Детство в Хесен, живот в много страни и на различни езици носителят на „Оскар”, отличеният със „Златна палма”, един от бащите на „новото немско кино” – Фолкер Шльондорф разказва с нежност за другите и безмилостно за себе си.
Първата му любов са книгите. Втората – филмите. Жените? Те са повод за полети във висините и за дълбоки житейски кризи. Как се работи с Брижит Бардо и Жан Моро, с Дъстин Хофман и Ален Делон, как се екранизират текстове на Артър Милър, Гюнтер Грас и Макс Фриш – Шльондорф не спестява нелицеприятните подробности и не се смущава да свали шапка пред величието.
„Светлина, сянка и движение” почва пътя си от София, за да ни отведе до интернат на йезуитите във Франция, бохемата на Париж, революционния Мюнхен от 68-а, разрушения Бейрут, полската „Солидарност”, никога незаспиващия Ню Йорк, парещото слънце на Калифорния, необятен Казахстан... Живот, отдаден на киното, и сам достоен за филм.
Шльондорф е един от най-продуктивните европейски режисьори, известен с творбите си на няколко поколения киномани по цял свят.
Фолкер Шльондорф „Светлина, сянка и движение. Моят живот и моите филми“
През март 2007 г. работех в София по подготовката на голяма международна копродукция. Бяхме почти готови, имахме проекти за декора в студия „Бояна“, бяхме намерили места за снимки край Дунав, в планината и край морето, имахме екип, когато внезапно и за първи път в живота ми бях „уволнен“. Така България стана родно място на тази книга. Проектът се наричаше „Папесата“. Сценарият, създаден по нашумялата тухла на американска писателка, трябваше да разкаже как в далечната 830 г. една жена успява да докаже превъзходството си над мъжете и да се възкачи на Светия престол. Как би изглеждал светът днес, християнският и другият, ако в последните хиляда години сред папите e имало и жени? Седем години се занимавах с този въпрос: докато пишехме вариантите на сценария, избирахме места за снимки и търсихме актриса. След което получих съобщението за уволнението си, съставено от адвокат. Ние, продуцентите и аз, гръмогласно взаимно се обвинявахме, че другият иска да направи „грешния филм“. Накрая получих някакво нищожно обезщетение и изведнъж се оказах с много свободно време. Исках да го използвам. Отдавна различни издатели ми бяха предлагали да публикуват автобиографията ми; трябвало само няколко дни да си поприказвам с определен журналист или „ghost writer“, после те щели да направят книгата. Само приятелят ми Михаел Крюгер бе достатъчно честен с мен и ме предупреди: ако искаш книга, трябва сам да си я напишеш. За този съвет днес съм много благодарен.
На тавана си бях натрупал – мъкнейки цял живот от една квартира в друга – кашони и куфари, пълни с писма, снимки и дневници. Пренесох ги в нает в съседство работен кабинет и ги струпах, подредени по години, върху две големи маси. По цял ден ровех из прашасалите папки. От детството в Таунус, от младостта във Франция, от годините в Мюнхен, Ню Йорк и Берлин ми шепнеха меланхолични, укоризнени и нежни гласове, че най-после е дошло времето да си спомня и за тях. Дневниците, най-често започнати в мигове на възход или отчаяние, бяха прекъсвани след няколко дни или пък водени години наред, като се е отбелязвал и най-незначителният детайл. Това не интересува никого, а пък мен най-малко, казах си аз и отново оставих папките настрана. Безразборно почвах да записвам всичко, което ми хрумваше в момента – в смели скокове напред и назад през живота ми. Постепенно добрата стара хронология беше възстановена, само от време на време проверявах из документите и дневниците точността на някое изречение или дата, а понякога просто цитирах оттам. След половин година бях нацапал с мастило 650 листа хартия. В киното бих нарекъл този проект „груб монтаж“ – следваше да се направи финият, което означаваше мъчителното отказване от вече сътвореното…
Един добър приятел веднъж ме бе упрекнал, че съм страдал от болезнена скромност. Този текст доказва колко много се е заблуждавал. Имам здраво самочувствие – по рождение, от детството или откъдето и другаде да е – „този носи много“, казваха за мен в училище. Затова и в последвалия текст нямах милост към себе си, но и към другите още по-малко.
