Жълтите очи на крокодилите

Катрин Панкол „Жълтите очи на крокодилите“

Жозефин изохка и хвърли ножчето за белене. Беше се отплеснало от мокрия картоф и я бе порязало точно в основата на китката. Потече кръв, изцапа всичко. Гледаше сините венички, червената резка, бялата кухненска мивка, жълтата пластмасова цедка с белезникавите обелени картофи. Капките кръв се стичаха върху белите плочки. Жозефин се подпря на мивката, хвана се за нея с две ръце и се разплака.

Изпитваше непреодолима нужда да поплаче. Не знаеше защо.

Имаше си причини. Цял куп. И тази щеше да свърши работа. Огледа се наоколо за кърпа, грабна някаква и здраво завърза порязаното място. „Ще се превърна във фонтан, фонтан от сълзи, фонтан от кръв, фонтан от въздишки, ще се оставя да умра.“

И това беше някакъв изход. Да се остави да умре, без да пророни дума, безмълвно. Да угасне бавно като мъждукаща лампа.

Да се остави да умре ей така, както стои изправена до мивката.

Човек не умира прав като бастун, веднага се поправи тя, човек се свлича на земята и умира или пада на колене, или си пъха главата в газовата фурна, или си реже вените и ляга във ваната. Беше чела във вестника, че жените най-често се самоубивали, скачайки през прозореца. Мъжете пък предпочитали да се обесят. Да скочи през прозореца… Абсурд, никога няма да го направи. Но да остави кръвта си да изтече, да плаче до изнемога, докато престане да осъзнава дали течността, която изтича от тялото ѝ, е бяла или червена. Да се унесе неусетно в сън. Я по-бързичко развържи парцала и натопи ръцете си до китките в умивалника! Да, но… да, но… трябва да стоиш права, а човек не умира прав, нали се разбрахме.

Освен ако не е на бойното поле. На война…

Засега война нямаше.

Тя подсмръкна, завърза стегнато с кърпата порязаното място, обърса си сълзите и видя отражението си в прозореца. Забученият молив стърчеше от косата ѝ. Хайде, подкани се тя, дообели картофите… За другото ще мислиш после!

Беше краят на май. Във въпросната майска утрин термометърът показваше двайсет и осем градуса на сянка. Под навеса на балкона на петия етаж един мъж играеше шах. Играеше сам. Седеше наведен над шахматната дъска и размишляваше. В усилието си да изиграе партията по най-достоверния начин, той играеше двойна роля и при всеки ход, след като преместеше избраната фигура, грабваше оставената встрани лула и се преструваше, че пуфка с нея. Навеждаше се, поемаше си дъх, вземаше фигура от дъската, връщаше я на мястото ѝ, отдръпваше се, пак си поемаше дъх и отново вземаше фигурата, преместваше я, клатеше глава, след което оставяше лулата и сядаше на отсрещния стол.

Среден на ръст, мъжът беше с изключително добре поддържан вид, светлокестеняв, с кафяви очи. Ръбът на панталона му падаше безупречно, обувките му лъщяха, сякаш току-що извадени от кутия, навитите ръкави на ризата откриваха фините му ръце и китки, а ноктите му бяха лъснати и бляскави: блясък, който можеше да се придобие единствено с редовни посещения при опитна маникюристка. Лек загар подсилваше свежото му излъчване. Мъжът приличаше на картонените фигурки от детските комплекти за игра, които се продават по бельо и чорапи, а момичетата ги обличат в разни одеяния – на пилот на самолет, на ловец, на пътешественик изследовател. Беше като мъжете на снимките по каталозите, които се използват, за да вдъхват доверие, понеже подсилват представата за високото качество на изложените мебели. Внезапна усмивка озари лицето му: „Шах и мат – прошепна той по адрес на въображаемия си партньор. – Горкият! Няма мърдане, размазах те! Дойде ти изневиделица, бас държа!“ Изпълнен със задоволство, той си стисна ръката и промени гласа си: „Браво на теб, Тонио! Много си добър, непобедим си.“

Стана от стола, протегна се, потри с ръка гърдите си и реши да си налее нещо за пиене независимо от ранния час. Свикнал беше да пийва аперитив около шест и десет, докато гледаше предаването „Въпроси за шампиони“. Чакаше с нетърпение телевизионната игра на Жюлиен Льоперс. Ставаше му чоглаво, ако я пропуснеше. Станеше ли седемнайсет и трийсет, вече беше готов. Нетърпеливо очакваше да премери сили с четиримата шампиони от екрана. Нямаше търпение да види какво сако носи водещият, с каква вратовръзка и риза го е комбинирал.

Мислеше, че и той би трябвало да си опита късмета и да се кандидатира за играта. Повтаряше си го всяка вечер, но така и не си помръдна пръста да направи нещо. Трябваше да се запише и да се яви на елиминациите… имаше нещо в тази дума, което го натъжаваше.

Повдигна капака на кофичката за лед, деликатно извади две кубчета, пусна ги в чашата и си наля бяло мартини. Наведе се да вдигне от мокета бял конец, изправи се, вдигна чашата и леко примлясна от удоволствие.

Всяка сутрин играеше шах. Всяка сутрин следваше все същия график. Ставане от сън в седем заедно с децата, закуска с препечени филийки пълнозърнест хляб и конфитюр от праскови натюр, без грам добавена захар; солено краве масло и прясно изцеден портокалов сок. След това идваше ред на трийсетминутна гимнастика, упражнения за гърба, за коремните и гръдните мускули, бедрата.

Четене на вестници, които момичетата се редуваха да купуват и да му носят, преди да тръгнат за училище, внимателно проучване на обявите за работа, изпращане на професионална автобиография, ако някоя му се стореше интересна, душ, бръснене с класическа самобръсначка и сапун, който обилно покрива четката с пяна, избор на дрехи за деня и накрая партия шах. Най-трудният момент беше изборът на дрехи. Чудеше се как да се облече. Като за уикенд, небрежно елегантно или с костюм? Един ден, след като набързо си беше навлякъл анцуга, Ортанс, по-голямата му дъщеря, го попита: „Татко, не ходиш ли на работа? В отпуск ли си? По ми харесва, когато си красив, с хубаво сако, хубава риза и вратовръзка. Друг път не идвай да ме вземаш от училище по анцуг.“ След което поомекна, защото дотогава не му беше говорила с този тон и той беше пребледнял… Момичето продължи: „Казвам ти го заради теб самия, татенце, защото искам да бъдеш най-красивият татко на света.“

Права беше Ортанс, хората го гледаха с други очи, когато беше добре облечен.

След партията шах се заемаше с поливането на цветята в саксиите, закачени за перваза на балкона, чистеше сухите листа, орязваше старите вейки, обръщаше с лъжица пръстта и слагаше тор, ако преценеше, че растението има нужда. Нещо го безпокоеше бялата камелия. Той ѝ говореше, отделяше ѝ повече време и грижи, бършеше прахта лист по лист.

От една година насам всяка сутрин се повтаряше едно и също.

Днес сутринта обаче беше допуснал леко закъснение в обичайното разписание. Шахматната партия се оказа твърде оспорвана, наложи се много да внимава, за да не се отпусне, което е трудна работа, когато човек няма с какво да си запълва времето. Главното е да не губи усещането за време и да внимава да не се разпилява.

„Стегни се, Тонио – каза си, – стегни се. Не се оставяй на течението, вземи се в ръце.“ Беше придобил навика да си говори на глас и смръщи вежди, чувайки се как си отправя забележки. За да навакса забавянето, реши да прескочи заниманието с растенията.