Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Незнанието
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0781-8
Цена
11.20 лв.
(16.00 лв.)
Купи

* 30% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-30%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (11)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Твърди корици
Размери
12/20
Тегло
227 гр.
Страници
144
Дата на издаване
02 април 2021
Превод
Боян Знеполски
Корица
Стефан Касъров

Незнанието

Седяха една срещу друга над две отдавна празни чаши кафе. Ирена видя сълзи на вълнение в очите на Силви, която се наведе към нея и ѝ стисна ръката: „Това ще е твоето голямо завръщане. – И още веднъж: – Твоето голямо завръщане.“ Повторени, думите придобиха такава сила, че Ирена ги видя изписани дълбоко в себе си с главни букви: Голямото завръщане. Не се възпротиви: беше омаяна от образите, които внезапно изникнаха от отдавна прочетени книги, от филми, от собствената ѝ памет, а може би и от тази на предците ѝ… На гръцки „завръщане“ е nostos. Algos означава страдание. Следователно носталгията е страдание, предизвикано от неутоления копнеж да се завърнеш.

За автора

Милан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Всепризнат е като един от най-забележителните съвременни белетристи и експериментатори. Творчеството му е израз на съпротива срещу традиционните методи за съблазняване на читателя, а всяко негово произведение е свързано с другите по силата на една завладяваща полифония на емоции, мисли и преживявания.

Милан Кундера е автор на есета, пиеси, сборници с разкази и поезия. Световна популярност постига с романите „Шегата“ (1965), „Смешни любови“ (1963-1969), „Животът е другаде“ (1970), „Валс на раздяла“ (1971), „Книга за смеха и забравата“ (1978), „Непосилната лекота на битието“ (1984), „Изкуството на романа“ (1986), „Завети и предателства“ (1993), „Безсмъртие“ (1989), „Бавно“ (1995), „Самоличност“ (1996), „Незнанието“ (2000), „Празникът на незначителността“ (2014).

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Милан Кундера - „Незнанието“

1.

– Какво правиш тук още! – Гласът ѝ не беше зъл, но не беше и мил; Силви беше разгневена.
– А къде да отида? – попита Ирена.
– У дома си!
 – Искаш да кажеш, че тук вече не съм у дома си?
Разбира се, че не искаше да я гони от Франция, нито пък да си помисли, че е нежелана чужденка.
– Знаеш какво имам предвид!
– Да, знам, но забрави ли, че тук са работата ми, апартаментът ми, децата ми?
– Слушай, познавам Густаф. Той ще направи всичко, за да можеш да се върнеш в страната си. А колкото до дъщерите ти, не ми ги разправяй! Те вече си имат свой собствен живот! За бога, Ирена, това, което става у вас, е толкова възхитително. В подобна ситуация нещата винаги се нареждат.
– Ама Силви! Не става дума само за практичните неща – работата, апартамента. Живея тук от двайсет години. Животът ми е тук.
– У вас става революция! – Каза го с тон, който не търпи възражение. После млъкна. С това мълчание искаше да подскаже на Ирена, че не бива да дезертира тогава, когато се случват велики неща.
– Но ако се върна в страната си, повече няма да се видим – каза Ирена, за да накара приятелката си да се почувства неудобно.
Тази сантиментална демагогия попадна право в целта. Гласът на Силви стана сърдечен: „Скъпа, ще дойда да те видя! Обещавам, обещавам!“. Седяха една срещу друга над две отдавна празни чаши кафе. Ирена видя сълзи на вълнение в очите на Силви, която се наведе към нея и ѝ стисна ръката: „Това ще е твоето голямо завръщане. – И още веднъж: – Твоето голямо завръщане.“
Повторени, думите придобиха такава сила, че Ирена ги видя изписани дълбоко в себе си с главни букви: Голямото завръщане. Не се възпротиви: беше омаяна от образите, които внезапно изникнаха от отдавна прочетени книги, от филми, от собствената ѝ памет, а може би и от тази на предците ѝ: блудният син, който отново се среща със старата си майка; мъжът, който се завръща при любимата си, от която навремето жестоката съдба го е откъснала; родната къща, която всеки носи у себе си; отново намерената пътека, където са запечатани изгубените стъпки на детството; Одисей, който след години на странстване отново съзира своя остров; завръщането, завръщането, голямата магия на завръщането.

2.

