Испанско детство

Агустин Гомес-Аркос „Испанско детство“

Това бе бащата.
А това то. Детето.
Те се спускаха заедно по тесния неравен и изровен път на Дам Химена, между нисък каменен зид и напоителна вада. Пътят водеше към изкорубените земи в дъното на равнината, слънцето вече огряваше планинските върхове: утрото се пробуждаше.
На завоя огромното маслиново дърво на семейство Хаванос хвърляше сянка върху езерото, в което се надвикваха хиляди жаби; те млъкнаха, щом наближиха бащата и синът. „Кръстът на Ангела“, обкичен с китка повехнали теменужки, с дръзка точност увековечаваше едно кърваво престъпление: старо престъпление, предавано от баща на син в историята на селото. (Колко пъти нощем, когато се изкачваше по пътя с братята си, то тръпнеше при вида на този зловещ кръст: необуздан страх на шестгодишно дете, птиче, изненадано от градушка.)
Бащата, петдесетгодишен, крачеше мълчаливо, сдържан, изнурен, с поглед в земята, детето бе също безмълвно, но доверчиво, на разсъмване страхът няма място в живота. Кръстовете са това, което са: два къса камък, нанизани един в друг.
Кучката Нащрек преследваше пред тях черен бръмбар. (Черен: цветът на смъртта. Всеки път, когато черен бръмбар съумяваше да се промъкне в стаята въпреки пердетата, леля Мануела бързаше да запали кандилото за душите в чистилището.) Следваха я двете кози Фифи и Дългорожка, доста натежали вече, виметата им закрити с престилки, и магарицата Мащеха, приела да изхрани две осиротели магаренца.
Беше началото на април, скоро след победата на франкистките войски, въздухът бе чист, спокоен, тих. Внезапно в тишината огромен черен гарван заграчи над главите им като същински лешояд. С дрезгав крясък. В такива случаи трябва любезно да го попитате: „Какво си ял днес, мили Жан?“. Ако отговори: „Кръв, кръв!“, значи всичко е наред, не очаква нищо от вас… Детето така и направи, гарванът любезно му отговори, но не си отиваше. Кръжеше горе като увиснал на конец. Отнякъде изникна чичо Хуан-Антонио:
– Изчезвай, плашило такова! Проклета да е майка ти!
Страхът се завърна. Силен страх, който се появява през деня без предупреждение.
– Татко, виж!
С наведена глава бащата позна дрезгавия глас на мъжа, врага, и пребледня. Детето го видя, бял като тебешир, внезапно покрит със саван от пепел. Лицето му, загрубяло от времето, от деня и от нощта, от мира и от войната, тутакси се промени: стиснати зъби, заплашителни челюсти. Тревога. Дали то схвана промяната в същия този миг, в слънчевото утро, или едва много години по-късно – в мълчанието на омразата? Във всеки случай то я спотаи. Бутна магарицата, която на свой ред едва не го събори.
Чичо Хуан-Антонио се закова на място пред тях с вдигната глава, възбуден, с хищна усмивка. Срещата като че ли го зарадва.
– Ето те нà, най-хитрият от цялото село, републиканският кмет, най-праведният от всички! Доста време не се бяхме виждали. Да не си се криел?
Бащата се приближи:
– Добър ден.
Другият изкриви лице.
– Вярно, за мен денят ще е добър. Днес, утре, вдругиден и всички дни занапред ще бъдат прекрасни за мен. Що се отнася до теб, има думата правосъдието.
– С правосъдието е свършено. Войната го уби.
Детето вдигна камък, по-голям от шепата му. Със страх в пръстите хвърли предизвикателен поглед към „Кръста на Ангела“, място и знак за престъпление. Кръвта му кипеше. Гигантският гарван с черна перушина, жълти нокти и жълт клюн кръжеше в очакване на мърша.
– Ти с твоята надменност! Като че ли нищо не се е случило от една седмица насам!
Бащата продължи по пътя си. Детето, заковано на място, се бе вкопчило в юлара на магарицата.
