Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Добрият
Печатно издание
ISBN
978-954-529-810-3
Цена
15.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
335 гр.
Страници
304
Дата на издаване
02 август 2010
Превод
Стоянка Илчева

Добрият

Най-големият майстор на съспенса умее да опъва нервите на читателя и да дърпа струните на най-неизразимите му страхове. Името на Кунц ни кара да очакваме трилъри със забързано темпо, от които да настръхва кожата, и в случая с „Добрият“ не ни очаква разочарование. Още от встъпителния параграф, който сякаш е слязъл от филм на Хичкок, кроткият зидар Тим Кариър, който си пие бирата в затъмнен бар някъде в Калифорния, се сблъсква с непознат, който по грешка го взема за платен убиец. Непознатият пъха в ръката му плик с 10 000 долара и снимка на набелязаната жертва – писателка от Лагуна Бийч, след което си тръгва. Миг по-късно истинският убиец се появява и решава, че Тим е неговият клиент. Тимоти се опитва да разсее убиеца, като твърди, че се е отказал от убийството и му предлага като компенсация получените пари с надеждата да има достатъчно време да предупреди жертвата. Така за двамата – за Тим и злочестата писателка – започва едно шеметно надбягване с влакче на ужасите, в което техни спътници са и читателите.

За автора

Още като студент Дийн Кунц (роден 1945 г.) печели конкурс за разказ на списание „Атлантик Мънтли“ и оттогава не е спрял да пише. Автор е на толкова много романи, разпръснати из толкова много жанрове, че и самият той не се наема да си състави библиографията. Фактите говорят обаче сами за себе си: книгите му са преведени на 38 езика и до този момент са тиражирани в половин милиард екземпляра, като цифрата нараства ежегодно със 17 милиона. Единайсет от романите му са били номер едно в най-престижния списък на бестселърите в Съединените щати – този на „Ню Йорк Таймс“, при това още с излизането си с твърди корици, което го поставя сред малцината (по-точно 12 на брой) автори с подобно постижение, а четиринайсет от романите му са оглавили същата класация в категория „джобно издание“. Той обаче е бил начело на класациите не само в своята страна, а дори в Швеция и Япония. Същият „Ню Йорк Таймс“ нарича творбите му „психологически сложни, майсторски изпипани и изцяло задоволяващи нуждата ни от пулсиращ адреналин“, а не по-малко престижното списание „Ролинг Стоун“ го определя като „най-великия автор на трилъри и съспенс в Америка“.

Откъс

Дийн Кунц „Добрият“

Когато види вода, еднодневката се плъзва по повърхността й и оставя за кратко следа, тънка като копринена паяжина. Снишила се така, тя се опазва от птиците и прилепите, които ловят плячката си по време на полет.
За човек като Тимоти Кариър, с ръст метър и деветдесет и два, тегло 95 кг, големи ръце и още по-големи крака, не беше лесно да се снишава като еднодневка над вода, но той се стараеше.
Обут в тежки работни ботуши, с характерната походка на Джон Уейн, която му се удаваше естествено и която той не можеше да промени, Тимоти влезе в бара „Фенерджията“ и се отправи към вътрешния край на помещението, без да привлича внимание към себе си. Никой от тримата мъже близо до вратата, зад късата чертичка на „Г“-образния бар, не го погледна. Не го погледнаха и двойките, заели две от сепаретата.
Тимоти седна на крайния стол в сянката извън кръга на последната лампа, осветяваща тъмния като меласа махагонов бар, и въздъхна доволно. Погледнато от входната врата, той изглеждаше най-дребният човек в заведението.
Ако предната част на „Фенерджията“ можеше да се сравни с платформа за управление на локомотив, неговото кътче беше фургонът. Онези, които биха избрали да седнат тук в понеделнишкото мъртвило, не биха били от приказливите.
Лиам Руни, собственикът на заведението и единственият зад бара тази вечер, напълни чаша наливна бира и я сложи пред Тим.
– Някоя вечер ще вземеш да влезеш тук с дама – каза Руни – и ще ме шокираш до смърт.