На гръцки „завръщане“ е nostos. Algos означава страдание. Следователно носталгията е страдание, предизвикано от неутоления копнеж да се завърнеш. За това фундаментално понятие повечето европейци могат да използват дума с гръцки произход (nostalgic, nostalgia), както и други думи, чийто корен е в националния език: испанците казват anoranza, португалците казват saudade. Във всеки език тези думи имат различен семантичен оттенък. Често пъти те означават единствено тъга, предизвикана от невъзможността да се завърнеш в страната. Болка по страната. Болка по дома. На английски homesickness. Или на немски Heimweh. На холандски heimwee. Но това е пространствено ограничаване на едно толкова значимо понятие. Един от най-древните европейски езици, исландският, разграничава два термина: soknudur – носталгия в общия ѝ смисъл, и heimfra – болка по страната. Чехите освен заимстваната от гръцки дума носталгия имат за това понятие свое собствено съществително, stesk, и свой собствен глагол; най-вълнуващият любовен израз на чешки е: styska se mi ро tobe – изпитвам носталгия по теб, не мога да понеса болката от отсъствието ти. На испански anoranza произлиза от глагола аnоrаr (изпитвам носталгия), който пък произлиза от каталунския еnуоrаr, производен на латинската дума ignorare (не знам). В тази етимологична светлина носталгията се явява като страдание поради незнанието. Ти си далеч и аз не знам какво става с теб. Моята страна е далеч и аз не знам какво става там. Някои езици срещат известни затруднения с носталгията: французите могат да я изразят единствено чрез съществителното от гръцки произход, но нямат глагол; могат да кажат: мъчно ми е за теб, но изразът мъчно ми е слаб, бездушен, във всеки случай прекалено лек за толкова сериозно чувство. Немците рядко използват думата носталгия в гръцката ѝ форма и предпочитат да казват Sehnsucht – копнеж по отсъстващото; но думата Sehnsucht може да е насочена както към това, което е било, така и към онова, което никога не е било (едно ново приключение), и следователно не съдържа задължително идеята за nostos; за да се включи в Sehnsucht натрапчивият копнеж по завръщането, трябва да се прибави допълнение: Sehnsucht nach der Vergangenheit, nach der verlorenen Kindheit, nach der ersten Liebe (копнеж по миналото, по изгубеното детство, по първата любов).
Тъкмо в зората на античната гръцка култура се ражда Одисея – епопеята, която е основоположница на носталгията. Нека подчертаем: Одисей, най-големият авантюрист на всички времена, е същевременно и най-големият носталгик. Той отишъл (без особено удоволствие) да воюва в Троя, където останал десет години. След това побързал да се върне в родната си Итака, но козните на боговете удължили плаването му най-напред с три години, преизпълнени с най-чудати събития, после с още седем, които прекарал като заложник и любовник при богинята Калипсо, която, тъй като била влюбена в него, не го пускала да си тръгне от острова.
В петата песен на Одисея Одисей ѝ казва: „Зная самият прекрасно разумната Пенелопа колко пред образа твой е нищожна със земната хубост... Все пак желая безспирно и цял ден копнея в дома си аз да се върна отново, деня си възвратен да видя“. И Омир продължава: „А денят си отиде и мракът се спусна. Двама тогаз в пещерата намериха кътче потайно, цялата нощ неразлъчни изпитваха сладост любовна“.
Нищо общо с живота на бедната емигрантка, каквато дълго време бе Ирена. Одисей живял при Калипсо истински dolce vita, живот охолен, живот, пълен с наслади. Въпреки това между сладкия живот в чужбина и изпълненото с опасности завръщане у дома той избрал завръщането. Пред страстното изследване на непознатото (приключението) предпочел апотеоза на познатото (завръщането). Пред безкрая (тъй като приключението няма изгледи някога да свърши) предпочел края (тъй като завръщането е примиряване с крайността на живота).
Без да го будят, феакийските мореплаватели оставили Одисей, завит в платно, на брега на Итака под едно маслиново дърво и отпътували. Такъв бил краят на странстването. Той спял изтощен. Когато се събудил, не знаел къде е. После Атина свалила булото от очите му и настъпило опиянението; опиянението от Голямото завръщане; екстазът от познатото; музиката, от която въздухът между земята и небето затрептял: видял залива, който знаел още от детството си, планината, която се извисявала над него, и погалил старото маслиново дърво, за да се увери, че си е останало такова, каквото било преди двайсет години.
През 1950 година, когато Арнолд Шьонберг вече от седемнайсет години живеел в Съединените щати, един журналист му задал няколко коварно наивни въпроса: вярно ли е, че емиграцията погубва творческата сила на артистите, че вдъхновението им пресъхва, щом корените на родната страна престанат да го подхранват?
Само си представете! Пет години след Холокоста! А един американски журналист не прощава на Шьонберг липсата му на привързаност към онова късче земя, където пред очите му се е разразил ужасът на ужасите! Но какво да се прави? Омир увенчал носталгията с лавров венец и така установил една морална йерархия на чувствата. На нейния връх е Пенелопа, много високо над Калипсо.
Калипсо, ах, Калипсо! Често си мисля за нея. Тя обичала Одисей. Живели заедно цели седем години. Не се знае колко време Одисей е споделял леглото на Пенелопа, но със сигурност не тъй дълго. Въпреки това възхваляват болката на Пенелопа, а се надсмиват над сълзите на Калипсо.