– Я ми го дай – каза бащата.
Удар с юздата и Мащеха потегли насила, като мъченица.
Врагът изкрещя ядосан:
– Поспри де, дай да си кажем няколко думи! Колкото по-рано, толкова по-добре!
– Нямаме какво да си кажем!
– Има, има! Инат такъв! Вече има закони. Жив ще те изгоря насред площада!
Бащата вдигна глава и погледна проповедника право в очите. Като се възползваха от невниманието му, козите хитро нападнаха люцерната; подвижните им уши сякаш хвърляха назад лукави погледи, издаващи намеренията им.
Чичо Хуан-Антонио отстъпи една крачка.
– Аз сега съм кмет!…
Малкият си спомни един израз отпреди войната: „детето на кмета“. Това бе то. То беше детето на кмета.
– …Ти вече не си.
– Е, и?
– Отсега нататък аз съм законът. Ще започна от теб.
Лакомите кози пасяха люцерната.
– Внимавай с козите, синко – каза бащата.
Обзето от паника, детето подсвирна и хвърли камъка, който отскочи от Корнелонг. После се замоли:
– Татко, да тръгваме!
– Да, тръгвайте двамата със сина ти. Ще се видим пак, обещавам!
Бащата дръпна магарицата и се отдалечи, без да се обръща. Широкият му гръб трепереше. Врагът крещеше:
– И децата ти ще си изпатят този път! Проклета кръв! Жив човек няма да остане от вас!
Детето се обърна. Мъжът размахваше юмрук. Миналата година със същата ръка – отворена и щедра – мъжът му бе предложил чепка грозде: „Вземи, момчето ми, яж“. Днес този стиснат юмрук го заплашваше. Юмрукът на врага.
Бащата не издържаше. Страховита болка, която детето не проумяваше, каквато никога не бе виждало. Като отсечено дърво: като бряста, който някога растеше пред къщата на чичо Родриго, разцепен на две от бурята, цвърченето на врабчетата, прогонени от своя гъсталак, мъките на мулетата, които го изтеглиха до пътя, ето какво бе бащата и неговата болка.
Малкият вдигна втори камък. Впи в него нокти с все сили и го запрати по изплашените кози.
– Остави ги, те са само животни.
Гласът на бащата бе едва доловим… ала внезапно изкрещя с протегнати към небето ръце:
– Господи!
Детето се изплаши и се разплака. Никога не бе виждало подобно нещо, дори майка му не бе използвала този жест. Тя стоеше сама вкъщи и не смееше да излезе на улицата, изплашена от омразата, от презрението на съседите. Нейните жалби бяха като тънък нож за детето. А сега тези ужасни, бурни стенания, които се изтръгваха от гърдите на бащата като глух тътен на лавина. Тази отворена рана, този сразен мъж, който плачеше, не бе ли това престъпление? По-лошо от кървавото престъпление, увековечено от „Кръста на Ангела“. Престъпление без име. Макар и малък, той поиска да мрази и се помъчи да мрази. Прошепна, сдържайки гневен порив:
– Татко…
– Мълчи, момчето ми, ти си още дете.
Чувстваше се зле. Април изпълваше въздуха с благоухание. Земята дъхаше на плодородие. Един гущер, опиянен от черници, със зачервена глава, пресече пътя на зигзаг, преследван от кучката Нащрек.
– Хвани го! – викна детето.
Хитро като всяко животно, препитаващо се от земята, гущерът с цвят на пръст успя за миг да се шмугне под камъните на ниския зид. Кучето дращеше по дупката, ръмжеше с пяна на устата. Погледна ги унизено.
Бащата се усмихна и изтри очи с опакото на ръката си – този жест бе обичаен за него. Детето също се засмя, подскачайки върху гърба на магарицата.
– Изтърва го, Нащрек!
Бащата притисна до гърдите си уязвеното кученце.
– Не й се подигравай повече, тя не е ловно куче.
И я погали нежно, целуна я по ухото.
Страхът остана зад гърба им, забравен. Необятното утро изтри всичко. Сега детето не виждаше лицето на баща си, но бавната му походка го ободряваше.

