„Ако някой ваш гост умре внезапно в дома ви, в никакъв случай не се обаждайте на полицията. Повикайте такси и помолете шофьора да ви закара до някоя болница, понеже приятелят ви се е почувствал зле. Смъртта ще бъде установена при пристигането в спешното отделение и вие ще можете да кажете, че човекът е починал по пътя. При това имате свидетел, така че ви оставят на мира.“
А ако не се обадите? Ако нещастникът ви е непознат и случайно е попаднал в дома ви? Ако му вземете документите и размените самоличността си с неговата, понеже сте си писнали сам на себе си? А после си присвоите живота му, жена му, дома му?
Поредният роман, плод на неизчерпаемото въображение на Амели Нотомб, в който тя си (ни) задава въпроса: „Какво би станало, ако...“ И отговаря с присъщата си находчивост, поднасяйки ни едно четиво с криминална интрига, без да е криминален роман, умело проследяващо психологията на героя, без да е психологически роман, но често предизвикващо усмивката ни, без да е хумористичен роман.
Какво е тогава ли? Просто книга на Амели.
Авторката, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“, казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява „новата Нотомб“.
Родена е през 1967 година в Кобе, Япония, в белгийско аристократично семейство. Прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“. Амели Нотомб е носителка на много награди, в това число награда Рене Фале, награда Ален Фурние (печели я два пъти) и Гран При Жионо от 2008 година. Романът „Нито Ева, нито Адам“ е отличен с награда Флор през 2007 година. „Любовен саботаж“ се нарежда сред ранните произведения на ексцентричната авторка и печели Наградата за призвание и Шардон При. През 1999 г. на Амели Нотомб й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“. Деветнайсетият ѝ роман носи заглавие „Форма на живот“ и е номиниран за първата селекция на наградата „Гонкур“ (2010).
Днес Амели Нотомб е една от най-четените френскоезични писателки в света. Повече от три десетилетия успехът не я напуска и романите ѝ неизменно са на челните места по продажби.
След Хигена на убиеца, екранизиран през 1999 г. от Франсоа Руджери с Жан Ян и Барбара Шулц в главните роли, и Изумление и трепет на режисьора Ален Корно със Силви Тестю, Синята брада е третият роман на Амели Нотомб, който оживява в киносалоните. Издаденият в България роман Любовен саботаж е превъплътен в театрална пиеса и опера.
Амели Нотомб „Кралска воля“
– Ако някой ваш гост умре внезапно в дома ви, в никакъв случай не се обаждайте на полицията. Повикайте такси и помолете шофьора да ви закара до някоя болница, понеже приятелят ви се е почувствал зле. Смъртта ще бъде установена при пристигането в спешното отделение и вие ще можете да кажете, че човекът е починал по пътя. При това имате свидетел, така че ви оставят на мира.
– Не бих и помислил да викам полиция, по-скоро бих извикал лекар.
– Все тая. Лекарите са свързани с полицията. Ако някой получи сърдечна криза в дома ви, вие ще сте първият заподозрян.
– Заподозрян в какво, нали е получил сърдечна криза?
– Докато не се докаже, че наистина става дума за сърдечна криза, апартаментът ви се смята за място на престъпление. Нямате право да се докосвате до нищо. Властите нахлуват в дома ви и само дето не очертават с тебешир по пода контурите на тялото. Вече не сте си вкъщи. Започват да ви задават хиляди въпроси по сто пъти.
– Няма проблем, ако съм невинен.
– Не сте невинен. Човек е умрял в дома ви.
– Все някъде трябва да се умре.
– Но този е умрял не в киносалон, не в банка, не в собственото си легло, а у вас. Изчакал е да се озове в дома ви, за да хвърли топа. Няма случайности на този свят. Щом това е станало у вас, значи сте замесен.
– Не е така. Този човек може да е изпитал много силна емоция, с която да нямам нищо общо.
– Но е проявил лошия вкус да я изпита във вашия апартамент. Опитайте се да обясните това на полицията. Накрая може и да ви повярват, ала междувременно трупът ще си стои във вашия хол и никой няма да го помръдне оттам. Ако човекът е умрял на дивана ви, няма да можете повече да седнете на него. Ако се е гътнал на масата, ще трябва да свикнете да се храните в компанията му. Въобще ще заживеете с труп. Затова ви казвам: повикайте такси. Не ви ли се е случвало да четете във вестниците: „Човекът починал на път за болницата“? Забележете, че е доста странно как толкова много хора умират на път за болницата в анонимни коли. Защото – надявам се да ви е станало ясно – не бива да използвате собствената си кола.
– Защо ли ми се струва, че прекалявате с параноята?
– От Кафка насам е известно – ако не сте параноик, значи сте виновен.
– Излиза, че е по-добре човек въобще да не приема гости.
– Радвам се, че го казвате. Да, по-добре е да не каните гости.
– Но, господине, къде сме в момента?
– В момента сме на гости, а не приемаме гости. Изхитрили сме се. Колко ли ни ценят нашите домакини, та са поели риска да умрем в дома им!
– Изглеждате ми здрав.
– На пръв поглед. Но знаете как е – времето лети. Може би ни остава още малко живот и не бива да го разпиляваме в светски удоволствия.
– В такъв случай защо сте тук?
– Предполагам, по същата причина като вас – защото е трудно да се откаже. Но по-интересният въпрос е защо са ни поканили.
– Говорете само за себе си.
– Говоря за всички присъстващи. Забележете, че тези интелигентни хора, явно изпитващи взаимна симпатия и дори приятелски чувства един към друг, всъщност нямат какво да си кажат. Чуйте ги само. Неизбежно е – след като човек надхвърли двайсет и пет години, всяка среща е повторение. Някакъв човек ви говори нещо и вие си казвате: „Виж ти, случай 226.“ Каква скука. Колко добре ми е познато всичко това. Тук съм само защото не искам да си развалям отношенията с домакините. Те са ми приятели, независимо от това че разговорите им не ме интересуват.
– Никога ли не им връщате поканата?
– Никога. И не разбирам защо продължават да ме канят.
– Може би защото вие сам се опровергавате – никога не съм чувал да се е случвало това, което ми разказахте току-що по въпроса за смъртта.
Амели Нотомб „Кралска воля“
– Ако някой ваш гост умре внезапно в дома ви, в никакъв случай не се обаждайте на полицията. Повикайте такси и помолете шофьора да ви закара до някоя болница, понеже приятелят ви се е почувствал зле. Смъртта ще бъде установена при пристигането в спешното отделение и вие ще можете да кажете, че човекът е починал по пътя. При това имате свидетел, така че ви оставят на мира.
– Не бих и помислил да викам полиция, по-скоро бих извикал лекар.
– Все тая. Лекарите са свързани с полицията. Ако някой получи сърдечна криза в дома ви, вие ще сте първият заподозрян.
– Заподозрян в какво, нали е получил сърдечна криза?
– Докато не се докаже, че наистина става дума за сърдечна криза, апартаментът ви се смята за място на престъпление. Нямате право да се докосвате до нищо. Властите нахлуват в дома ви и само дето не очертават с тебешир по пода контурите на тялото. Вече не сте си вкъщи. Започват да ви задават хиляди въпроси по сто пъти.
– Няма проблем, ако съм невинен.
– Не сте невинен. Човек е умрял в дома ви.
– Все някъде трябва да се умре.
– Но този е умрял не в киносалон, не в банка, не в собственото си легло, а у вас. Изчакал е да се озове в дома ви, за да хвърли топа. Няма случайности на този свят. Щом това е станало у вас, значи сте замесен.
– Не е така. Този човек може да е изпитал много силна емоция, с която да нямам нищо общо.
– Но е проявил лошия вкус да я изпита във вашия апартамент. Опитайте се да обясните това на полицията. Накрая може и да ви повярват, ала междувременно трупът ще си стои във вашия хол и никой няма да го помръдне оттам. Ако човекът е умрял на дивана ви, няма да можете повече да седнете на него. Ако се е гътнал на масата, ще трябва да свикнете да се храните в компанията му. Въобще ще заживеете с труп. Затова ви казвам: повикайте такси. Не ви ли се е случвало да четете във вестниците: „Човекът починал на път за болницата“? Забележете, че е доста странно как толкова много хора умират на път за болницата в анонимни коли. Защото – надявам се да ви е станало ясно – не бива да използвате собствената си кола.
– Защо ли ми се струва, че прекалявате с параноята?
– От Кафка насам е известно – ако не сте параноик, значи сте виновен.
– Излиза, че е по-добре човек въобще да не приема гости.
– Радвам се, че го казвате. Да, по-добре е да не каните гости.
– Но, господине, къде сме в момента?
– В момента сме на гости, а не приемаме гости. Изхитрили сме се. Колко ли ни ценят нашите домакини, та са поели риска да умрем в дома им!
– Изглеждате ми здрав.
– На пръв поглед. Но знаете как е – времето лети. Може би ни остава още малко живот и не бива да го разпиляваме в светски удоволствия.
– В такъв случай защо сте тук?
– Предполагам, по същата причина като вас – защото е трудно да се откаже. Но по-интересният въпрос е защо са ни поканили.
– Говорете само за себе си.
– Говоря за всички присъстващи. Забележете, че тези интелигентни хора, явно изпитващи взаимна симпатия и дори приятелски чувства един към друг, всъщност нямат какво да си кажат. Чуйте ги само. Неизбежно е – след като човек надхвърли двайсет и пет години, всяка среща е повторение. Някакъв човек ви говори нещо и вие си казвате: „Виж ти, случай 226.“ Каква скука. Колко добре ми е познато всичко това. Тук съм само защото не искам да си развалям отношенията с домакините. Те са ми приятели, независимо от това че разговорите им не ме интересуват.
– Никога ли не им връщате поканата?
– Никога. И не разбирам защо продължават да ме канят.
– Може би защото вие сам се опровергавате – никога не съм чувал да се е случвало това, което ми разказахте току-що по въпроса за смъртта.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
