Най-търсеният човек

Джон льо Каре „Най-търсеният човек“

Не можеш да виниш турчина – шампион по бокс, че докато води под ръка майка си по една хамбургска улица, не е забелязал следящия го кльощав младеж в черен балтон.
Големия Мелик, както му викаше обожаващата го махала, бе рунтав гигант, отпуснат, но общителен, с широка естествена усмивка, вързана на опашка черна коса и олюляваща се, развлечена походка, който дори без майка си заемаше половината тротоар. Едва двайсетгодишен той бе известна личност в своя малък свят, и то не само заради успехите си на ринга: освен това го бяха избрали за представител на младежите в ислямския спортен клуб, имаше три сребърни медала на сто метра бътерфлай от шампионатите на Северна Германия, а на всичко отгоре беше и вратарят звезда на отбора, в който всяка събота играеше футбол.
И като повечето възедри хора, бе свикнал по-скоро него да го оглеждат, отколкото той да се оглежда – още една причина кльощавият младеж да успее да го следи незабелязано в продължение на цели три денонощия.
Погледите на двамата се срещнаха за пръв път, докато Мелик излизаше с майка си от агенцията за пътувания „Ал-Умма“, откъдето току-що бяха купили самолетни билети за сватбата на сестра му в родното им село близо до Анкара. Мелик усети, че някой го наблюдава, обърна се и срещна лицето на висок, болезнено слаб младеж на ръст колкото него, с невчесана брада, зачервени хлътнали очи и дълъг черен балтон, в който можеха да се поберат трима магьосници. Около врата му бе овързано черно-бяло кафие, а през рамото си бе метнал туристически сак от камилска кожа. Втренчи се първо в Мелик, после и в Лейла. След което се върна към Мелик с немигащи, но умоляващи, пламенни хлътнали очи.
Отчаянието на младежа можеше и да не впечатли особено Мелик, още повече че билетната агенция бе в самия край на главната железопътна гара, където по цял ден се навъртаха всякакви изгубени души: германски скитници, азиатци, араби, африканци, та и турци като него, само че с по-малък късмет – да не говорим за безкраките с електрическите си инвалидни колички, продавачите на наркотици и клиентите им, просяците и кучетата им, та дори и един седемдесетгодишен мъж с каубойска шапка и кожени бричове за езда със сребърни кабари. Малцина от тях имаха работа, а неколцина изобщо нямаха място на германска територия, но общо взето ги търпяха до спешното им депортиране, обикновено по изгрев-слънце. Само новодошлите и безразсъдно смелите се решаваха да рискуват. По-печените незаконно пребиваващи заобикаляха гарата отдалеч.
Друга причина да не обърне внимание на момчето бе класическата музика, която гърми в тази част на гарата от батарея добре насочени от управата високоговорители – ни най-малко с цел да настрои слушащите я за мир и благоденствие, а по-скоро – да ги прогони.
Но въпреки всички тези препятствия лицето на кльощавия младеж се запечата в съзнанието на Мелик, който за кратък миг дори се почувства неловко заради собственото си щастие. Това пък за какво му беше? Нима не бе преживял току-що нещо прекрасно и нямаше търпение да се обади на сестра си, за да ѝ съобщи, че майка им Лейла – след шестмесечни грижи за умиращия си съпруг и след година дълбок траур по него – вече не може да си намери място от радост, че ще присъства на сватбата на дъщеря си и само се чуди какво да облече за случая, дали зестрата ще е достатъчна, а младоженецът – толкова красив, колкото всички го описват, включително и самата сестра на Мелик.
Та защо да не си бъбри Мелик с майка си? И той така и направи, с най-голям ентусиазъм, чак докато пристигнаха у дома. Трябва да е била неподвижността на кльощавия младеж, реши той впоследствие. Онези бръчки, прорязали тъй младото – за неговите години – лице. Зимният му вид през онзи прекрасен пролетен ден.