуински елегии
21.36 лв. 24.00 лв. (-11%)
Сонети
24.03 лв. 27.00 лв. (-11%)
Този том с есетата на Капоти, за пръв път събрани на едно място, отдавна е трябвало да види бял свят. Голяма част от тях не са печатани повторно след първоначалната си поява в списания и различни сборници, затова почитателите на съвременния американски класик получават истински безценен подарък. Труман Капоти е бил известен с необикновената си наблюдателност, остър език и впечатляваща проницателност, с която без никакви задръжки е обичал да описва знаменитите си приятели и съвременници от калибъра на Мeрилин Монро и Елизабет Тейлър, както и прозорливите си виждания за Америка и нейните жители. В сборника творбите му са подредени хронологично, като се започне с краткото есе за Ню Орлиънс, написано през 1946 г., когато Капоти е едва на 22 години, и се завърши със също така немногословните му наблюдения, малко преди смъртта му през 1984 г., върху голямата американска писателка Уила Катър, за съжаление слабо позната на българската читателска публика. Есетата, 42 на брой, варират от лаконичните, по една страничка, наблюдения върху Езра Паунд и Коко Шанел, до стоте страници на „Музите са чути” от 1956 година. Този том ще достави неподправена естетическа наслада не само на почитателите на Труман Капоти, но и на всеки любител на елегантната есеистична проза.
Труман Капоти „Портрети и наблюдения. Есета“
Във вътрешния двор имаше ангел от черен камък. Ангелската му глава стърчеше над гигантските листа на трилистника; безжизнените стъклени ангелски очи, избеляло сини като на моряк, гледаха право нагоре. Ангелът се виждаше от майсторски изпипан зелен балкон – моя в случая, тъй като живеех зад него в три стари бели стаи – стаи с тавани, надминаващи по сложност и сватбените торти, с широки плъзгащи се врати и високи френски прозорци. През топлите вечери, на отворени прозорци, там съм водил приятни, мелодични разговори, докато вятърът шумоли из стаята подобно на повей от ветрилата на древни дами. А и в такива топли вечери градът е тих. Само гласове: семейни приказки, прииждащи откъм верандата с бръшлянова завеса; босонога жена си тананика безгласно, докато се люлее на стол от ковано желязо и приспива бебето, което кърми, без да се крие; оплакващата се чуждоземна реч на раздразнена дама, която, седнала на балкона си, чисти пиле за пържене, а оскубаните пера излитат от ръцете й, понасят се във въздуха, после мързеливо се спускат към земята.
Една сутрин – струва ми се, че бе през декември, студена неделя с нерадостно сиво слънце – минавах през Френския квартал на път към стария пазар, където по това време на годината можеш да намериш деликатни зимни плодове – сладки сатсуми по двайсет цента дузината, и зимни цветя – коледни звезди и бели японски камелии. Улиците на Ню Орлиънс предлагат дълги, самотни перспективи; в празните часове настроението им е като в картина на Де Кирико, та и най-невинните иначе неща (лицето зад скосената от щорите светлина, пристъпващите в далечината монахини, провесената нехайно от прозореца дебела черна ръка, клекналото в страничната уличка самотно чернокожо момче, което прави сапунени мехури и гледа тъжно как се издигат, за да се пръснат) ти се струват някак си насилствени. Та през въпросната сутрин замръзнах на място по средата между две преки, тъй като в ъгълчето на окото ми се мярна тунелообразен пасаж към обрасъл в зеленина двор. На фона на зелената папратова светлина в дъното на тунела се открояваше застанал неподвижно налудничав на вид бял пес и неизвестна сила ме тласна към него. Вътре имаше фонтан; водата се стичаше деликатно от бронзовата паст на маймунска статуя и звънтеше като неутешими камбанки по камъчетата в басейнчето. Самият той висеше под върбата – мъж с физиономията на бандит, с платинена ситно къдрава коса; тялото му бе точно толкова отпуснато, колкото и самата върба. В тихата, душна градина цареше ужас. Надзираваха я слепи затворени прозорци; по слонското ухо блестяха сребристите следи от охлюви и нищо не се движеше, освен сянката му. Поклащаше се леко напред-назад въпреки пълното отсъствие на вятър. Изкуственият диамант на пръстена му намигаше срещу слънцето, а на ръката му бе татуирано име – „Франси“. Песът се наведе да пие вода от фонтана, а аз побягнах. Франси – заради нея ли се е самоубил? Не знам. Н. О. е тайнствен град.