– Защо си въобразяваш, че ще доведа дама в този бардак?
– Какво друго знаеш освен този бардак?
– Моята любима закусвалня за понички.
– Хм. Ще се налапате значи с десет-двайсет понички с глазура, после ще я заведеш пред голям, скъп ресторант в Нюпорт Бийч, ще седнете на тротоара и ще зяпате как портиерите паркират луксозните коли.
Тим отпи от бирата, Руни избърса бара, макар че нямаше нужда. После Тим отбеляза:
– Ти удари шестица с Мишел. Такива като нея не се срещат днес.
– Мишел е на трийсет, също като нас. Ако такива като нея не се срещат днес, откъде се взе тя?
– И аз се питам.
– Ако искаш да си победител, трябва да си вътре в играта и да участваш в класацията – каза Руни.
– Аз съм си в класацията.
– Няма класация за сам играч, който нанизва обръчи на прът.
– Не ме мисли. Жените тичат подир мен и ми думкат на вратата.
– Да бе – възрази Руни, – само че пристигат на двойки, за да те поучават на тема Христос.
– Че какво лошо? Грижат се за душата ми. Казвал ли ти е някой, че си саркастично копеле?
– Ти си ми го казвал. Хиляди пъти. Не ми омръзва да го чувам. Ама нека да ти кажа за оня, дето беше тук преди малко. Ударили му четирийсетте, никога не се е женил, а взели, че му отрязали тестисите.
– Кой му ги отрязал?
– Докторите.
– Дай ми имената на тези доктори – каза Тим. – Не искам да попадна на някой случаен.
– Абе той бил болен от рак. Работата е, че повече не може да има деца.
– Какво му е хубавото да имаш деца, когато светът не е със света?
Руни приличаше на мечтаещ за черен пояс запалянко, който, макар да не беше взел нито един урок по карате, се беше опитал да счупи не една или две бетонни плочи с главата си. Очите му обаче бяха два сини прозореца, излъчващи топло сияние, и сърцето му беше добро.
– Там е смисълът на всичко – каза Руни. – Жена, деца, място, където можеш да стъпиш на здраво, докато светът се разпада на части.
– Метусела е живял до деветстотин и не е престанал да ражда деца докрай.
– Да ражда?
– Да, така е било в ония времена. Раждали са.
– Значи ти смяташ да правиш какво – да чакаш да станеш на шестстотин, преди да завъдиш деца?
– Вие с Мишел нямате деца.
– Ама работим по въпроса. – Руни се наведе, скръсти ръце на бара и застана лице в лице с Тим. – Как си прекара деня днес, вратарю?
Тим се намръщи.
– Не ми викай „вратар“!
– Е, кажи де, как си запълни деня?
– Както винаги. Зидах стена.
– Какво ще правиш утре?
– Ще зидам друга стена.
– За кого?
– За този, който ми плати.
– Аз работя в моя бар по седемдесет часа на седмица, понякога и повече, но не заради клиентите.
– Клиентите ти го чувстват – увери го Тим.
– Кой от двама ни е саркастичното копеле?
– Ти държиш купата, но аз се боря за нея.
– Аз работя за Мишел и за бъдещите ни деца. Трябва да имаш за кого да работиш освен за този, който ти плаща. Някой, който да ти е скъп, да градите нещо заедно, да имате бъдеще.
– Лиам, много са ти хубави очите.
– Ние с Мишел се тревожим за тебе, братле.
Тим сви устни.
Руни заключи:
– Самотата не е по вкуса на никого.
Тим пусна няколко въздушни целувки. Руни се наведе още по-напред, на сантиметри от лицето на Тим.
– Да ме целунеш ли искаш?
– Как да не искам, като си толкова загрижен за мен.
– Ще си просна гъза на бара и целувай колкото щеш.
– Не, благодаря. Не ми трябва да си режа устните после.
– Знаеш ли какво те мъчи теб, вратарю?
– Пак ли почваш?
– Автофобия.
– Не позна. Нямам страх от коли.
