Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Дневникът на един луд старец
Печатно издание
ISBN
978-954-529-902-5
Нова цена
5.00 лв.
(Преоценена, стара цена: 12.00 лв.)
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (12)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
114 гр.
Страници
148
Дата на издаване
16 май 2011
Превод
София Бранц

Дневникът на един луд старец

В дневника си Токусуке, остарелият патриарх на фамилията Уцуги, възстановяващ се след инсулт, разказва историята на своята възвишена и смешна, великодушна и жалка, самоунищожителна и щастлива еротична заплененост от снахата Сацуко, млада, красива, бивша танцьорка с потайно минало, която с финес го съблазнява и изнудва. Токусуке открива, че докато тялото му запада и линее, либидото му бушува с едновремешната страст, което той изповядва в дневника без следа от самосъжаление, а по-скоро с добродушно чувство за хумор. Резултатът е един елегантен, ироничен, провокативен роман, бисер на съвременната японска литература.

За автора

Джуничиро Танидзаки е един от основните автори на съвременната японска литература и може би най-популярният японски писател след Natsume Sōseki. Някои от неговите творби представят шокиращия свят на еротичната сексуалност и разрушителната мания, а в други дискретно е щрихирана динамиката на семейния живот в контекста на бързите промени в японското общество през XX векЧесто историите му са разказани в контекста на търсенето на културна идентичност, в тях Западът и японската традиция са поставени един до друг. Резултатът от това са сложни, иронични, скромни, но и провокативни текстове.

Джуничиро Танидзаки – творческа биография

Джуничиро Танидзаки е роден на 24 юли 1886 г. и е един от най-изтъкнатите романисти на модерната японска литература след Натсуме Сосеки. Активното му творчество започва през 1910 г. и приключва със смъртта му през 30 юли 1965 година. Роден е в Нихонбаши – индустриална зона в близост до Токийския залив. Семейството му притежавало печатница, създадена от неговия дядо. Родителите му често го водили на театрални представления, които зараждат страстта му към драмата и традиционните японски изкуства. Финансовото състояние на семейството му рязко се влошава, докато Танидзаки следва в Департамента по литература в Токийския университет, и през 1911 г. е принуден да прекъсне образованието си поради невъзможността да си плаща таксите.

Две са основните теми в творчеството на Танидзаки, които съпътстват повечето му творби. В едната той изследва границите на еротизма, като ги ситуира в контекста на деструктивната сексуална обсебеност и шокиращо поставя читателя до едни други граници – тези на оправданата перверзност и садомазохистичното удоволствие. Другата основна тема в произведенията му е моралният и културният интегритет, който се изразява във настъпващото влияние на Запада върху японската традиция, и как тези динамични промени се отразяват на социалните отношения и семейните ценности. След като публикува романите си в подчертано ортодоксален стил, Танидзаки смесва традиционния японски начин за разказване на истории с експерименталния разказ, като набляга на художествената измислица в белетристиката. И въпреки това, може да се твърди, че някои от най-ранните му романи са отчасти биографични.

Творческата кариера на Танидзаки стартира през 1909 г., когато литературно списание публикува негова едноактова пиеса, но името му става широко популярно след излизането на разказа Shisei (Татуистът) през 1910 година.

В началото на кариерата си Танидзаки се увлича по Запада и всичко модерно. През 1922 г. стига дотам, че се мести в пренаселения с имигранти Йокохама, обитава за кратко къща в западен стил и се отдава на бохемски живот. По това време той работи и като сценарист в японското нямо кино за студио „Тайкацу“. Пише сценариите на филмите „Аматьорски клуб“ (1922) и „Похотта на дракона“ (1923).

Преломен момент в живота на Танидзаки се оказва голямото земетресение през 1923 г. в Токийския регион. Къщата му била напълно разрушена, а с нея и редица архитектурни забележителности и културни паметници. Тези трагични последици променят изцяло посоката на творческите му възгледи, като пренасочват влечението му от имагинерния Запад и модерното към японската естетика и култура, и  по-точно, културата на Канзайстия регион между Осака, Кобе и Киото.