Стъклените очи на моя каменен ангел ми служеха и за слънчев часовник; познавах часа по количеството фокусирана върху им слънчева светлина: нa обяд бяха бели, после постепенно потъмняваха, помръкваха по залез слънце, а нощем ставаха черни – нощни очи в нощна глава.
От избелелите къщни фасади се хилят похотливо раздраните устни на златокоси девойки: Пийте „Доктор Нът“, „Доктор Пепър“, „Нехи“, „Грейпейд“, „Севън-ъп“, „Кока-кола“. По изобилието от реклами на безалкохолни напитки Н. О. не се различава от останалите южни градове; улиците на безнадеждните му квартали са застлани с капачки от кокакола, които след дъжд блестят сред прахоляка, сякаш някой е изръсил десетцентови монети. Плакатите се обелват и лежат омачкани, чакащи буреносният вятър да ги повее по улиците, сякаш са трънаци в пустинята – на всичко отгоре има хора, които ги намират за красиви и облепват стените си с „Доктор Нът“ и „Доктор Пепър“, със засмените красавици на „Кока-кола“, които огряват бедняшките им легла и са нощните им пазители и сутрешни светици. И навсякъде надписи – с тебешир, отпечатани, изписани върху метал: „Мадам Ортега – гледане, любовен еликсир, магическа литература. Обадете се“; „Ако си нямаш работа, не я върши тук“; „Готов ли си да се изправиш пред Създателя?“; „Пази се: зло куче“; „Смилете се над бедните сирачета“; „Сляпа и няма вдовица съм с две гладни деца“; „Внимание: Довечера в черквата – изпълнения на „Блу Уинг Сингърс“, /подпис/ Свещеникът“.
Веднъж видях на врата в квартал Ирландския канал следния надпис: „Елате и вижте къде стоя Исус.“
– Какво има? – рече жената, която отвори на позвъняването ми.
– Искам да видя къде е стоял Исус – казах, а тя за миг остана тъпо безизразна; очите й, сякаш срязани с бръснач, белееха като градински ружи; нямаше нито вежди, ни мигли и носеше хасено кимоно.
– Много си малък, драги – отвърна, а гърдите й се затресоха от накъсания й смях. – Дяволски малък си, за да ти покажа къде стоя Исус.
Труман Капоти „Портрети и наблюдения. Есета“
Във вътрешния двор имаше ангел от черен камък. Ангелската му глава стърчеше над гигантските листа на трилистника; безжизнените стъклени ангелски очи, избеляло сини като на моряк, гледаха право нагоре. Ангелът се виждаше от майсторски изпипан зелен балкон – моя в случая, тъй като живеех зад него в три стари бели стаи – стаи с тавани, надминаващи по сложност и сватбените торти, с широки плъзгащи се врати и високи френски прозорци. През топлите вечери, на отворени прозорци, там съм водил приятни, мелодични разговори, докато вятърът шумоли из стаята подобно на повей от ветрилата на древни дами. А и в такива топли вечери градът е тих. Само гласове: семейни приказки, прииждащи откъм верандата с бръшлянова завеса; босонога жена си тананика безгласно, докато се люлее на стол от ковано желязо и приспива бебето, което кърми, без да се крие; оплакващата се чуждоземна реч на раздразнена дама, която, седнала на балкона си, чисти пиле за пържене, а оскубаните пера излитат от ръцете й, понасят се във въздуха, после мързеливо се спускат към земята.