Милан Кундера - „Незнанието“

1.

– Какво правиш тук още! – Гласът ѝ не беше зъл, но не беше и мил; Силви беше разгневена.
– А къде да отида? – попита Ирена.
– У дома си!
 – Искаш да кажеш, че тук вече не съм у дома си?
Разбира се, че не искаше да я гони от Франция, нито пък да си помисли, че е нежелана чужденка.
– Знаеш какво имам предвид!
– Да, знам, но забрави ли, че тук са работата ми, апартаментът ми, децата ми?
– Слушай, познавам Густаф. Той ще направи всичко, за да можеш да се върнеш в страната си. А колкото до дъщерите ти, не ми ги разправяй! Те вече си имат свой собствен живот! За бога, Ирена, това, което става у вас, е толкова възхитително. В подобна ситуация нещата винаги се нареждат.
– Ама Силви! Не става дума само за практичните неща – работата, апартамента. Живея тук от двайсет години. Животът ми е тук.
– У вас става революция! – Каза го с тон, който не търпи възражение. После млъкна. С това мълчание искаше да подскаже на Ирена, че не бива да дезертира тогава, когато се случват велики неща.
– Но ако се върна в страната си, повече няма да се видим – каза Ирена, за да накара приятелката си да се почувства неудобно.
Тази сантиментална демагогия попадна право в целта. Гласът на Силви стана сърдечен: „Скъпа, ще дойда да те видя! Обещавам, обещавам!“. Седяха една срещу друга над две отдавна празни чаши кафе. Ирена видя сълзи на вълнение в очите на Силви, която се наведе към нея и ѝ стисна ръката: „Това ще е твоето голямо завръщане. – И още веднъж: – Твоето голямо завръщане.“
Повторени, думите придобиха такава сила, че Ирена ги видя изписани дълбоко в себе си с главни букви: Голямото завръщане. Не се възпротиви: беше омаяна от образите, които внезапно изникнаха от отдавна прочетени книги, от филми, от собствената ѝ памет, а може би и от тази на предците ѝ: блудният син, който отново се среща със старата си майка; мъжът, който се завръща при любимата си, от която навремето жестоката съдба го е откъснала; родната къща, която всеки носи у себе си; отново намерената пътека, където са запечатани изгубените стъпки на детството; Одисей, който след години на странстване отново съзира своя остров; завръщането, завръщането, голямата магия на завръщането.

2.

