Импулсивно

Джонатан Келерман „Импулсивно“

Кат обичаше да нарушава правилата.
Не говори с непознати.
С няколко такива разговаря тази вечер. С няколко тан­цува. Ако движенията на тези смотаняци изобщо могат да се нарекат танц. Незабравимият спомен беше смазан пръст благодарение на смотаняка с червената риза.
Не смесвай питиетата.
Как тогава да обясни студения чай „Лонг Айлънд“, кой­то всъщност представлява смес от всичко възможно и е най-доброто отрязване изобщо?
Тази вечер изпи цели три. Без да броим шотовете те­кила, малиновата бира и тревата, която й даде момчето с ретрориза като на Чарли от „Двама мъже и половина“. Да не говорим за… вече не помнеше. Както и да е.
Не карай пила.
Да, суперидея. Какво трябваше да направи, да даде на някого от смотаняците да откара мустанга й у дома ли?
Идеята беше Риана да изпие само две питиета и да бъде шофьор, за да могат Кат и Бети да купонясват. Само че Бети и Риана се хванаха с две изрусени момчета с ризи „Бриони“ менте. Двама братя, някакъв бизнес със сърфове в Редондо.
„Сигурно ще отидем някъде с Шон и Мат, хи-хи-хи. Ако нямаш нищо против, Кат.“ Какво трябваше да каже? Оста­нете с мене, аз съм пълна смотанячка.
Ето как към три-четири сутринта се озова да излиза залитаща от „Запали ме“, търсейки колата си.
Господи, каква тъмница, нямат ли някаква лампа или нещо?…
Направи три крачки, токчето й се закачи в асфалта и тя се спъна, като едва не си изкълчи глезена.
Изправи се, опитвайки се да запази равновесие.
Спасиха я бързите рефлекси, направо юначка. Както и онези уроци по танци, на които беше принудена да ходи. Не че някога щеше да го признае на майка си, за да под­хранва глупостите й от сорта „Аз нали ти казах.“
Майка й и нейните правила. Не се носи бяло след Деня на труда. Как ли пък не, точно в Лос Анджелис.
Кат направи още две крачки и една от тънките презрам­ки на ламената й блузка се изхлузи от рамото й. Не я опра­ви, защото й хареса полъхът на нощния въздух по голата й кожа.
Почувства се леко секси, отметна коса, след това си спомни, че я подстрига и не беше останало кой знае колко за отмятане.
Погледът й се замъгли – колко ли „Лонг Айлънд“-а беше метнала? Май четири.
Пое си дълбок пречистващ дъх и усети, че главата й се прояснява. След това пак се замъгли. И отново се про­ясни. Все едно се отваряха и затваряха щори. Шантава работа, може би тревата беше калпава… Къде беше тоя мустанг… Тръгна по-бързо, спъна се отново, но рефлексите й не бяха достатъчно бързи и трябваше да се хване за нещо – за някаква кола… не нейната, някаква раздрънка­на малка хонда или нещо подобно… къде беше проклети­ят мустанг?
На паркинга имаше само няколко коли и би трябвало да го намери лесно. Тъмнината обаче скапваше всичко… Нещастниците, които държаха „Запали ме“, се стискаха да сложат няколко лампи, все едно не печелеха достатъчно от блъсканицата вътре, като фейс контролът и кадифените въ­жета бяха само за парлама.
Евтини копелета. Като всички мъже.
Освен Ройъл. Направо не е за вярване на майка й да й излезе късметът. Кой да подозира, че старото момиче още става?
Кат се изсмя с глас, като си го представи. Нейната майка и нещо да става.
Едва ли, Ройъл ходеше до тоалетната през десет минути. Това не означаваше ли проблеми с простатата?
Тя тръгна през тъмния паркинг. Небето беше толкова черно, че не можеше да види дори телената ограда на пар­кинга, нито складовете и постройките, попилени в този ска­пан квартал.