Първият му роман след земетресението и негов първи истински успех е „Наоми“ (1924–1925), който е трагикомична смесица от класа, сексуална обсебеност и културна идентичност. В следващия си роман „Бързи пясъци“ (1928–1929), Танидзаки поставя лесбийството като основна тема. Той е последван скоро от „Някои предпочитат коприви“, в който млад мъж трябва да съвмести собствената си идентичност с влиянието на западната модернизация и японската традиция. В този роман Танидзаки продължава темата за сблъсъка между традиционните ценности и модерната култура, като прави Токио и Осака символи на конфликта.

Обновеният му интерес към класическата японска литература достига своя връх в тройния му превод на класическата от XXI в. „Приказка за Генджи“, както и в шедьовъра му „Сестрите Макиока“ (1943–1948) – историята на четири сестри от заможна фамилия от Осака, чиито живот се изплъзва от техния контрол в навечерието на Втората световна война. След излизането на първата глава на романа, той е спрян от цензурата на Военното министерство. Танидзаки продължава да пише и публикува първата част за своя сметка, като доставя копия на приятелите си. Втората част се появява през 1947 г., а третата е първоначално отпечатана и издадена на части в списание. През 1949 г. за този свой роман, Танидзаки получава Императорската награда.

След войната Танидзаки печели множество награди и е обявен за най-великия модерен автор. През 1949 г. японското правителство го награждава с Орден на културата, а през 1964 г. е избран за почетен член на Американската академия и институт за изкуства и  литература, с което става първия японски почетен писател.

Първият му следвоенен роман е „Майката на капитан Шигемото“ (1949–1950), в който авторът акцентира върху eдиповия комплекс. Романът представя също и темата за сексуалността в напреднала възраст, която ще се повтори и в следващите му последни два романа „Ключът“ (1956) и „Дневникът на един луд старец“ (1961–1962), (ИК „Колибри“, 2011)

Много от творбите на Танидзаки са високочувствени, центрирани около еротизма и съдържат иронична изтънченост. И макар да е известен предимно със своите романи и разкази, той е писал също и поезия, пиеси и есета. Някои от неговите творби представят шокиращия свят на еротичната сексуалност и разрушителна мания, а в други дискретно е щрихирана динамиката на семейния живот в контекста на бързите промени в японското общество през XX век. Често историите му са разказани в контекста на търсенето на културна идентичност, в които Западът и японската традиция са поставени един до друг. Резултатът от това са сложни, иронични, скромни, но и провокативни текстове.

Танидзаки умира на 30 юли 1965 г. от сърдечна и бъбречна недостатъчност.

 

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Джуничиро Танидзаки „Дневникът на един луд старец

