Човек на тъмно

Пол Остър „Човек на тъмно“

Сам съм на тъмно и мислено въртя света в главата си, докато се боря с поредния пристъп на безсъние, с по­редната бяла нощ в голямата американска пустиня. На гор­ния етаж дъщеря ми и внучката ми спят в отделни стаи, и двете са сами – четирийсет и седем годишната ми дъщеря Мириам, моето единствено дете, която спи самичка вече пет години, и двайсет и три годишната Катя, единственото дете на Мириам, която доскоро спеше с млад мъж на име Тайтъс Смол, но Тайтъс е мъртъв и сега Катя спи сама заедно с раз­битото си сърце.
Ярка светлина, после мрак. Слънцето струи от всички краища на небето, после идва черното на нощта, безмълв­ните звезди, вятърът, който прошумолява в клоните. Това е рутинното ни всекидневие. Живея в тази къща вече повече от година, откакто излязох от болницата. Мириам настояваше да дойда тук; отначало бяхме само ние двамата и сестрата, която се грижеше за мен, докато Мириам е на работа през деня. Но три месеца по-късно животът на Катя рухна, тя на­пусна колежа за филмово изкуство в Ню Йорк и пристигна да живее с майка си във Върмòнт.
Родителите му го кръстили на името на сина на Рембранд, онова малко момче от картините на художника, дете със златиста коса и червена шапка, ученикът, размечтал се над уроците, малкото момче, станало млад мъж, който, поразен от болест, умира едва навършил двайсет години, точно как­то стана и с Тайтъс на Катя. Името е урочасано, име, което трябва да бъде забранено и завинаги извадено от употреба. Често си мисля за смъртта на Тайтъс, за ужасната история на неговата смърт, за образите на тази смърт, за унищожител­ните последици от тази смърт, за скърбящата ми внучка, но сега не искам да продължавам по-нататък, не съм в състоя­ние да го направя, трябва да ги отблъсна колкото е възможно по-далеч от мен. Нощта още не е напреднала и докато лежа тук в леглото, загледан в тъмнината, тъмнина така черна, че таванът не се вижда, започвам да си припомням историята, която започнах снощи. Правя го, когато сънят отказва да ме навести. Лежа в постелята и си разказвам истории. Не че от тях ми олеква, но докато съм вътре в тях, помагат ми да не мисля за нещата, които на драго сърце бих забравил. Поняко­га обаче съсредоточаването ми е проблем и умът ми накрая се откъсва от историята, която се опитвам да си разкажа, и се връща към нещата, за които не искам да мисля. Нищо не може да се направи. Търпя провал след провал, всъщност по-често се провалям, отколкото обратното, но това не значи, че не продължавам да полагам усилия.
Сложих го в една дупка. Стори ми се, че това е добро на­чало, обещаващ старт, който да даде тласък на историята. Постави заспал човек в дупка, после стой и гледай какво ще се случи, когато се събуди и реши да изпълзи оттам. Говоря за много дълбока дупка в земята, около три метра, издълбана по такъв начин, че образува идеален кръг, с гладки вътрешни стени от плътна, здраво отъпкана пръст, толкова твърда, че повърхността й изглежда като печена глина, дори може би като стъкло. С други думи, като отвори очи, мъжът в дуп­ката едва ли ще може да се измъкне оттам. Освен ако няма на разположение екипировка за алпинизъм – чук и метални шипове например, или пък въже, което да метне като ласо на съседното дърво. Но въпросният човек не разполага с такива приспособления и щом дойде на себе си, много скоро ще раз­бере в какво затруднение е изпаднал.
И точно така става. Човекът идва на себе си и открива, че лежи по гръб с очи, втренчени в някакво безоблачно вечерно небе. Казва се Оуен Брик и няма никаква представа как се е озовал на това място, няма никакъв спомен да е падал в тази цилиндрична дупка, за която решава, че трябва да има три-четири метра в диаметър. Сяда. За свое най-голямо учудване забелязва, че е облечен във военна униформа от груб сивока­фяв вълнен плат. На главата си носи кепе, на краката – чифт здрави, доста износени ниски ботуши от черна кожа, вързани над глезените със стегнат двоен възел. Има две нашивки на ръкавите на куртката си, което ще рече, че униформата принадлежи на човек с ранг ефрейтор. Нищо чудно тази личност да е Оуен Брик, но човекът в дупката, чието име е Оуен Брик, не си спомня някога да е служил в армията или да се е сража­вал на бойното поле в който и да било момент от живота си.
