Почивка в чужбина

Иън Макюън „Почивка в чужбина“

Всеки следобед, когато целият град отвъд тъмнозелените капаци на прозорците в хотелската им стая се раздвижваше, Колин и Мери се разбуждаха от методичното стържене на метални инструменти по железните шлепове, вързани за понтона на крайбрежното кафене. Сутрин ги нямаше тези ръждясали, очукани, неповратливи туловища, без видим товар и двигател; ала към края на всеки ден се появяваха и екипажите им, неизвестно защо, грабваха чукове и длета. Именно по това време, в горещата омара на късния следобед, когато край металните масички в понтонното кафене започваха да се събират клиенти, за да се почерпят със сладолед, техните гласове също изпълваха затъмнената хотелска стая, като се извисяваха и снишаваха на приливи и отливи от смях и спорове, запълвайки краткото затишие между пронизителните удари на чуковете.
Събудиха се едновременно, поне така им се стори, и останаха да лежат на отделните си легла. По причини, които вече не можеха да определят ясно, Колин и Мери не си говореха. Две мухи се въртяха лениво в кръг около лампата на тавана, някъде по коридора се завъртя ключ, нечии стъпки непрекъснато се приближаваха и отдалечаваха. Най-накрая Колин се надигна, отвори капаците и отиде в банята, за да си вземе душ. Още неразсънена, Мери се обърна на една страна, докато той отминаваше, и се втренчи в отсрещната стена. Шумът от водата в съседното помещение ѝ подейства успокоително и тя отново затвори очи.
Всяка вечер в ритуалния час, който прекарваха на балкона, преди да тръгнат за някой ресторант, всеки от двамата търпеливо изслушваше сънищата на другия срещу удоволствието да му разкаже своите. Сънищата на Колин бяха от онези, които препоръчват психоаналитиците – как летя, казваше той, как зъбите ми падат или се появявам гол пред непознат, който седи и ме гледа. При Мери съчетанието от твърдия дюшек, необичайната горещина и почти непознатия град бе отприщило в съня ѝ истински хаос от натрапливи, спорни видения, от които, както сама се оплакваше, се събуждаше като вцепенена; красивите стари църкви, олтарите, каменните мостове над каналите падаха тежко върху ретината ѝ като върху далечен екран. Най-често сънуваше децата си, че са в опасност, а тя в своята немощ и обърканост не може да им помогне. Собственото ѝ детство се смесваше с тяхното. Синът и дъщеря ѝ се превръщаха в нейни връстници, които я плашеха с настоятелните си, неотстъпчиви въпроси. Защо замина без нас? Кога се връщаш? Ще ни посрещнеш ли на гарата? Не, не, опитваше се да ги поправи тя, вие трябва да посрещнете мен. Каза на Колин, че е сънувала как децата са се пъхнали в леглото от двете ѝ страни, как лежат до нея и цяла нощ се карат над спящото ѝ тяло. Напук го направих. Не, не си. Нали ти казах. Не, не си… докато най-накрая се събудеше съвсем отмаляла, запушила уши с двете си ръце. Или пък, разказваше му тя, сънувала как бившият ѝ съпруг я е приклещил в един ъгъл и ѝ обяснява най-изчерпателно, както правел навремето, как да борави със скъпата му японска камера, като непрекъснато я изпитвал дали е разбрала сложния ѝ механизъм. След дълги часове прекарани по този начин, тя започвала да пъшка и охка, молейки го да престане, но нищо не било в състояние да прекъсне неумолимото жужене на досадните му обяснения.
Прозорецът на банята гледаше към вътрешен двор и в този час на деня се оживяваше от всевъзможни звуци, долитащи от съседните стаи и от кухнята на хотела. В мига, в който Колин затвори крана, човекът в отсрещната баня под душа започна, както беше правил и досега, да си тананика прочутия дует от „Вълшебната флейта“. Гласът му се извисяваше над плющящата струя, над пошляпващия плисък върху добре насапунисана кожа, човекът се бе увлякъл и пееше с цяло гърло, както пее човек, когато смята, че никой не го слуша, като фалшиво се дереше на високите тонове, заместваше забравените думи с тра-ла-ла, а оркестровите партии – с гръмогласно мучене. „Жена или девойка е все едно за мен, ще бъдем чудна двойка, нощта ще бъде ден.“ Щом водата спря, гласът стихна до глухо подсвиркване.
