Престъпление

Ървин Уелш „Престъпление“

Въведение
Бурята

Ще й се да каже на мама, че тоя не е стока. Като онзи в Мобийл. И като копелето в Джаксънвил. Само че мама си гримира очите пред огледалото и й нарежда да не приказва, а да види дали са затворени добре капаците на прозорците, защото откъм североизток се задава буря.
Тя отива до прозореца и наднича навън. Пълно спокойствие. Сияйният диск на луната излива в апартамента пулсираща синкава светлина. Препречват го клонаците на сухия дъб в двора: хвърлят черни варикозни сенки, които се плъзгат като живи по стените. Тя тегли надолу резето, което е със силна пружина, за да залости кепенците, и понеже помни предишната болка от удара по пръстите, предпазливо отдръпва ръка – и си мисли, че все едно мишка е откачила сиренце от куката на капан. След това поглежда майчиното отражение в огледалото, равнодушно и пълно с вътрешна сила. Харесваше й по-рано да гледа как мама се кипри, така красива, така сигурна, и с малката четчица почерня дългите си мигли.
Но вече не. Пареща болка присвива стомаха й.
– Недей излиза тази вечер – казва тихо момичето; отчасти моли, донякъде увещава.
Розовото езиче на майката се стрелва навън, за да навлажни молива за очната линия.
– Не се безпокой за мене, миличка, всичко ще е наред. – А отдолу тръби клаксон, щраква стайният термостат и въздухът леко се разхлажда. И двете знаят, че е той. – Добре че този апартамент има капаци на прозорците – добавя майката, става и взема чантичката си от масата. Целува щерката по главата. Тръгва, но извръща големите си гримирани очи към детето: – И не забравяй, най-късно до единайсет да си в леглото. Сигурно ще съм се върнала дотогава, но ако нещо се забавя, да си заспала, госпожичке.
И вече я няма.
Известно време момичето оставя лъчението от телевизионния екран да къпе в успокояваща призрачна светлина околните предмети. Но извън нея нещо се спотайва, приближава се.
Бесен източен вятър потропва с решителна настойчивост по дървените капаци, злокобен вестител на пагубна сила. Дъждовните капки се чуват след два-три непоносимо разтеглени удара на сърцето. Отначало като лек ромон по капаците. Сетне чува как вятърът се завихря и устремява нанякъде. Сухият клонак размахва уплашен ръце. Внезапно ревва като оръдие гръмотевица, отвън нещо трясва на земята и се пръсва на парченца. Жълта сярна светлина озарява стаята цели три секунди. Момичето издува докрай звука с дистанционното, а стихията отвън реве, бурен вятър и пороен дъжд се удрят в прозореца. След малко момичето се прокрадва боязливо към леглото, уплашено от тъмата, през която напредва колебливо, но още повече от перспективата да удължи агонията, докато търси опипом ключа на лампата.
Не може да заспи и знае, че е доста късно, когато чува как вратата долу се отваря и по каменните стъпала отекват стъпки. Електронният часовник до леглото обвинително зеленее: 2:47. Малката се моли да го няма онзи, неговите стъпки са почти нечути – никога не носи друго освен маратонки, – но долавя гласове и приглушен смях.
Майка й ще заспи дълбоко благодарение на хапчетата си, а тя трябва да е готова. Придърпва нощницата надолу, стиска я заедно с края на чаршафа, цялата опакована.

Ден първи
ОТПУСКЪТ

Рей Ленокс навлиза в турбулентност. Вдигнал бинтована ръка към орловия си нос, леко кривнат на една страна от счупване и неправилно заздравяване преди години, той поглежда своето отражение на празния екран на телевизорчето, монтирано да убива времето при полетите. Тънка струйка въздух едва си пробива път през запушения му нос и гръдният му кош се издува мъчително. За да разсее тревожните мисли, той поглежда отпуснатото тяло на съседната седалка.
Това е Труди, неговата годеница. Косата й е до раменете и с изискан меден цвят, който издава намесата на опитен стилист. Тя не долавя неговите терзания. Пръст с изряден маникюр обръща листа на списанието. От оттатъшната й страна има трето тяло. И наоколо – други тела.
Едва сега го осъзнава: сега, натикан в тясното кресло в туристическата класа на самолета от Лондон за Маями. Казаното от Боб Тоул, когато потегляше след цялата лудница. Подсеща го гласът от уредбата: Летим на постоянна височина десет хиляди метра.
„Голяма работа си, Рей – каза Тоул, докато самият Рей зяпаше черните космаци, щръкнали от ноздрите на шефа. – Късметлия. Костелив орех беше този случай. Справи се както трябва, тикна копелдака зад решетките. Това се казва добра работа. Сега си почини хубаво. Помисли за бъдещето. Мнозина от нас са заложили на твоята кариера, Рей. Не ни разочаровай, синко. Да не стане като с Робъртсън – намекна за самоубийството на неговия предишен наставник. – Не се издънвай.“
И Рей Ленокс – мършав и бледолик, гладко избръснат, с небрежен кичур, негова запазена марка, на тясното полегато чело, подстриган при Джон на Бротън Стрийт – усеща пулса му да забързва лудешки.
Навлизаме в зона на турбулентност. Моля, останете по местата си със закопчани колани.
Не се издънвай.
Опасност. Заплаха.
На летището го подложиха на груб разпит. Нямал нищо общо със снимката в паспорта си. Нездравият сивкав тен на шотландската му кожа, безмилостно подчертан от скапаната техника за моментални снимки, контрастира с гъстата черна коса, вежди и мустаци като на пластмасова маска от магазин за играчки. Снимката напомня новобранска с размазана сянка около главата и от двете страни към челюстта.
Специалното внимание на летищната охрана го подразни – та той е служител на закона, – но хората са прави. Полицейската значка на Главното управление в Единбург улесни преминаването му през минидържавата, установена от американците на летище Хийтроу като превантивна защита на границите им.
– Съжалявам, сър, трудни времена – издекламира служителят на органите за вътрешна сигурност с извинителен тон.