Предобедно говорене на пейка. Пенсиониран съученик мисли на глас (без да го погледне). До смърт е уморен от къртовския труд на сънуването. Сънувал все същия безлюден град. Напразно търсил къщата си. Усещането за безадресност всеки път го стряскало от сън. Нощем в мътния фокус на хлътналата му памет – подписът, с който се отписал от се бе си, и как продължил негативно просветлен, жива попивателна, а мастилото отказвало да съхне. Конецът накъсан. Нямало „защото – затова“. Липсата на хронология под държала лошата памет (а нали паметта е присъдата на съвестта). Миналото – ребус от произволни тълкувания. Ще му се да бъде веднъж това, което никога не е бил – без разум и спирачки, без респект пред крайпътните знаци, но се страхувал от това, което не познавал. Най-вече се страхувал от това, което познавал. Солидарността на хамелеоните е от старо желязо. Късно го разбрал, а нали по-добре никога, отколкото късно. Забравял защо поглежда към часовника.
Цветан Марангозов „Травматургия“
…бях ли… или не беше… или не се получи…
Пианото на Сергей Рахманинов разплаква радиото.
Котаракът е наострил уши и модулира с опашката. Токсини се надбягват по стоте километра на кръвоносната система. Клошар с кредитна карта (внук на себе си), спасен за момента от обратното броене на дните, очевидец на присъствието си (очевадец?), озарен от възвишено незнание, самообладан и отдаден на произвола, освободен от причинно-следствените заблуди, роден без повод в далечното минало, появил се на боледуваща територия със здравословен нагон за отрицание, скитник в пейзажи от изписана дървесина (изсякъл с писалка секира цяла гора).
Разликата между свобода и щастие остава загадка.
Изчерпана сръчността да оцелява извън нормалната хитрост, наличието му предхожда съзнание то за микроскопичност, съветва не добро же ла телите си как най-добре да го наранят: слабото му място е мечтата, която мечтае да трогне и онези, които є пречат да мечтае. Глух за възторжени химни, транскрибира мажор в минор и се люшка в хартиена лодка върху езеро от ендорфини, и се смее самоотнесено (смехът му идва някъде отвън).
…бях ли… или не беше… или не се получи…
Оксижен на възприятието: в огледалото се оглежда само един индивид (а бяха двама). Снимка в ъгъла на рамката: влюбена двойка пред билетния център на „Балкан“. Морето зове. Момичето е получило отстъпка като студентка от Художествената академия, любимият й е получил отстъпка като гражданин в третата възраст.
Вчера ли беше? Или беше преди година? Не, преди секунда беше. Не, преди и след всяка секунда и продължава да е. Вдига ръце пред неизбежното и се пита: кой още го принуждава да превръща кислород във въглероден двуокис.
Дебелата муха, артисала от есента, се топли под лампата.
Поглед през перископа: удавници хранят акулите. Крясък на чужда психика в бутилката на пода. Хрущялите на този мръсен град – ах, това са и неговите хрущяли – което не говори добре за него. За кого? Срамната издръжливост на обитателите. Безпътицата на улиците, които ни водят към така желания провал на порядъка.
Предобедно говорене на пейка. Пенсиониран съученик мисли на глас (без да го погледне). До смърт е уморен от къртовския труд на сънуването. Сънувал все същия безлюден град. Напразно търсил къщата си. Усещането за безадресност всеки път го стряскало от сън. Нощем в мътния фокус на хлътналата му памет – подписът, с който се отписал от се бе си, и как продължил негативно просветлен, жива попивателна, а мастилото отказвало да съхне. Конецът накъсан. Нямало „защото – затова“. Липсата на хронология под държала лошата памет (а нали паметта е присъдата на съвестта). Миналото – ребус от произволни тълкувания. Ще му се да бъде веднъж това, което никога не е бил – без разум и спирачки, без респект пред крайпътните знаци, но се страхувал от това, което не познавал. Най-вече се страхувал от това, което познавал. Солидарността на хамелеоните е от старо желязо. Късно го разбрал, а нали по-добре никога, отколкото късно. Забравял защо поглежда към часовника.
И как всеки следващ миг изчезвал безвъзвратно в небитието и така нататък. Какво да му се отговори? Ще каже пак това, което искаше да премълчи: че висшата лига на невежеството е въпросът за смисъла. И цитира Одо Маркварт: „Verrichte dein Tageswerk.“ (Свърши си работата на деня.) Но коя работа?