Колин застана пред огледалото, заслуша се и съвсем без причина започна да се бръсне за втори път този ден. Откакто бяха пристигнали, двамата бяха влезли в строг ритъм на спане, който само веднъж се предшестваше от секс, а после от муден период на самовглъбение, през който внимателно се обличаха и тоалираха преди вечерната си разходка из града. По време на тази подготовка и двамата се движеха лениво, отпуснато и почти не си говореха. Използваха скъпа козметика, купена от безмитния магазин, прецизно избираха тоалетите си, без да се съветват един с друг, сякаш някъде сред хилядите хора, към които щяха да се присъединят, ги очакваше някой дълбоко заинтересован от това, как изглеждат. Докато Мери правеше йогийските си упражнения на пода в спалнята, Колин свиваше цигара с марихуана, която после и двамата изпушваха на балкона и именно тя изостряше онзи миг на удоволствие, когато прекрачваха прага на хотелското фоайе и се озоваваха в кадифената нощ на града.
Докато бяха навън, и не само сутрин, пристигаше една камериерка, за да оправи леглата и да смени бельото, ако се налага. Непривикнали към живота по хотели, те се чувстваха притеснени от подобна близост с непознатата, която рядко виждаха. Камериерката изхвърляше ненужните хартии, подреждаше обувките в гардероба в стройна редица, сгъваше мръсните дрехи и ги поставяше върху стола, а дребните монети строяваше в купчинки по големина върху тоалетката. Много скоро обаче и двамата започнаха да зависят от нея и съвсем се размързеливиха по отношение на вещите си. Изгубиха способността да се грижат един за друг, оказа се, че в тази смазваща жега не могат да разпухват възглавниците си сами, нито дори да се навеждат, за да вдигнат от земята падналата на пода кърпа. В същото време започнаха да проявяват още по-голяма непоносимост към безредието. През една късна сутрин, влизайки в стаята, откриха, че не е пипната – стоеше си в същото положение, в което я бяха оставили, и тогава им се стори направо необитаема. Нямаха друг избор, освен отново да излязат и да изчакат, докато я оправят.
Часовете им преди следобедния сън също бяха стриктно разпределени, макар и не така предвидими. Беше в разгара на лятото и градът гъмжеше от посетители. Всяка сутрин след закуска Колин и Мери тръгваха, излизаха от хотела, въоръжени с пари, слънчеви очила и карта на града, за да се влеят в редиците на безброй туристи, които се тълпяха по мостовете над каналите и изпълваха всички тесни улички и площади. Най-съвестно изпълняваха многобройните задължения, които този древен град възлагаше на туриста, посещавайки големи и малки църкви, музеи и дворци, до един изпълнени с несметни съкровища. В търговските улици се зазяпваха по витрините и обсъждаха подаръците, които им предстоеше да купят. Все още не бяха влизали в магазин. Въпреки картите, с които се бяха запасили, много често се губеха и понякога с часове се въртяха в кръг; тогава се налагаше да се ориентират по слънцето (само Колин умееше това), за да се приближат към кое да е известно място, и то откъм съвсем различна посока, без това да им помогне да намерят пътя. Когато тези обиколки им дотягаха или пък жегата ставаше наистина непоносима, те си напомняха с усмивка, че са все пак „на почивка“. Прекарваха дълги часове в търсене на „идеалния“ ресторант или пък на онзи ресторант, който бяха харесали преди два дни. Но идеалните ресторанти обикновено бяха препълнени или пък, ако беше след девет часа вечерта, просто затваряха; ако се случеше да минат покрай някого, който не се кани да затваря, налагаше се да вечерят много преди да са огладнели.
Оставени сами на себе си, може би щяха на воля да се наслаждават на града, да следват прищевките си, без да се интересуват от посоките, и така да му се любуват повече, без да обръщат внимание на това, дали са се изгубили или не. Тук човек имаше на какво да се изумява, стига само да е нащрек и да си отваря очите. Ала те се познаваха един друг така добре, както всеки познаваше себе си, и връзката им, сякаш претоварена от прекалено много багаж, беше нещо, за което и двамата не спираха да мислят; заедно се движеха бавно и някак неловко, правеха компромиси с мрачно изражение на лицата, откликваха на всяка, едва доловима промяна в настроението на другия, възстановяваха разрушените мостове помежду си. Взети поотделно, те не бяха обидчиви хора, но заедно успяваха да се наскърбяват по всевъзможни и най-неочаквани начини, след което нанеслият обидата – беше се случвало вече два пъти, откакто бяха пристигнали – започваше да се дразни от ненаситната чувствителност на другия и тогава продължаваха да обикалят криволичещите улички и малките закътани площадчета в пълно мълчание, като с всяка крачка градът се отдалечаваше толкова повече, колкото по-плътно всеки се затваряше в присъствието на другия.