Поради липса на друго обяснение решава, че някой го е халосал по главата и временно е изгубил разсъдъка си. Кога­то понечва да опипа скалпа си обаче, в търсене на цицини и разкървавени места, не открива никакви следи от подутини, натъртвания, порязвания, изобщо от нещо, което да подска­же, че е наранен. Тогава за какво става дума? Дали пък не е преживял болезнена травма, която е поразила големи части от мозъка му? Може би. Но ако не успее да възстанови спо­мена си за въпросната травма, тогава ще остане във вечно неведение за случилото се. След това се заема да провери една друга възможност: дали пък не сънува, дълбоко заспал в собственото си легло вкъщи, впримчен в някакъв неестест­вено жив сън, който до такава степен прилича на живота в будно състояние и е толкова ярък, че границата между сън и съзнание се е заличила напълно. Ако това е така, значи тряб­ва просто да отвори очи, да скочи от леглото, да влезе в кух­нята и да си приготви сутрешното кафе. Но как да отвориш очи, след като те са вече отворени? Премигва няколко пъти с детинско упование, че това ще развали магията – но тук няма никаква магия за разваляне, а и вълшебното легло така и не се материализира.
Ято скорци прелитат отгоре, навлизат в зрителното му поле за пет-шест секунди, след което изчезват в здрача. Брик се изправя, за да огледа наоколо, и в този миг усеща предмет, който издува левия преден джоб на панталона му. Оказва се портфейл, неговият портфейл, и освен седемдесет и шест до­лара в американска валута, в него има шофьорска книжка, издадена от щата Ню Йорк на някой си Оуен Брик, роден на 12 юни, 1977. Така се потвърждава онова, което Брик винаги е знаел, а именно че е човек, наближаващ трийсетте, кой­то живее в Джаксън Хайтс, Куинс. Освен това е наясно, че има съпруга на име Флора и че в продължение на последните седем години е работил като професионален фокусник, като е давал представления предимно на детски рождени дни в целия град под сценичния си псевдоним Великия Дзавело. Тези факти обаче само още повече задълбочават мистерията. Щом е толкова сигурен кой е, тогава как така се е озовал на дъното на тази дупка, облечен – ни повече, ни по-малко – в ефрейторска униформа, без документи, без табелка с името му, без военна книжка, която да доказва ранга му?
Не минава дълго време, преди да се увери, че измъква­нето оттук е невъзможно. Цилиндричната стена е прекалено висока, а когато я ритва с ботуш, за да се опита да издълбае повърхността й така, че да си направи нещо като опорни стъ­пала за краката, единственият резултат е, че го заболява па­лецът. Нощта се спуска бързо, застудява – влажен пролетен хлад, който прониква в тялото му, и макар вече да го обхваща страх, засега Брик е повече озадачен, отколкото уплашен. Въ­преки това започва да вика за помощ. До този момент около него е царяла пълна тишина, което го е карало да мисли, че се намира в някое отдалечено, ненаселено място насред глухата провинция, където няма други звуци, освен някой птичи кря­сък от време на време или пък шумоленето на вятъра. Но ето че като по команда, като че по силата на някаква изкривена логика на причинно-следствените връзки, в мига, в който из­крещява думата ПОМОЩ, в далечината гръмва артилерийски огън и притъмнялото небе грейва, разчертано от бледите комети на унищожението. Брик долавя и звука на картечни­ци, на избухващи гранати и на този фон – без съмнение на мили оттук – глухия хор на виещи човешки гласове. Значи война, разбира той, и той е войник в тази война, но не раз­полага с оръжие, тоест няма начин да се защити в случай на нападение. За пръв път, откакто се е събудил в дупката, той наистина е здравата уплашен.
Виковете продължават да отекват повече от час, след кое­то постепенно заглъхват и стихват напълно. Малко след това Брик чува далечния вой на сирени, което, както си мисли, означава, че пожарникарските коли препускат към сградите, сринати по време на нападението. После и сирените замлък­ват и всичко отново потъва в тишина. Треперещ от студ и страх, Брик тръгва да обикаля ограниченото пространство на цилиндричния си затвор, но е много уморен и когато на небето изгряват звезди, той се просва на земята и най-накрая успява да заспи.
Рано на следващата сутрин го събужда глас от горния край на дупката. Брик вдига поглед и зърва мъж, който наднича над ръба, и тъй като вижда само лицето му и нищо друго, решава, че мъжът е легнал по корем на земята.
Ефрейтор, провиква се мъжът. Ефрейтор Брик, време е да си размърдаш задника.