На гръцки „завръщане“ е nostos. Algos означава страдание. Следователно носталгията е страдание, предизвикано от неутоления копнеж да се завърнеш. За това фундаментално понятие повечето европейци могат да използват дума с гръцки произход (nostalgic, nostalgia), както и други думи, чийто корен е в националния език: испанците казват anoranza, португалците казват saudade. Във всеки език тези думи имат различен семантичен оттенък. Често пъти те означават единствено тъга, предизвикана от невъзможността да се завърнеш в страната. Болка по страната. Болка по дома. На английски homesickness. Или на немски Heimweh. На холандски heimwee. Но това е пространствено ограничаване на едно толкова значимо понятие. Един от най-древните европейски езици, исландският, разграничава два термина: soknudur – носталгия в общия ѝ смисъл, и heimfra – болка по страната. Чехите освен заимстваната от гръцки дума носталгия имат за това понятие свое собствено съществително, stesk, и свой собствен глагол; най-вълнуващият любовен израз на чешки е: styska se mi ро tobe – изпитвам носталгия по теб, не мога да понеса болката от отсъствието ти. На испански anoranza произлиза от глагола аnоrаr (изпитвам носталгия), който пък произлиза от каталунския еnуоrаr, производен на латинската дума ignorare (не знам). В тази етимологична светлина носталгията се явява като страдание поради незнанието. Ти си далеч и аз не знам какво става с теб. Моята страна е далеч и аз не знам какво става там. Някои езици срещат известни затруднения с носталгията: французите могат да я изразят единствено чрез съществителното от гръцки произход, но нямат глагол; могат да кажат: мъчно ми е за теб, но изразът мъчно ми е слаб, бездушен, във всеки случай прекалено лек за толкова сериозно чувство. Немците рядко използват думата носталгия в гръцката ѝ форма и предпочитат да казват Sehnsucht – копнеж по отсъстващото; но думата Sehnsucht може да е насочена както към това, което е било, така и към онова, което никога не е било (едно ново приключение), и следователно не съдържа задължително идеята за nostos; за да се включи в Sehnsucht натрапчивият копнеж по завръщането, трябва да се прибави допълнение: Sehnsucht nach der Vergangenheit, nach der verlorenen Kindheit, nach der ersten Liebe (копнеж по миналото, по изгубеното детство, по първата любов).
Тъкмо в зората на античната гръцка култура се ражда Одисея – епопеята, която е основоположница на носталгията. Нека подчертаем: Одисей, най-големият авантюрист на всички времена, е същевременно и най-големият носталгик. Той отишъл (без особено удоволствие) да воюва в Троя, където останал десет години. След това побързал да се върне в родната си Итака, но козните на боговете удължили плаването му най-напред с три години, преизпълнени с най-чудати събития, после с още седем, които прекарал като заложник и любовник при богинята Калипсо, която, тъй като била влюбена в него, не го пускала да си тръгне от острова.
В петата песен на Одисея Одисей ѝ казва: „Зная самият прекрасно разумната Пенелопа колко пред образа твой е нищожна със земната хубост... Все пак желая безспирно и цял ден копнея в дома си аз да се върна отново, деня си възвратен да видя“. И Омир продължава: „А денят си отиде и мракът се спусна. Двама тогаз в пещерата намериха кътче потайно, цялата нощ неразлъчни изпитваха сладост любовна“.
Нищо общо с живота на бедната емигрантка, каквато дълго време бе Ирена. Одисей живял при Калипсо истински dolce vita, живот охолен, живот, пълен с наслади. Въпреки това между сладкия живот в чужбина и изпълненото с опасности завръщане у дома той избрал завръщането. Пред страстното изследване на непознатото (приключението) предпочел апотеоза на познатото (завръщането). Пред безкрая (тъй като приключението няма изгледи някога да свърши) предпочел края (тъй като завръщането е примиряване с крайността на живота).
Без да го будят, феакийските мореплаватели оставили Одисей, завит в платно, на брега на Итака под едно маслиново дърво и отпътували. Такъв бил краят на странстването. Той спял изтощен. Когато се събудил, не знаел къде е. После Атина свалила булото от очите му и настъпило опиянението; опиянението от Голямото завръщане; екстазът от познатото; музиката, от която въздухът между земята и небето затрептял: видял залива, който знаел още от детството си, планината, която се извисявала над него, и погалил старото маслиново дърво, за да се увери, че си е останало такова, каквото било преди двайсет години.
През 1950 година, когато Арнолд Шьонберг вече от седемнайсет години живеел в Съединените щати, един журналист му задал няколко коварно наивни въпроса: вярно ли е, че емиграцията погубва творческата сила на артистите, че вдъхновението им пресъхва, щом корените на родната страна престанат да го подхранват?
Само си представете! Пет години след Холокоста! А един американски журналист не прощава на Шьонберг липсата му на привързаност към онова късче земя, където пред очите му се е разразил ужасът на ужасите! Но какво да се прави? Омир увенчал носталгията с лавров венец и така установил една морална йерархия на чувствата. На нейния връх е Пенелопа, много високо над Калипсо.
Калипсо, ах, Калипсо! Често си мисля за нея. Тя обичала Одисей. Живели заедно цели седем години. Не се знае колко време Одисей е споделял леглото на Пенелопа, но със сигурност не тъй дълго. Въпреки това възхваляват болката на Пенелопа, а се надсмиват над сълзите на Калипсо.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Великолепна книга. Не я бях чела, впечатлена съм. Препоръчвам
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0781-8
Купи
Цена
11.20 лв.
(16.00 лв.)

* 30% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-30%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени