Жечка Георгиева е английски филолог по образование и хуморист по призвание. Бивш кадър на агенция „София прес“, бивш редактор в издателство „Народна култура“, бивш служител в посолствата ни в Мексико и САЩ (най-ниския дипломатически ранг, веднага след чистачката), а от двайсет години насам – „честен частник“. Освен че е съосновател на издателство „Колибри“ (1990), на чийто просперитет посвети неукротимата си енергия и борбен дух, тя е и негов летописец, както става ясно от книгата й с (не)двусмисленото заглавие „Ние, гениите“, с извинение. Необходими й бяха цели двайсет години вярна служба на „Колибри“, за да узрее за мисълта „Имам си издателство, издавам си когото искам, защо не и себе си“. Всъщност това твърдение е вярно само отчасти, защото тя вече е издавала себе си. Като виден филолог написа и два блокбъстъра с рекорден в историята на издателството тираж – „Стайни растения“ и „Енциклопедия на стайните растения“, за което то, разбира се, ще й бъде вечно признателно. И за да не стане някое недоразумение, това е същата онази Жечка Георгиева, която още в условията на суровия социалистически реализъм се прослави като словотворец, превеждайки П. Г. Удхаус. Този автор така й легна на сърцето, че специално за него тя изкова нова лексика, като направи английския хумор смилаем, за да може и днес да се смеем на нашия си, български Удхаус.
И тъй, читателю, чети това поучително писание за трима „гении“ и техните подвизи в полето на родния бизнес. Чети и забавлявай се за наша сметка и на наш гръб.
„Колибри“
Жечка Георгиева е български преводач, съставител и редактор на две книги с приказки --„Италиански класически приказки“ (1997) и „Златна книга на приказките“ (2005), автор на „Илюстрована енциклопедия на стайните растения“ (1999) и „Ние, гениите“ (2010).
Жечка Георгиева „Ние, гениите“
Ние сме гении. Рони го казва, не аз. Обаче нямам основания да не му вярвам. Е, казва го само когато е пил. Често го казва. Може да ни го е внушил, знам ли. Ние – това сме на първо място той, а на второ сме аз и жена му. Когато не е пил, той не може да ни понася. Ние не го понасяме, когато е пил. Но пък много се обичаме и си го повтаряме всяка година по време на коледния банкет, който даваме на личния състав на издателството. Тогава Рони целува всички поред, без оглед на възраст и пол, и твърди, че обича всички. Значи и нас.
Освен дето сме гении, ние като магнит привличаме де що има гений околовръст. Рони в един момент взе да се съмнява в нашата читавост. Беше мислил по въпроса и бе стигнал до логичния извод, че вината може би трябва да се подели. Тоз бил гений, онзи бил гений, само около нас ли е пълно с гении? – недоумяваше той. Да вземем например Кристиан. С какво сме го заслужили?
Кристиан беше нашият трети по хронология оформител. Първият полудя. Беше прекрасен художник и колега от „Народна култура“ до момента, в който не се свърза с нас.
Вторият беше толкова талантлив, че ние не можехме да повярваме на щастието си, задето ни е удостоил с честта да ни оформя. Докато не ни провали четири книги в бърза последователност. Защото нищо не е в състояние да провали една книга по-скоропостижно от оформлението. Поне извадихме за себе си важна поука: колкото и години да си бил издател, винаги има време да недооцениш значението на оформлението. И няма значение колко добър художник си. Това не те прави добър оформител на книги.
Кристиан ни се стовари от небето. Или по-точно от улицата. Минаваше всеки ден покрай книжарницата, отбиваше се при нас и започваше да ни критикува.
– Такива хубави книги издавате, а оформленията ви за нищо не стават. Дайте аз да ви направя една книга, пък ако не я харесате, повече няма да ме видите.
Един ден Рони, главно за да се отърве от него, защото междувременно стана ясно, че Кристиан никога не е оформил книга, а вече десет години рисува някаква гениална картина, му каза да даде проект на предстоящо наше заглавие. И без това поредният ни гений се беше осрал и ние бяхме между художници.
Когато проектът беше донесен, той се оказа учудващо сполучлив. Мигахме и не вярвахме на очите си. Веднага последва втори проект – също много добър, трети…
Когато трябваше да оформи четвъртата книга, художникът ни изчезна. Вчера го има, днес го няма. Тук Кристиан, там Кристиан – ни Кристиан, ни оформление. На втория месец все пак се появи. Паркира пред книжарницата чисто нов джагуар, слезе царствено и се изкефи на увисналите ни ченета.
Оказа се, че след последното оформление си направил портфолио от нашите три книги и се явил на аудиенция при шефа на една от големите частни банки. Много го впечатлил и онзи веднага му възложил да произведе луксозен календар в многохиляден тираж, който банката да подарява за Коледа на своите клиенти. В замяна го бяха заринали с пари и дори му бяха откупили единствената гениална картина срещу още повече пари.
Това бе краят на Кристиан. Без да се мае, той нае петстаен апартамент на „Цар Освободител“ до университета, защото отпред имало къде да си паркира джагуара, нае осем младежи, които курдиса пред компютри последна генерация и им възложи черната работа, докато самият той обикаляше зад гърба им и мъдро ги напътстваше. И тутакси ни провали една много важна книга.
Но първоначалната ми идея беше да споделя историята на Благо – един от най-големите гении, с които сме имали честта да работим.
Благо се занимаваше с предпечатната подготовка в зората на нашето книгоиздаване и в онези години дори само това предполагаше, че е гений. Поне в нашите очи. Той натискаше клавиши на компютъра, за които и до ден днешен знам, че са напълно излишни. Като например F6 или F8. Гений ви казвам.
Времето, когато се развива това действие, само по себе си е драматично. Голямата инфлация. На всички им е тежко, но конкретно и с много чувство мога да говоря само за нашия бранш. Книгоиздателският. Беше невъзможно да се издаде книга по каналния ред, защото първа точка от този ред – закупуване на авторски права – обезсмисляше всички останали точки. Авансът беше средно 1000 долара на книга, но със същия успех можеха да ни искат и кило диаманти. Никога не бихме могли да си върнем парите при лавинообразното сгромолясване на лева. Всички спряхме да издаваме. За пръв път се почувствахме застрашени и безпомощни. За пръв път тръгнахме да търсим алтернативи на книгоиздаването.
И тогава на Силвия ѝ се обадиха от Европейската комисия с молба да издадем някакъв техен сборник с материали на английски език. Да издадем, силно казано. Те си даваха дискета с готовия текст, предоставяха на филм оформлението, от нас се искаше предпечатна подготовка и печат. Бяхме по-скоро посредници между тях и печатницата. За което плащаха изключително добре.
Ние възторжено се видяхме уловили тлъста риба в най-мътната вода, но ето че тук в картината влиза Благо. Нему се падна честта да свърши всичката работа. Ние със Силви само гледахме да не му се пречкаме и вече предвкусвахме с удоволствие как посрещаме Рони съществено опаричени. Рони беше във Виена да търси алтернативи на книгоиздаването и се върна оттам с брилянтната идея да продаваме австрийски рамки за картини.
Благо си свърши работата, ние тичаме в полиграфическия комбинат, даваме книгата да се отпечата и чакаме със затаен дъх. Комбинатът не се задъхваше от работа, тъй като никой не издаваше, затова изпълниха поръчката ни в рекордно кратък срок. Книгата излезе за чудо и приказ. Гледаме я отвсякъде и чак ни иде да не я дадем на комисията.
Силви се свърза с хората и ни изтупа среща. Отнесохме сигналната бройка – тиражът не беше готов, трябваше да я одобрят, за да задействаме машините.
Посрещна ни симпатичен холандец, който много ни се израдва. Чевръсти девойчета ни поднесоха кафе и газирани напитки. Холандецът стръвно грабна книгата и взе да я върти из ръце, докато ние го изпивахме с очи. През цялото време водехме любезен разговор, а накрая той изрази задоволството си от качеството на изработката и плодотворната ни съвместна работа, като между другото подхвърли:
– Всичко е наред, само не разбирам какви са ви основанията да сложите на обложката стара карта на Европа.