– Страх те е от себе си. Не, не точно. Страх те е от собствените ти способности.
– Роден си за класен наставник – присмя се Тим. – Нали уж сервирате безплатно солети тук? Къде са ми солетите?
– Едно пиянде се издрайфа върху тях. Ей сега ще ги доизбърша.
– Давай ги. Само гледай да не са скашкани.
Руни взе купа солети от полиците зад бара и я сложи до бирата на Тим.
– Мишел има една братовчедка, Шейдра. Много е готина.
– Що за име е това „Шейдра“? Никой ли вече не кръщава дъщерите си Мери?
– Ще ти уредя работата с Шейдра.
– Няма смисъл. Утре отивам да ми отрежат тестисите.
– Сложи си ги в буркан тогава и ги донеси на срещата. Няма начин да не разчупят леда! – каза Руни и се върна на другия край на бара, където тримата шумни клиенти се напъваха да финансират висшето образование на неродените му деца.
През следващите няколко минути Тим се отдаде на медитация, стараейки се да си самовнуши, че не му трябва нищо друго освен бира и солети. Страшно му помогна да си повярва, като си представи Шейдра в образа на едновежда недодялана крава с косми, сплетени на плитки и провиснали на педи от ноздрите й.
Както обикновено барът му подейства успокояващо. Не му трябваше дори бирата да притъпи острите ръбове на деня – самото помещение вършеше работата, макар да не му беше ясно откъде идеше този ефект.
Във въздуха се носеше миризмата на вкиснала и прясна бира, на разлятата саламура от големия буркан с кренвирши, на препарата, с който лъскаха бара, на прах от тебешира, с който натриваха игралните дискове, преди да ги тласнат по маркираната плоскост. От кухнята долиташе ароматът на пържени хамбургери и на кръгчета паниран лук, които врящото олио превръщаше в хрупкаво лакомство.
Топлата баня от благоухания, светещият часовник с рекламата на „Будвайзер“ и кадифето на заобикалящите кътчето му полусенки, приглушеният говор на двойките в сепаретата зад него и безсмъртният глас на Патси Клайн от грамофона автомат му бяха тъй привични, че в сравнение с тях собственият му дом би му се видял като чужда територия.
Възможно бе барът да го успокоява, защото беше символ, ако не на постоянство, то поне на нещо продължително. В сегашния свят на бърза и непрестанна трансформация „Фенерджията“ не се поддаваше на ни най-малката промяна.
Тим не очакваше изненади тук, нито ги желаеше. Какво толкова се превъзнасят по неочакваните преживявания! Нали да те сгази автобус също е неочаквано преживяване!
Той предпочиташе познатото, обичайното. Никога нямаше да му се случи да падне от скала, защото никога нямаше да се покатери на скала.
Някои твърдяха, че той просто не разбира удоволствието от приключенията. Тим не смяташе за нужно да им обяснява, че всякакви там безстрашни експедиции по екзотични далнини и незнайни морски ширини са като походите на пълзящи кърмачета в сравнение с приключенията, които се въдят в двадесетте сантиметра между лявото и дясното ухо.
А беше отворил уста да им каже, а бяха го помислили за глупак. В края на краищата той беше просто един строителен работник, един зидар. За такива се знае, че не са по мисленето.
Тим живееше във времена, в които хората избягват да мислят, особено що се отнася до бъдещето. Те предпочитаха удобството на сляпата вяра пред ясния поглед на мисълта.
Други го обвиняваха, че е старомоден. Точно така, такъв е.
Миналото беше пълно с позната красота и възнаграждаваше богато всеки, който погледнеше назад. Тим си позволяваше да храни надежди, но нямаше дързостта да предполага, че красотата се е заселила и в неизвестното бъдеще.
В бара влезе интересен тип. Беше висок, макар и не чак колкото Тим, набит, но не като истински бабаит. По-скоро поведението, а не външността му придаваха интересен вид. Влезе като животно, подгонено от хищник, не престана да се озърта зад вратата, докато тя не се затвори, и след това угрижено огледа заведението, сякаш подозираше, че надеждата му за убежище е лъжлива.