Вечерта бях на кабуки театър. Избрах да гледам от програмата само „Сукероку“. Каня в главната роля не ме интересуваше, но в ролята на Агемаки беше Тошшо и си помислих, че ще бъде прекрасна куртизанка, така че бях заради Агемаки, а не заради Сукероку. Отидохме на теа­тър с жена ми и Сацуко; Джокичи дойде направо от офиса. Ние с жена ми знаехме сюжета на пиесата, а Сацуко – не. Жена ми смята, че вероятно я е гледала навремето с Дан­джуро. Аз пък със сигурност си го спомням в главната роля. Беше може би 1897-а, бях някъде тринайсет-четири­найсетгодишен. Той тогава за последен път игра Сукероку, а през 1903-та почина. По онова време живеехме в квартал Хонджо и още си спомням забележителната книжарница – как ли се казваше? – с трите рисунки на актьорите от „Сукероку“ на витрината.
Предполагам, че Каня играе Сукероку за първи път; изпълнението му изобщо не ме впечатли. Напоследък всички актьори играят с чорапи, те понякога се набръч­кват и това съсипва цялото усещане. По-добре да си пуд­рят краката и да играят боси.
Тошшо в ролята на Агемаки беше разкошен. Дори и само заради него си струваше гледането на пиесата. Отдавна не бях виждал толкова красива Агемаки. Ня­мам хомосексуални наклонности, но от известно вре­ме чувствам странно влечение към младите актьори в кабуки, изпълнители на женските роли. Обаче само на сцената, харесвам ги единствено гримирани и с женски тоалети.
Впрочем може да съм имал някакво предразположе­ние. На младини ми се случи едно премеждие от този род, само веднъж. Тогава в театъра имаше много кра­сив млад актьор за женските роли, казваше се Чидори Вакаяма. Той играеше в театър „Масаго“ в Накадзу, а като остаря, започна да си партнира с Йошизабуро Ара­ши. Казах „остаря“, но беше на около трийсет и все още много красив: приличаше на жена в разцвета на хубост­та си и никой не би могъл да го помисли за мъж. Кога­то играеше дъщерята в пиесата на Одзаки Койо „Лятно кимоно“, беше толкова чаровна – или чаровен? Веднъж казах на шега пред стопанката на чайната, че бих го по­канил някоя вечер, както е със сценичния костюм, и бих си легнал с него. Тя рече: „Мога да ви съдействам“ – и го направи. Всичко се подреди идеално и като легнах с него, сякаш бях с истинска гейша. С една дума, той ос­тана превъплътен в жена до самия край, изобщо не ми създаде усещането, че съм с мъж. Остана с долното си кимоно от рисувана коприна в затъмнената стая, положи главата си с перуката на твърдата възглавка. И прека­рахме наистина фантастично благодарение на неговото забележително актьорско майсторство. При това той не беше хермафродит, а съвсем истински мъж. Но с актьор­ската си техника ме накара да го забравя.
Колкото и да беше съвършен, тъй като нямах подоб­ни наклонности и задоволих любопитството си от първи опит, никога повече не повторих. Та защо ли сега, ко­гато съм на седемдесет и седем и вече не бих могъл да имам щения, започнаха да ме привличат не млади девой­ки, а именно млади мъже в женски дрехи? Дали не бе възкръснал някогашният ми спомен за Чидори Вакаяма? Надали; по-скоро е свързано със сексуалността в живота на импотентния стар мъж – защото дори импотентният има някакъв вид сексуален живот…
Заболя ме ръката, спирам с писането дотук.