Ние също не разбираме. В края на краищата, те си дадоха корицата на филм, ние нищо не сме пипали.
Вземаме книгата и гледаме. Красива карта. Съветският съюз грее в карминеночервено, Югославия в пълен състав се шири като пет пари в кесия, Чехословакия и тя държи позиции, само дето Германия още не се е обединила…
Да оставим излагацията. Лошото е, че нямаме и грам обяснение как се е получило. Изнизахме се, избягвайки погледа на все така усмихнатия холандец, и право при Благо. Той ни погледна благо и изрече следното:
– Ами не ми хареса качеството на тяхната карта, затова намерих друга с по-добра резолюция и извадих нов филм.
Разказът можеше да приключи тук. Де да можеше. Все пак сме поели ангажимент, трябва да го изпълним.
Метнахме се на колата и право в „Димитър Благоев“. Там веднага ни прие заместник-директорката Масалева, ние обяснихме случилото се и призовахме към нейния хуманизъм. Да се отнесе с разбиране. Оказа се, че хуманизмът ѝ е чужд. Кориците били отпечатани за целия тираж на скъпа хартия, тя ни показа един лист за нагледност, така че сега да си плащаме още толкова хартия и още толкова цветен печат, плюс още не помня какво.
Набитото ми око не пропусна да забележи, че хартията е двойно гланцирана и може да понесе да се печата върху опаката страна. По този начин щяхме да платим само повторния печат и финансово да излезем поне на нулата.
Масалева обаче не бута. Щяло да прозира. Заниза се безспирен спор, отчаяни молби и увещания от наша страна, поемане на отговорност пак от наша страна, не и не. Баракудата беше надушила кръв и кръжеше около нас, стеснявайки все повече кръга.
Аз обаче имам три семестъра ВИТИЗ, пардон НАТФИЗ, по рождение, поне така твърди сестра ми, затова се улових за сърцето, получих гърч и се свлякох на пода в несвяст. Този етюд съм го отиграла с годините и той стопроцентово ми е вършил работа. Ако се поскъпиш на драматични ефекти и само се разплачеш, просто ще подразниш зрителите. Но ако ги поставиш в ситуация, в която са изложили живота ти на опасност, ела и гледай.
В случая ефектът беше крайно задоволителен, както и можех да очаквам. Публиката ми си глътна езиците. Масалева рипна като ужилена и започна да ме пръска с вода. Силвия, която не беше предупредена за етюда, закърши ръце и отчаяно зарида.
Срам ме е да призная, но хлиповете ѝ хванаха повече декиш от моята сърдечна криза. Масалева тутакси склони да печата на опаката страна.
Този пък все така усмихнатият холандец видимо остана доволен. Комисията плати.
Ако бяхме и на печалба, разказът ми щеше да има щастлив край.
Жечка Георгиева „Ние, гениите“
Ние сме гении. Рони го казва, не аз. Обаче нямам основания да не му вярвам. Е, казва го само когато е пил. Често го казва. Може да ни го е внушил, знам ли. Ние – това сме на първо място той, а на второ сме аз и жена му. Когато не е пил, той не може да ни понася. Ние не го понасяме, когато е пил. Но пък много се обичаме и си го повтаряме всяка година по време на коледния банкет, който даваме на личния състав на издателството. Тогава Рони целува всички поред, без оглед на възраст и пол, и твърди, че обича всички. Значи и нас.
Освен дето сме гении, ние като магнит привличаме де що има гений околовръст. Рони в един момент взе да се съмнява в нашата читавост. Беше мислил по въпроса и бе стигнал до логичния извод, че вината може би трябва да се подели. Тоз бил гений, онзи бил гений, само около нас ли е пълно с гении? – недоумяваше той. Да вземем например Кристиан. С какво сме го заслужили?
Кристиан беше нашият трети по хронология оформител. Първият полудя. Беше прекрасен художник и колега от „Народна култура“ до момента, в който не се свърза с нас.