Когато новодошлият се приближи и седна на бара, Тим заби поглед в чашата си пилзенско, сякаш тя бе свещен потир, сякаш бе потънал в размишление над дълбокия смисъл на съдържанието й. Молитвената поза, за разлика от позата на провесил нос самотник, даваше шанс на случайно срещнатите да започнат разговор, без обаче да ги насърчава.
Ако този странник отвореше уста да лицемери или да политиканства, или да задрънка пълни тъпотии, Тим можеше да метаморфозира от хрисимия лик на религиозен или носталгичен унес в свъсената мутра на едва сдържана мълчалива агресия. Не биха се намерили много кандидати за повече от два опита да разчупят леда, ако не им отговаря с друго освен със смразяваща леденина.
Макар да предпочиташе мълчаливия размисъл пред олтара на чашата, Тим обичаше и да се включва в подходящ разговор. Подходящ за него беше необичайният разговор.
Ако пръв поемеш инициативата да започнеш разговор, можеш да се затрудниш да намериш начин да го приключиш. Започне ли другият разговора обаче, става ясно що за птица е и ти можеш да му затвориш устата, като му затвориш вратата под носа.

Дийн Кунц „Добрият“

Когато види вода, еднодневката се плъзва по повърхността й и оставя за кратко следа, тънка като копринена паяжина. Снишила се така, тя се опазва от птиците и прилепите, които ловят плячката си по време на полет.
За човек като Тимоти Кариър, с ръст метър и деветдесет и два, тегло 95 кг, големи ръце и още по-големи крака, не беше лесно да се снишава като еднодневка над вода, но той се стараеше.
Обут в тежки работни ботуши, с характерната походка на Джон Уейн, която му се удаваше естествено и която той не можеше да промени, Тимоти влезе в бара „Фенерджията“ и се отправи към вътрешния край на помещението, без да привлича внимание към себе си. Никой от тримата мъже близо до вратата, зад късата чертичка на „Г“-образния бар, не го погледна. Не го погледнаха и двойките, заели две от сепаретата.
Тимоти седна на крайния стол в сянката извън кръга на последната лампа, осветяваща тъмния като меласа махагонов бар, и въздъхна доволно. Погледнато от входната врата, той изглеждаше най-дребният човек в заведението.
Ако предната част на „Фенерджията“ можеше да се сравни с платформа за управление на локомотив, неговото кътче беше фургонът. Онези, които биха избрали да седнат тук в понеделнишкото мъртвило, не биха били от приказливите.
Лиам Руни, собственикът на заведението и единственият зад бара тази вечер, напълни чаша наливна бира и я сложи пред Тим.
– Някоя вечер ще вземеш да влезеш тук с дама – каза Руни – и ще ме шокираш до смърт.
– Защо си въобразяваш, че ще доведа дама в този бардак?
– Какво друго знаеш освен този бардак?
– Моята любима закусвалня за понички.
– Хм. Ще се налапате значи с десет-двайсет понички с глазура, после ще я заведеш пред голям, скъп ресторант в Нюпорт Бийч, ще седнете на тротоара и ще зяпате как портиерите паркират луксозните коли.
Тим отпи от бирата, Руни избърса бара, макар че нямаше нужда. После Тим отбеляза:
– Ти удари шестица с Мишел. Такива като нея не се срещат днес.
– Мишел е на трийсет, също като нас. Ако такива като нея не се срещат днес, откъде се взе тя?
– И аз се питам.
– Ако искаш да си победител, трябва да си вътре в играта и да участваш в класацията – каза Руни.
– Аз съм си в класацията.
– Няма класация за сам играч, който нанизва обръчи на прът.
– Не ме мисли. Жените тичат подир мен и ми думкат на вратата.
– Да бе – възрази Руни, – само че пристигат на двойки, за да те поучават на тема Христос.
– Че какво лошо? Грижат се за душата ми. Казвал ли ти е някой, че си саркастично копеле?