На сайта на клуба пишеше, че се намира в Брентуд. По-скоро в косматата, воняща подмишница на Западен Лос Анджелис… А, ето го тъпия мустанг.
Тя забърза към колата, токчетата й тракаха по грапавия асфалт. Всяко тропване отекваше със спомена как майка й я водеше на танци, когато беше на седем години.
Когато стигна до колата, се разрови в чантата за ключо­вете. Намери ги и ги изпусна. Чу как издрънчаха, но беше прекалено тъмно, за да види къде. Наведе се твърде рязко, залитна, подпря се с една ръка и заопипва с другата. Няма­ше ги.
Клекнала, усети някаква химическа миризма – бензин, все едно си зареждал колата и колкото и да си миеш ръцете след това, не можеш да се отървеш от миризмата.
Теч на гориво? Само това й липсваше.
Едва на десет хиляди километра, колата й създаваше само проблеми. Първо й се струваше готина, но след това реши, че не е чак толкова, и спря да плаща вноските. Хайде обратно в лизинговата къща. За пореден път.
„Платихме ти първоначалната вноска, Катрина. Трябва­ше само на петнайсето число всеки месец…“
Къде са проклетите ключове?! Одра кокалчетата си о зе­мята. Един нокът от маникюра й се откърти и й се дорева.
Ето ги!
Пребори се да стане, натисна дистанционното, тръшна се на шофьорското място и запали двигателя. Колата се разтресе, дръпна напред и ето – давай, юначке! – тя се носи в тъмната нощ… а, да, пусни фаровете.
Бавно, с пиянска съсредоточеност тя се престрои, изпус­на отбивката, даде назад и влезе. Зави на юг по „Коринт авеню“ и се отправи към Пико. Булевардът беше абсолютно празен и тя сви по него. Не успя да вземе завоя, оказа се в насрещното, колата поднесе, тя я овладя и накрая успя да се прибере в платното си.
На „Сепулведа“ се натъкна на червен светофар.
На кръстовището нямаше коли. Нямаше и ченгета.
Тя мина.
Пътуваше на север и се чувстваше свободна, сякаш цели­ят град – целият свят! – беше неин.
Все едно някой беше пуснал атомна бомба и тя беше последният оцелял.
Щеше да е страхотно, можеше да кара до Бевърли Хилс, да мине един милион пъти на червено, да влезе в магазина на „Тифани“ на „Родео драйв“ и да награби всичко, което й хареса.
Планета без хора. Тя се разсмя.
Прекоси „Санта Моника“ и „Уилшър“ и продължи по „Сепулведа“ чак докато стигна до прохода към долината Сан Фернандо. От лявата й страна остана шосе 405 с разпилени по него светлини от колите. От другата страна се издигаха хълмове, преливащи в безлунно небе.
Къщите за безброй милиони долари по хълмовете не светеха, пълни със спящи богати хора. Същите идиоти, с които трябваше да се занимава в „Ла Фам“.
Жени като майка й, които се преструваха, че не се сбръч­кват или не надебеляват като свини.
Мислите за работата напрегнаха Кат и тя си пое дълбоко дъх. Това я накара да се оригне силно, тя се разсмя и под­кара по-бързо.
С това темпо щеше да прекоси хълма и да се прибере за нула време.
Малката й тъпа дупка във Ван Нуис, но тя разправяше на всички, че е в Шърман Оукс, защото беше на границата, а и на кого ли му пукаше?
Внезапно очите й почнаха да се затварят и тя трябваше да положи усилие, за да се разсъни. Рязко настъпване на газта и колата се втурна напред.
Опъни платната, бейби!
Миг по-късно мустангът се задави, моторът нададе вой и загасна.
Тя успя да извие вдясно и да спре край пътя. Изчака мал­ко и опита отново.
Нищо, само виещ звук.
Още два опита, след това още пет.
По дяволите!