Баща му, бавен и спокоен като разсипано масло, дори когато призоваваше хората от балкона на кметството.
– Другари, наш дълг е да спечелим тази война… но не желая да ви въвлека в касапница: смъртта не е акт на правосъдие.
Това бе по време на гражданската война; сгушен в ръцете на по-голямата си сестра Лола, то вече усещаше гордостта на своя род. „Този силен мъж, баща ми, ръцете му са колкото краката ми“. Сестра му казваше:
– Слушай го, никога не забравяй тези думи, нашата кръв говори, кръвта от сърцата ни, на нашата правда.
С цялата си малка надменност на герой то бленуваше: „Баща ми. Нощем спя в ръцете ти“.
Някакъв мъж клатеше глава:
– Прав е Мануел, прав е.

Слънце. Какво слънце през април!
Опиянена от въздуха, магарицата Мащеха зави наляво по пътя, който знаеше наизуст. Билото на госпожа Химена остана зад тях.
…Легендата за тази митична жена се губеше във времето и бе част от паметта на селото. Владетелка на цялата долина, както и на обширния планински пояс, госпожа Химена след смъртта на съпруга си поделила наследството между двете си деца, но вместо да постави огради, тя прокарала дълъг път, да го ползват хора и животни – всички можеха да минават по него. Преди да се оттегли в манастир до края на живота си, тя рекла: „Нека кръвта ми като дъжд се разпръсне на всички посоки, та след години на всеки мой наследник се падне по капчица“. И това се сбъднало като в пророчество: от двете страни на пътя поколение след поколение се множаха парцелите. Всички принадлежаха на различни семейства, произлезли от един и същи корен: госпожа Химена…
Превалиха хълма, показа се техният парцел от спускащи се тераси, засети с бадеми, с надвесени над тях скали, прекъснати рязко долу от планински проход. Седем хилави ябълки, две чудесни смокини, няколко ядивни кактуса и един кошер. Бадемите бяха разперили нежно-зелени листа. Около кафявите дънери, под огънатите от плод клони изкласяваха бледозелен ечемик, бакла, нахут.
– След две седмици ще имаме хубава бакла – заяви бащата.
„И аз я сях“ – помисли си детето.
Чувстваше се гордо от своя подвиг.
– Погледни, твоята маслина е пораснала. Цялата е напъпила. Трябва да й направим тръстикова ограда – да не я опасат козите.
– Аз ще я направя.
Усети усмивката на баща си.
– Дано се справиш, не е толкова лесно.
С пискливото си гласче на шестгодишно хлапе, с най-смелия си вид, детето тържествено обеща:
– Ще поискам от чичо Родриго сноп тръстика, от най-хубавата, дето расте край неговото блато, той ще ми даде. Антонио ще ми изплете въже от трева, той има време горе в планината, ще видиш.
Замислен, бащата прошепна:
– А ти какъв искаш да станеш?

Вторият от синовете, Маноло, неразделен другар на братовчеда Пепе и изглежда затова най-образованият в семейството, на същия въпрос години преди това бе отговорил: „Татко, аз ще стана лейтенант“. Бащата си миеше ръцете на стълбите и кимна одобрително, убеден в основателността на това решение. „Армията е хубаво нещо, там може да се направи кариера“. А майката: „Ще ти избродирам шестоъгълни звездички, ама синко…“. Майката, винаги готова да произнесе едно „ама“, изпълнено с тревога и съмнение, като че ли предугаждаше несигурната им съдба. Маноло бе доверчиво момче: щеше да стане лейтенант в републиканската армия. „Ще имаш нова копринена кърпа, обещавам. Жена на кмет и майка на лейтенант. Госпожа Долорес“. С хубавия си смях на доволна жена, майката додаде: „Ах, синко!“– сякаш се мъчеше да прикрие вълнението си. „Ами ти какъв ще станеш?“ Аз ще стана лейтенант. Аз ще стана селянин. Аз ще стана овчар. Аз ще стана говедар. Четирима сина.

– Аз – отговори малкият с решителен глас – първо ще направя ограда от тръстика, ще засадя още една маслина, а по-късно асма и късна смокиня в двора, та да могат майка и сестрите ми да берат грозде и смокини през декември. Сетне…
Бащата се обърна с иронична искрица в очите.
– Я го виж ти, големия предприемач! А сетне… ще построиш черква, нали?
Детето пламна до ушите.
– Правя олтари, защото нямаме черква! Само на игра!
Бащата го погледна сериозен.
– Имаме черква, ама тя служеше за друго. Я кажи, не ти ли харесваше, когато я бяхме превърнали в кооперация? Имаме си обори за животните, къщи за хората, липсваше ни кооперация; черквата е голяма, беше по-удобна от изба или от хамбар. Но всичко това е минало, толкова вода изтече…
Мъката отново премина през лицето му. Детето мразеше тази сянка, пробуждана неочаквано от някои думи. Като си припомни проклятието „Господи!“ и протегнатите към небето ръце, то отново усети страха, загнезден в него.
– Татко, внимавай, козите! – извика детето.
Прогони ги с камък. После:
– Ще трябва да се позакърпи престилката на Корнелонг, с тези дупки ще си нарани вимето.
Детето трепереше.

– Престани веднъж завинаги да си играеш с тези неща, това са глупости!
С един ритник бащата помете малкия олтар, построен под жасмина. Беше ядосан.
– Пако ми го направи, само на игра!
Баща му се закани. Никога не го беше бил, само му говореше сериозно, с по-строг от друг път глас.
– А на брат ти ще му извия врата, така да знаеш. Не бива да те учи на такива неща. Ако има време за губене, да ти направи камионче от тел или обръч, а не тези работи; те са за поповете!

Детето трепереше. Бащата беше нежен и суров. Редуваше милувките с гълченето. После забравяше.
– Може ли да погледам зайците?
– Иди, обаче не пипай малките. И най-вече не отваряй
клетките.
То заситни към зайчарника. Задъхваше се. Сътресенията, които преживя семейството, откакто свърши войната, необяснимото отсъствие на едната сестра и на двамата братя, следенето, на което бе подложен бащата, го бяха направили плачлив.

– Спри да хленчиш! Баща ти след малко ще се върне, отиде до кметството да даде показания.
– Майко, тези, дето го отведоха, носеха пистолети, видях ги!

Изведнъж проплака. Усети в себе си ноктите на страха. Клекнало пред зайчарника, дълго хлипа, после заспа. Забрави да погледне зайчетата, родени преди няколко дни, да погали с плашливо пръстче нежния им сив пух.