– Ти си ми го казвал. Хиляди пъти. Не ми омръзва да го чувам. Ама нека да ти кажа за оня, дето беше тук преди малко. Ударили му четирийсетте, никога не се е женил, а взели, че му отрязали тестисите.
– Кой му ги отрязал?
– Докторите.
– Дай ми имената на тези доктори – каза Тим. – Не искам да попадна на някой случаен.
– Абе той бил болен от рак. Работата е, че повече не може да има деца.
– Какво му е хубавото да имаш деца, когато светът не е със света?
Руни приличаше на мечтаещ за черен пояс запалянко, който, макар да не беше взел нито един урок по карате, се беше опитал да счупи не една или две бетонни плочи с главата си. Очите му обаче бяха два сини прозореца, излъчващи топло сияние, и сърцето му беше добро.
– Там е смисълът на всичко – каза Руни. – Жена, деца, място, където можеш да стъпиш на здраво, докато светът се разпада на части.
– Метусела е живял до деветстотин и не е престанал да ражда деца докрай.
– Да ражда?
– Да, така е било в ония времена. Раждали са.
– Значи ти смяташ да правиш какво – да чакаш да станеш на шестстотин, преди да завъдиш деца?
– Вие с Мишел нямате деца.
– Ама работим по въпроса. – Руни се наведе, скръсти ръце на бара и застана лице в лице с Тим. – Как си прекара деня днес, вратарю?
Тим се намръщи.
– Не ми викай „вратар“!
– Е, кажи де, как си запълни деня?
– Както винаги. Зидах стена.
– Какво ще правиш утре?
– Ще зидам друга стена.
– За кого?
– За този, който ми плати.
– Аз работя в моя бар по седемдесет часа на седмица, понякога и повече, но не заради клиентите.
– Клиентите ти го чувстват – увери го Тим.
– Кой от двама ни е саркастичното копеле?
– Ти държиш купата, но аз се боря за нея.
– Аз работя за Мишел и за бъдещите ни деца. Трябва да имаш за кого да работиш освен за този, който ти плаща. Някой, който да ти е скъп, да градите нещо заедно, да имате бъдеще.
– Лиам, много са ти хубави очите.
– Ние с Мишел се тревожим за тебе, братле.
Тим сви устни.
Руни заключи:
– Самотата не е по вкуса на никого.
Тим пусна няколко въздушни целувки. Руни се наведе още по-напред, на сантиметри от лицето на Тим.
– Да ме целунеш ли искаш?
– Как да не искам, като си толкова загрижен за мен.
– Ще си просна гъза на бара и целувай колкото щеш.
– Не, благодаря. Не ми трябва да си режа устните после.
– Знаеш ли какво те мъчи теб, вратарю?
– Пак ли почваш?
– Автофобия.
– Не позна. Нямам страх от коли.
– Страх те е от себе си. Не, не точно. Страх те е от собствените ти способности.
– Роден си за класен наставник – присмя се Тим. – Нали уж сервирате безплатно солети тук? Къде са ми солетите?
– Едно пиянде се издрайфа върху тях. Ей сега ще ги доизбърша.
– Давай ги. Само гледай да не са скашкани.
Руни взе купа солети от полиците зад бара и я сложи до бирата на Тим.
– Мишел има една братовчедка, Шейдра. Много е готина.
– Що за име е това „Шейдра“? Никой ли вече не кръщава дъщерите си Мери?
– Ще ти уредя работата с Шейдра.
– Няма смисъл. Утре отивам да ми отрежат тестисите.
– Сложи си ги в буркан тогава и ги донеси на срещата. Няма начин да не разчупят леда! – каза Руни и се върна на другия край на бара, където тримата шумни клиенти се напъваха да финансират висшето образование на неродените му деца.
През следващите няколко минути Тим се отдаде на медитация, стараейки се да си самовнуши, че не му трябва нищо друго освен бира и солети. Страшно му помогна да си повярва, като си представи Шейдра в образа на едновежда недодялана крава с косми, сплетени на плитки и провиснали на педи от ноздрите й.