…бях ли… или не беше… или не се получи…
Дистанционното сменя канали и чувства... ерозираната скука раздава оценките… не му вярвай, че си вярва – рекетира божеството си… („На посредственика му дай идеали“ – Владимир Набоков)… мършата на националния фолклор върти гюбеци под децибелите на чужди синкопи (дископатията u е вързана в кърпа)… грозното е по-малко грозно от отвратителното… толерантност – другото лице на страха пред зверските екстази на безмозъчните... на едно сърдито човече Синедрионът му е виновен, че прилича на евреин... магарето не знае защо съществува – човекът също…
…бях ли… или не беше… или не се получи…
Цветан Марангозов „Травматургия“
…бях ли… или не беше… или не се получи…
Пианото на Сергей Рахманинов разплаква радиото.
Котаракът е наострил уши и модулира с опашката. Токсини се надбягват по стоте километра на кръвоносната система. Клошар с кредитна карта (внук на себе си), спасен за момента от обратното броене на дните, очевидец на присъствието си (очевадец?), озарен от възвишено незнание, самообладан и отдаден на произвола, освободен от причинно-следствените заблуди, роден без повод в далечното минало, появил се на боледуваща територия със здравословен нагон за отрицание, скитник в пейзажи от изписана дървесина (изсякъл с писалка секира цяла гора).
Разликата между свобода и щастие остава загадка.
Изчерпана сръчността да оцелява извън нормалната хитрост, наличието му предхожда съзнание то за микроскопичност, съветва не добро же ла телите си как най-добре да го наранят: слабото му място е мечтата, която мечтае да трогне и онези, които є пречат да мечтае. Глух за възторжени химни, транскрибира мажор в минор и се люшка в хартиена лодка върху езеро от ендорфини, и се смее самоотнесено (смехът му идва някъде отвън).
…бях ли… или не беше… или не се получи…
Оксижен на възприятието: в огледалото се оглежда само един индивид (а бяха двама). Снимка в ъгъла на рамката: влюбена двойка пред билетния център на „Балкан“. Морето зове. Момичето е получило отстъпка като студентка от Художествената академия, любимият й е получил отстъпка като гражданин в третата възраст.
Вчера ли беше? Или беше преди година? Не, преди секунда беше. Не, преди и след всяка секунда и продължава да е. Вдига ръце пред неизбежното и се пита: кой още го принуждава да превръща кислород във въглероден двуокис.
Дебелата муха, артисала от есента, се топли под лампата.
Поглед през перископа: удавници хранят акулите. Крясък на чужда психика в бутилката на пода. Хрущялите на този мръсен град – ах, това са и неговите хрущяли – което не говори добре за него. За кого? Срамната издръжливост на обитателите. Безпътицата на улиците, които ни водят към така желания провал на порядъка.
Предобедно говорене на пейка. Пенсиониран съученик мисли на глас (без да го погледне). До смърт е уморен от къртовския труд на сънуването. Сънувал все същия безлюден град. Напразно търсил къщата си. Усещането за безадресност всеки път го стряскало от сън. Нощем в мътния фокус на хлътналата му памет – подписът, с който се отписал от се бе си, и как продължил негативно просветлен, жива попивателна, а мастилото отказвало да съхне. Конецът накъсан. Нямало „защото – затова“. Липсата на хронология под държала лошата памет (а нали паметта е присъдата на съвестта). Миналото – ребус от произволни тълкувания. Ще му се да бъде веднъж това, което никога не е бил – без разум и спирачки, без респект пред крайпътните знаци, но се страхувал от това, което не познавал. Най-вече се страхувал от това, което познавал. Солидарността на хамелеоните е от старо желязо. Късно го разбрал, а нали по-добре никога, отколкото късно. Забравял защо поглежда към часовника.
И как всеки следващ миг изчезвал безвъзвратно в небитието и така нататък. Какво да му се отговори? Ще каже пак това, което искаше да премълчи: че висшата лига на невежеството е въпросът за смисъла. И цитира Одо Маркварт: „Verrichte dein Tageswerk.“ (Свърши си работата на деня.) Но коя работа?
…бях ли… или не беше… или не се получи…
Дистанционното сменя канали и чувства... ерозираната скука раздава оценките… не му вярвай, че си вярва – рекетира божеството си… („На посредственика му дай идеали“ – Владимир Набоков)… мършата на националния фолклор върти гюбеци под децибелите на чужди синкопи (дископатията u е вързана в кърпа)… грозното е по-малко грозно от отвратителното… толерантност – другото лице на страха пред зверските екстази на безмозъчните... на едно сърдито човече Синедрионът му е виновен, че прилича на евреин... магарето не знае защо съществува – човекът също…
…бях ли… или не беше… или не се получи…