Джуничиро Танидзаки „Дневникът на един луд старец

Вечерта бях на кабуки театър. Избрах да гледам от програмата само „Сукероку“. Каня в главната роля не ме интересуваше, но в ролята на Агемаки беше Тошшо и си помислих, че ще бъде прекрасна куртизанка, така че бях заради Агемаки, а не заради Сукероку. Отидохме на теа­тър с жена ми и Сацуко; Джокичи дойде направо от офиса. Ние с жена ми знаехме сюжета на пиесата, а Сацуко – не. Жена ми смята, че вероятно я е гледала навремето с Дан­джуро. Аз пък със сигурност си го спомням в главната роля. Беше може би 1897-а, бях някъде тринайсет-четири­найсетгодишен. Той тогава за последен път игра Сукероку, а през 1903-та почина. По онова време живеехме в квартал Хонджо и още си спомням забележителната книжарница – как ли се казваше? – с трите рисунки на актьорите от „Сукероку“ на витрината.
Предполагам, че Каня играе Сукероку за първи път; изпълнението му изобщо не ме впечатли. Напоследък всички актьори играят с чорапи, те понякога се набръч­кват и това съсипва цялото усещане. По-добре да си пуд­рят краката и да играят боси.
Тошшо в ролята на Агемаки беше разкошен. Дори и само заради него си струваше гледането на пиесата. Отдавна не бях виждал толкова красива Агемаки. Ня­мам хомосексуални наклонности, но от известно вре­ме чувствам странно влечение към младите актьори в кабуки, изпълнители на женските роли. Обаче само на сцената, харесвам ги единствено гримирани и с женски тоалети.
Впрочем може да съм имал някакво предразположе­ние. На младини ми се случи едно премеждие от този род, само веднъж. Тогава в театъра имаше много кра­сив млад актьор за женските роли, казваше се Чидори Вакаяма. Той играеше в театър „Масаго“ в Накадзу, а като остаря, започна да си партнира с Йошизабуро Ара­ши. Казах „остаря“, но беше на около трийсет и все още много красив: приличаше на жена в разцвета на хубост­та си и никой не би могъл да го помисли за мъж. Кога­то играеше дъщерята в пиесата на Одзаки Койо „Лятно кимоно“, беше толкова чаровна – или чаровен? Веднъж казах на шега пред стопанката на чайната, че бих го по­канил някоя вечер, както е със сценичния костюм, и бих си легнал с него. Тя рече: „Мога да ви съдействам“ – и го направи. Всичко се подреди идеално и като легнах с него, сякаш бях с истинска гейша. С една дума, той ос­тана превъплътен в жена до самия край, изобщо не ми създаде усещането, че съм с мъж. Остана с долното си кимоно от рисувана коприна в затъмнената стая, положи главата си с перуката на твърдата възглавка. И прека­рахме наистина фантастично благодарение на неговото забележително актьорско майсторство. При това той не беше хермафродит, а съвсем истински мъж. Но с актьор­ската си техника ме накара да го забравя.
Колкото и да беше съвършен, тъй като нямах подоб­ни наклонности и задоволих любопитството си от първи опит, никога повече не повторих. Та защо ли сега, ко­гато съм на седемдесет и седем и вече не бих могъл да имам щения, започнаха да ме привличат не млади девой­ки, а именно млади мъже в женски дрехи? Дали не бе възкръснал някогашният ми спомен за Чидори Вакаяма? Надали; по-скоро е свързано със сексуалността в живота на импотентния стар мъж – защото дори импотентният има някакъв вид сексуален живот…
Заболя ме ръката, спирам с писането дотук.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Скандален Танидзаки познат ни от "Ключът". Силно се надявам издателството да продължи с други новели на автора, изключително провокативен, стряска ума и съзнанието. Доста хора недоволстват, че преводите не винаги са от японски, но зад този превод от руски стои майстор преводач и е удоволствие да се чете.

Оценка: +1

В самото начало ми беше трудно да свикна с писането тип „дневник” (а то в заглавието си го пише). Но бързо възприех, че това е откровеното споделяне на този дядо по начина, по който би го направил всеки „нелитературен” човек. Eдин своенравен самотник, който няма истински близки хора и дневникът се оказва нужният му „другар”, отдушник. Където имаше диалози, също бяха неошлайфани, така, както биха излизали от устата на всеки обикновен човек в ежедневието и отговаряха на отношенията между героите. Всички мисли на стареца възприех нормално, като си спомних, че подобни японци особняци съм „срещала” и преди (не само японци разбира се). В сексуалните му фантазии не видях нищо перверзно (освен че обектът е снаха му), особено ако цял живот това е било естествено за него. Направи ми впечатление липсата на топлота в отношенията - само интерес и стремеж за надмощие дори във фамилията. Единствено някаква степен на близост старецът имаше със снаха си, не само заради сексуалното привличане, но и поради сходните характери и това, че харесва безскрупулни, властни жени. Това богаташко семейство беше в голяма степен патриархално, но „глас” се опитваха да имат и уж послушната му жена, а дори и подчинената болногледачка, която също имаше авторитет (т.е. жените винаги са „скрито” силни). Интересни отношения! По-скоро отблъскващи (особено между бащата и трите му деца... ) Не очаквах чак толкова медицински подробности, но е разбираемо... Може би за да се подсили контрастът с младежките пориви в главата на стареца и да не се избегне истината – „здрав дух” не винаги може да означава здраво тяло за един 77-годишен човек...

Оценка: +4

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-902-5
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2023 © Всички права запазени