Вторият беше толкова талантлив, че ние не можехме да повярваме на щастието си, задето ни е удостоил с честта да ни оформя. Докато не ни провали четири книги в бърза последователност. Защото нищо не е в състояние да провали една книга по-скоропостижно от оформлението. Поне извадихме за себе си важна поука: колкото и години да си бил издател, винаги има време да недооцениш значението на оформлението. И няма значение колко добър художник си. Това не те прави добър оформител на книги.
Кристиан ни се стовари от небето. Или по-точно от улицата. Минаваше всеки ден покрай книжарницата, отбиваше се при нас и започваше да ни критикува.
– Такива хубави книги издавате, а оформленията ви за нищо не стават. Дайте аз да ви направя една книга, пък ако не я харесате, повече няма да ме видите.
Един ден Рони, главно за да се отърве от него, защото междувременно стана ясно, че Кристиан никога не е оформил книга, а вече десет години рисува някаква гениална картина, му каза да даде проект на предстоящо наше заглавие. И без това поредният ни гений се беше осрал и ние бяхме между художници.
Когато проектът беше донесен, той се оказа учудващо сполучлив. Мигахме и не вярвахме на очите си. Веднага последва втори проект – също много добър, трети…
Когато трябваше да оформи четвъртата книга, художникът ни изчезна. Вчера го има, днес го няма. Тук Кристиан, там Кристиан – ни Кристиан, ни оформление. На втория месец все пак се появи. Паркира пред книжарницата чисто нов джагуар, слезе царствено и се изкефи на увисналите ни ченета.
Оказа се, че след последното оформление си направил портфолио от нашите три книги и се явил на аудиенция при шефа на една от големите частни банки. Много го впечатлил и онзи веднага му възложил да произведе луксозен календар в многохиляден тираж, който банката да подарява за Коледа на своите клиенти. В замяна го бяха заринали с пари и дори му бяха откупили единствената гениална картина срещу още повече пари.
Това бе краят на Кристиан. Без да се мае, той нае петстаен апартамент на „Цар Освободител“ до университета, защото отпред имало къде да си паркира джагуара, нае осем младежи, които курдиса пред компютри последна генерация и им възложи черната работа, докато самият той обикаляше зад гърба им и мъдро ги напътстваше. И тутакси ни провали една много важна книга.
Но първоначалната ми идея беше да споделя историята на Благо – един от най-големите гении, с които сме имали честта да работим.
Благо се занимаваше с предпечатната подготовка в зората на нашето книгоиздаване и в онези години дори само това предполагаше, че е гений. Поне в нашите очи. Той натискаше клавиши на компютъра, за които и до ден днешен знам, че са напълно излишни. Като например F6 или F8. Гений ви казвам.
Времето, когато се развива това действие, само по себе си е драматично. Голямата инфлация. На всички им е тежко, но конкретно и с много чувство мога да говоря само за нашия бранш. Книгоиздателският. Беше невъзможно да се издаде книга по каналния ред, защото първа точка от този ред – закупуване на авторски права – обезсмисляше всички останали точки. Авансът беше средно 1000 долара на книга, но със същия успех можеха да ни искат и кило диаманти. Никога не бихме могли да си върнем парите при лавинообразното сгромолясване на лева. Всички спряхме да издаваме. За пръв път се почувствахме застрашени и безпомощни. За пръв път тръгнахме да търсим алтернативи на книгоиздаването.
И тогава на Силвия ѝ се обадиха от Европейската комисия с молба да издадем някакъв техен сборник с материали на английски език. Да издадем, силно казано. Те си даваха дискета с готовия текст, предоставяха на филм оформлението, от нас се искаше предпечатна подготовка и печат. Бяхме по-скоро посредници между тях и печатницата. За което плащаха изключително добре.
Ние възторжено се видяхме уловили тлъста риба в най-мътната вода, но ето че тук в картината влиза Благо. Нему се падна честта да свърши всичката работа. Ние със Силви само гледахме да не му се пречкаме и вече предвкусвахме с удоволствие как посрещаме Рони съществено опаричени. Рони беше във Виена да търси алтернативи на книгоиздаването и се върна оттам с брилянтната идея да продаваме австрийски рамки за картини.
