Балада за мошениците

Енрико Ремерт „Балада за мошениците“ 

Факт е, че всички сме губещи и имаме блестящата способност да си вредим.

Уилям Съмърсет Моъм „Равносметката“ 

Тази книга е плод на въображението. Всички персонажи и случки, както и диалозите, са измислени. Всяка прилика с реално съществуващи или съществували лица и събития е напълно случайна. Изключение правят Джеймс Адисън Рийвис (събитията, свързани с него, са част от историята на Съединените американски щати) и Мартин Френкъл (сведенията за когото са от американските хроники на деветдесетте години на ХХ век). 

ЧАСТ ПЪРВА

Гореща неделя в началото на лятото, без мухи.
Ти стоиш, прав, неподвижен, в средата на този гигантски площад, заобиколен от стари промишлени складове и изоставени фабрики. Всичко наоколо е пусто: зидове и бетон, докъдето се простира погледът, купища развалини, ръждясали бидони, празни опаковки от напитки, плевели, пластмасови пликове и две каросерии, изоставени сред храсталака.
Загледал си се в едно пукнато предно стъкло, което отразява слънчевите лъчи като златистолъскава позлатена локва вода, когато Милò се показва на прозорчето на синьото си фургонче и нарушава тишината.
– Добре ли съм застанал? – крещи.
Ти за сетен път се оглеждаш – за да се увериш, че сте единствените човешки същества в обсег на километри, после се заглеждаш в бялото пунто, паркирано на четирийсетина метра зад фургона.
– Сега ще ти кажа – викаш в отговор.
Правиш няколко крачки, приближаваш се до колата, навеждаш се над капака и измерваш на око разстоянието до фургона.
– Съвпада идеално – крещиш. – Давай!
Стартерът върти няколко секунди, после чуваш запалването и моторът се задейства. Миг след това, с рязко свистене на гумите, Мило включва на заден, фургонът подскача и тръгва назад.
– Давай така – викаш и се отдръпваш настрани. – Карай.
Мило поглежда в огледалото и натиска докрай педала моторът реве, силен обстрел от камъчета чакъл барабани по каросерията и фургонът набира скорост, заклаща се из разкопаното, вдига облак прах, но остава на правата и изминава с все по-голяма скорост няколкото метра, преди да се стовари със страхотен трясък върху предницата на пунтото.
Като че ли всичко е наред.
Доближаваш се да провериш и викаш на Мило да включи на първа. Фургонът се придвижва бавно два метра напред, после спира; миг по-късно с едно изскърцване бронята на пунтото рухва на земята.
Мило скача от фургона, цял облян в пот, и проучва положението: предницата на пунтото е полуразбита, докато задницата на фургона е съвсем в ред, само с лека драскотина по бронята.
– По дяволите – казваш, – трябва да го довършим.
Мило се качва във фургона и веднага се връща с два големи чука. Усмихва ти се съучастнически, подава ти единия и започвате да удряте бясно задницата на фургона, като оставяте видими белези по ламарината. Накрая Мило се опитва да отвори задната врата, но тя е заклещена.
– Отлично – казва.
После вдига очи и ти проследяваш погледа му: небето между бараките е дълъг син правоъгълник. Мило пали цигара със задоволство.
– Да направим сметка: за удара поне три милиона.
Плюс още един за щетите на фургона… и станаха четири… от тях махаш двеста хиляди за наема на пунтото и още един милион за щетите, които нанесохме. Какво излиза: ще клъвнем поне два милиона и половина.