В края на краищата след почти трийсет филма всичко трябва да се каже. Иначе защо да се пише още една книга? Тъй като често съм бил обвиняван, че не се показвам във филмите си, че се крия зад събитията…
Така е, собствените ми преживявания невинаги са ми се стрували важни. Но пък това, което съм чувствал при четене, винаги е било за мен откровение: едва след като открих в литературата собствените си чувства, започнах да ги възприемам сериозно; и дори при четенето се сблъсквах с неща, които години по-късно щях да преживея в действителност. Искам да разкажа за това променящо се взаимодействие, за книгите, които съм чел, за филмите, които съм направил, за живота, който съм изживял – и как всичко това се слива в едно.
Винаги съм искал да разбера: как го правят другите? Отговорът дойде първо от книгите, и то по доста емоционален начин. При четенето почти винаги има магически момент, в който книгата разкрива тайната си, в който определени изречения изведнъж почват да вибрират, в който започваш да чувстваш, че заради това изречение, заради точно тази ситуация авторът е написал цялата книга…
При писането на сценарий, при пробите с артистите, при снимките, при монтажа ние винаги изживяваме такива мигове на истина. Тази скрита енергия се усеща и при екранизацията. Никой не бива да се тика напред – режисьорът също. Колкото по-малко се намесва той, толкова по-добре могат да работят всички останали. При първия ми филм (Младият Тьорлес) по някое време Франц Рат – операторът, ме попита какво всъщност правим, за какво става дума. Отговорих – без да се сещам за мита за пещерата – на родния си хесенски диалект: „Ей, Франц, малко светлина, малко сянка, малко движение.“
Светлина, сянка и движение – тези три думи впоследствие описват на терен как ние се отнасяме към видимото и постижимото. Разбира се, че става дума и за много повече, разбира се, че има послания, намерения, „дълбок смисъл“, разбира се, че трябва и някои – прекрасни и болезнени – преживявания също да бъдат включени, но моля ви, ако може, между редовете. Всичко всъщност би трябвало да се съдържа във филмите; а това, което сега следва, е дълъг поглед назад към приятели и книги, жени и страни, към онова, което е било.
Бабелсберг, 27 март 2008 г.
Фолкер Шльондорф „Светлина, сянка и движение. Моят живот и моите филми“
През март 2007 г. работех в София по подготовката на голяма международна копродукция. Бяхме почти готови, имахме проекти за декора в студия „Бояна“, бяхме намерили места за снимки край Дунав, в планината и край морето, имахме екип, когато внезапно и за първи път в живота ми бях „уволнен“. Така България стана родно място на тази книга. Проектът се наричаше „Папесата“. Сценарият, създаден по нашумялата тухла на американска писателка, трябваше да разкаже как в далечната 830 г. една жена успява да докаже превъзходството си над мъжете и да се възкачи на Светия престол. Как би изглеждал светът днес, християнският и другият, ако в последните хиляда години сред папите e имало и жени? Седем години се занимавах с този въпрос: докато пишехме вариантите на сценария, избирахме места за снимки и търсихме актриса. След което получих съобщението за уволнението си, съставено от адвокат. Ние, продуцентите и аз, гръмогласно взаимно се обвинявахме, че другият иска да направи „грешния филм“. Накрая получих някакво нищожно обезщетение и изведнъж се оказах с много свободно време. Исках да го използвам. Отдавна различни издатели ми бяха предлагали да публикуват автобиографията ми; трябвало само няколко дни да си поприказвам с определен журналист или „ghost writer“, после те щели да направят книгата. Само приятелят ми Михаел Крюгер бе достатъчно честен с мен и ме предупреди: ако искаш книга, трябва сам да си я напишеш. За този съвет днес съм много благодарен.
На тавана си бях натрупал – мъкнейки цял живот от една квартира в друга – кашони и куфари, пълни с писма, снимки и дневници. Пренесох ги в нает в съседство работен кабинет и ги струпах, подредени по години, върху две големи маси. По цял ден ровех из прашасалите папки. От детството в Таунус, от младостта във Франция, от годините в Мюнхен, Ню Йорк и Берлин ми шепнеха меланхолични, укоризнени и нежни гласове, че най-после е дошло времето да си спомня и за тях. Дневниците, най-често започнати в мигове на възход или отчаяние, бяха прекъсвани след няколко дни или пък водени години наред, като се е отбелязвал и най-незначителният детайл. Това не интересува никого, а пък мен най-малко, казах си аз и отново оставих папките настрана. Безразборно почвах да записвам всичко, което ми хрумваше в момента – в смели скокове напред и назад през живота ми. Постепенно добрата стара хронология беше възстановена, само от време на време проверявах из документите и дневниците точността на някое изречение или дата, а понякога просто цитирах оттам. След половин година бях нацапал с мастило 650 листа хартия. В киното бих нарекъл този проект „груб монтаж“ – следваше да се направи финият, което означаваше мъчителното отказване от вече сътвореното…
Един добър приятел веднъж ме бе упрекнал, че съм страдал от болезнена скромност. Този текст доказва колко много се е заблуждавал. Имам здраво самочувствие – по рождение, от детството или откъдето и другаде да е – „този носи много“, казваха за мен в училище. Затова и в последвалия текст нямах милост към себе си, но и към другите още по-малко.
В края на краищата след почти трийсет филма всичко трябва да се каже. Иначе защо да се пише още една книга? Тъй като често съм бил обвиняван, че не се показвам във филмите си, че се крия зад събитията…
Така е, собствените ми преживявания невинаги са ми се стрували важни. Но пък това, което съм чувствал при четене, винаги е било за мен откровение: едва след като открих в литературата собствените си чувства, започнах да ги възприемам сериозно; и дори при четенето се сблъсквах с неща, които години по-късно щях да преживея в действителност. Искам да разкажа за това променящо се взаимодействие, за книгите, които съм чел, за филмите, които съм направил, за живота, който съм изживял – и как всичко това се слива в едно.
Винаги съм искал да разбера: как го правят другите? Отговорът дойде първо от книгите, и то по доста емоционален начин. При четенето почти винаги има магически момент, в който книгата разкрива тайната си, в който определени изречения изведнъж почват да вибрират, в който започваш да чувстваш, че заради това изречение, заради точно тази ситуация авторът е написал цялата книга…
При писането на сценарий, при пробите с артистите, при снимките, при монтажа ние винаги изживяваме такива мигове на истина. Тази скрита енергия се усеща и при екранизацията. Никой не бива да се тика напред – режисьорът също. Колкото по-малко се намесва той, толкова по-добре могат да работят всички останали. При първия ми филм (Младият Тьорлес) по някое време Франц Рат – операторът, ме попита какво всъщност правим, за какво става дума. Отговорих – без да се сещам за мита за пещерата – на родния си хесенски диалект: „Ей, Франц, малко светлина, малко сянка, малко движение.“
Светлина, сянка и движение – тези три думи впоследствие описват на терен как ние се отнасяме към видимото и постижимото. Разбира се, че става дума и за много повече, разбира се, че има послания, намерения, „дълбок смисъл“, разбира се, че трябва и някои – прекрасни и болезнени – преживявания също да бъдат включени, но моля ви, ако може, между редовете. Всичко всъщност би трябвало да се съдържа във филмите; а това, което сега следва, е дълъг поглед назад към приятели и книги, жени и страни, към онова, което е било.
Бабелсберг, 27 март 2008 г.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