Благо си свърши работата, ние тичаме в полиграфическия комбинат, даваме книгата да се отпечата и чакаме със затаен дъх. Комбинатът не се задъхваше от работа, тъй като никой не издаваше, затова изпълниха поръчката ни в рекордно кратък срок. Книгата излезе за чудо и приказ. Гледаме я отвсякъде и чак ни иде да не я дадем на комисията.
Силви се свърза с хората и ни изтупа среща. Отнесохме сигналната бройка – тиражът не беше готов, трябваше да я одобрят, за да задействаме машините.
Посрещна ни симпатичен холандец, който много ни се израдва. Чевръсти девойчета ни поднесоха кафе и газирани напитки. Холандецът стръвно грабна книгата и взе да я върти из ръце, докато ние го изпивахме с очи. През цялото време водехме любезен разговор, а накрая той изрази задоволството си от качеството на изработката и плодотворната ни съвместна работа, като между другото подхвърли:
– Всичко е наред, само не разбирам какви са ви основанията да сложите на обложката стара карта на Европа.
Ние също не разбираме. В края на краищата, те си дадоха корицата на филм, ние нищо не сме пипали.
Вземаме книгата и гледаме. Красива карта. Съветският съюз грее в карминеночервено, Югославия в пълен състав се шири като пет пари в кесия, Чехословакия и тя държи позиции, само дето Германия още не се е обединила…
Да оставим излагацията. Лошото е, че нямаме и грам обяснение как се е получило. Изнизахме се, избягвайки погледа на все така усмихнатия холандец, и право при Благо. Той ни погледна благо и изрече следното:
– Ами не ми хареса качеството на тяхната карта, затова намерих друга с по-добра резолюция и извадих нов филм.
Разказът можеше да приключи тук. Де да можеше. Все пак сме поели ангажимент, трябва да го изпълним.
Метнахме се на колата и право в „Димитър Благоев“. Там веднага ни прие заместник-директорката Масалева, ние обяснихме случилото се и призовахме към нейния хуманизъм. Да се отнесе с разбиране. Оказа се, че хуманизмът ѝ е чужд. Кориците били отпечатани за целия тираж на скъпа хартия, тя ни показа един лист за нагледност, така че сега да си плащаме още толкова хартия и още толкова цветен печат, плюс още не помня какво.
Набитото ми око не пропусна да забележи, че хартията е двойно гланцирана и може да понесе да се печата върху опаката страна. По този начин щяхме да платим само повторния печат и финансово да излезем поне на нулата.
Масалева обаче не бута. Щяло да прозира. Заниза се безспирен спор, отчаяни молби и увещания от наша страна, поемане на отговорност пак от наша страна, не и не. Баракудата беше надушила кръв и кръжеше около нас, стеснявайки все повече кръга.
Аз обаче имам три семестъра ВИТИЗ, пардон НАТФИЗ, по рождение, поне така твърди сестра ми, затова се улових за сърцето, получих гърч и се свлякох на пода в несвяст. Този етюд съм го отиграла с годините и той стопроцентово ми е вършил работа. Ако се поскъпиш на драматични ефекти и само се разплачеш, просто ще подразниш зрителите. Но ако ги поставиш в ситуация, в която са изложили живота ти на опасност, ела и гледай.
В случая ефектът беше крайно задоволителен, както и можех да очаквам. Публиката ми си глътна езиците. Масалева рипна като ужилена и започна да ме пръска с вода. Силвия, която не беше предупредена за етюда, закърши ръце и отчаяно зарида.
Срам ме е да призная, но хлиповете ѝ хванаха повече декиш от моята сърдечна криза. Масалева тутакси склони да печата на опаката страна.
Този пък все така усмихнатият холандец видимо остана доволен. Комисията плати.
Ако бяхме и на печалба, разказът ми щеше да има щастлив край.
Оценка: +1
Оценка: +1
Оценка: -1
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