Една сутрин – струва ми се, че бе през декември, студена неделя с нерадостно сиво слънце – минавах през Френския квартал на път към стария пазар, където по това време на годината можеш да намериш деликатни зимни плодове – сладки сатсуми по двайсет цента дузината, и зимни цветя – коледни звезди и бели японски камелии. Улиците на Ню Орлиънс предлагат дълги, самотни перспективи; в празните часове настроението им е като в картина на Де Кирико, та и най-невинните иначе неща (лицето зад скосената от щорите светлина, пристъпващите в далечината монахини, провесената нехайно от прозореца дебела черна ръка, клекналото в страничната уличка самотно чернокожо момче, което прави сапунени мехури и гледа тъжно как се издигат, за да се пръснат) ти се струват някак си насилствени. Та през въпросната сутрин замръзнах на място по средата между две преки, тъй като в ъгълчето на окото ми се мярна тунелообразен пасаж към обрасъл в зеленина двор. На фона на зелената папратова светлина в дъното на тунела се открояваше застанал неподвижно налудничав на вид бял пес и неизвестна сила ме тласна към него. Вътре имаше фонтан; водата се стичаше деликатно от бронзовата паст на маймунска статуя и звънтеше като неутешими камбанки по камъчетата в басейнчето. Самият той висеше под върбата – мъж с физиономията на бандит, с платинена ситно къдрава коса; тялото му бе точно толкова отпуснато, колкото и самата върба. В тихата, душна градина цареше ужас. Надзираваха я слепи затворени прозорци; по слонското ухо блестяха сребристите следи от охлюви и нищо не се движеше, освен сянката му. Поклащаше се леко напред-назад въпреки пълното отсъствие на вятър. Изкуственият диамант на пръстена му намигаше срещу слънцето, а на ръката му бе татуирано име – „Франси“. Песът се наведе да пие вода от фонтана, а аз побягнах. Франси – заради нея ли се е самоубил? Не знам. Н. О. е тайнствен град.
Стъклените очи на моя каменен ангел ми служеха и за слънчев часовник; познавах часа по количеството фокусирана върху им слънчева светлина: нa обяд бяха бели, после постепенно потъмняваха, помръкваха по залез слънце, а нощем ставаха черни – нощни очи в нощна глава.
От избелелите къщни фасади се хилят похотливо раздраните устни на златокоси девойки: Пийте „Доктор Нът“, „Доктор Пепър“, „Нехи“, „Грейпейд“, „Севън-ъп“, „Кока-кола“. По изобилието от реклами на безалкохолни напитки Н. О. не се различава от останалите южни градове; улиците на безнадеждните му квартали са застлани с капачки от кокакола, които след дъжд блестят сред прахоляка, сякаш някой е изръсил десетцентови монети. Плакатите се обелват и лежат омачкани, чакащи буреносният вятър да ги повее по улиците, сякаш са трънаци в пустинята – на всичко отгоре има хора, които ги намират за красиви и облепват стените си с „Доктор Нът“ и „Доктор Пепър“, със засмените красавици на „Кока-кола“, които огряват бедняшките им легла и са нощните им пазители и сутрешни светици. И навсякъде надписи – с тебешир, отпечатани, изписани върху метал: „Мадам Ортега – гледане, любовен еликсир, магическа литература. Обадете се“; „Ако си нямаш работа, не я върши тук“; „Готов ли си да се изправиш пред Създателя?“; „Пази се: зло куче“; „Смилете се над бедните сирачета“; „Сляпа и няма вдовица съм с две гладни деца“; „Внимание: Довечера в черквата – изпълнения на „Блу Уинг Сингърс“, /подпис/ Свещеникът“.
Веднъж видях на врата в квартал Ирландския канал следния надпис: „Елате и вижте къде стоя Исус.“
– Какво има? – рече жената, която отвори на позвъняването ми.
– Искам да видя къде е стоял Исус – казах, а тя за миг остана тъпо безизразна; очите й, сякаш срязани с бръснач, белееха като градински ружи; нямаше нито вежди, ни мигли и носеше хасено кимоно.
– Много си малък, драги – отвърна, а гърдите й се затресоха от накъсания й смях. – Дяволски малък си, за да ти покажа къде стоя Исус.
Оценка: +1
Оценка: +2
Оценка: +1