Както обикновено барът му подейства успокояващо. Не му трябваше дори бирата да притъпи острите ръбове на деня – самото помещение вършеше работата, макар да не му беше ясно откъде идеше този ефект.
Във въздуха се носеше миризмата на вкиснала и прясна бира, на разлятата саламура от големия буркан с кренвирши, на препарата, с който лъскаха бара, на прах от тебешира, с който натриваха игралните дискове, преди да ги тласнат по маркираната плоскост. От кухнята долиташе ароматът на пържени хамбургери и на кръгчета паниран лук, които врящото олио превръщаше в хрупкаво лакомство.
Топлата баня от благоухания, светещият часовник с рекламата на „Будвайзер“ и кадифето на заобикалящите кътчето му полусенки, приглушеният говор на двойките в сепаретата зад него и безсмъртният глас на Патси Клайн от грамофона автомат му бяха тъй привични, че в сравнение с тях собственият му дом би му се видял като чужда територия.
Възможно бе барът да го успокоява, защото беше символ, ако не на постоянство, то поне на нещо продължително. В сегашния свят на бърза и непрестанна трансформация „Фенерджията“ не се поддаваше на ни най-малката промяна.
Тим не очакваше изненади тук, нито ги желаеше. Какво толкова се превъзнасят по неочакваните преживявания! Нали да те сгази автобус също е неочаквано преживяване!
Той предпочиташе познатото, обичайното. Никога нямаше да му се случи да падне от скала, защото никога нямаше да се покатери на скала.
Някои твърдяха, че той просто не разбира удоволствието от приключенията. Тим не смяташе за нужно да им обяснява, че всякакви там безстрашни експедиции по екзотични далнини и незнайни морски ширини са като походите на пълзящи кърмачета в сравнение с приключенията, които се въдят в двадесетте сантиметра между лявото и дясното ухо.
А беше отворил уста да им каже, а бяха го помислили за глупак. В края на краищата той беше просто един строителен работник, един зидар. За такива се знае, че не са по мисленето.
Тим живееше във времена, в които хората избягват да мислят, особено що се отнася до бъдещето. Те предпочитаха удобството на сляпата вяра пред ясния поглед на мисълта.
Други го обвиняваха, че е старомоден. Точно така, такъв е.
Миналото беше пълно с позната красота и възнаграждаваше богато всеки, който погледнеше назад. Тим си позволяваше да храни надежди, но нямаше дързостта да предполага, че красотата се е заселила и в неизвестното бъдеще.
В бара влезе интересен тип. Беше висок, макар и не чак колкото Тим, набит, но не като истински бабаит. По-скоро поведението, а не външността му придаваха интересен вид. Влезе като животно, подгонено от хищник, не престана да се озърта зад вратата, докато тя не се затвори, и след това угрижено огледа заведението, сякаш подозираше, че надеждата му за убежище е лъжлива.
Когато новодошлият се приближи и седна на бара, Тим заби поглед в чашата си пилзенско, сякаш тя бе свещен потир, сякаш бе потънал в размишление над дълбокия смисъл на съдържанието й. Молитвената поза, за разлика от позата на провесил нос самотник, даваше шанс на случайно срещнатите да започнат разговор, без обаче да ги насърчава.
Ако този странник отвореше уста да лицемери или да политиканства, или да задрънка пълни тъпотии, Тим можеше да метаморфозира от хрисимия лик на религиозен или носталгичен унес в свъсената мутра на едва сдържана мълчалива агресия. Не биха се намерили много кандидати за повече от два опита да разчупят леда, ако не им отговаря с друго освен със смразяваща леденина.
Макар да предпочиташе мълчаливия размисъл пред олтара на чашата, Тим обичаше и да се включва в подходящ разговор. Подходящ за него беше необичайният разговор.
Ако пръв поемеш инициативата да започнеш разговор, можеш да се затрудниш да намериш начин да го приключиш. Започне ли другият разговора обаче, става ясно що за птица е и ти можеш да му затвориш устата, като му затвориш вратата под носа.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-810-3
изчерпана
Цена
15.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени