Скелет в гардероба

Съмърсет Моъм „Скелет в гардероба“

Забелязал съм, че ако някой ти позвъни по телефона и не те намери, но заръча да му се обадиш мигом щом се върнеш, защото те търсел по важна работа, най-често тя е важна за него, а не за теб. Ако трябва да ти направят подарък или услуга, хората обикновено сдържат нетърпението си. Върнах се у дома и преди да се преоблека за вечеря, имах време колкото да прегледам вестника с една цигара и глътка алкохол, затова, когато госпожица Фелоус, моята хазайка, ми съобщи, че господин Олрой Киър заръчал да му се обадя по телефона веднага щом се върна, реших, че преспокойно мога да не изпълня молбата му.
– Да не би да е Киър писателят? – попита госпожица Фелоус.
– Същият.
Тя отправи ласкав поглед към телефонния апарат.
– Да го набера ли?
– Не, благодаря.
– Какво да му кажа, ако пак се обади?
– Нека ви предаде онова, което има да ми съобщи.
– Добре, господине – рече тя и сви устни. После взе празния сифон, придирчиво се огледа, за да се увери, че стаята е подредена, и излезе.
Госпожица Фелоус четеше романи до захлас. Бях сигурен, че е изгълтала всичките книги на Рой. И тъй като се позасегна от моето равнодушие, стана ми ясно, че е във възторг от тях. Когато се прибрах късно вечерта, на масичката имаше бележка, написана с нейния едър, четлив почерк:
Господин Киър звъня още два пъти. Ще Ви бъде ли възможно утре да обядвате с него? Ако не, изберете удобен за Вас ден.
Бях учуден. За последен път видях Рой преди три месеца на една вечеря, и то за няколко минути; както винаги той беше много мил и на сбогуване изрази дълбокото си съжаление, че толкова рядко се срещаме.
– Лондон е ужасен – каза ми тогава Рой. – Все не остава време да се видиш с хората, които са ти приятни. Хайде другата седмица да обядваме заедно.
– С удоволствие – отвърнах аз.
– Щом се прибера, ще си погледна бележника и веднага ще ти се обадя.
– Добре.
Познавах Рой от двайсет години и ми бе добре известно, че бележникът, в който записва уговорените си срещи и посещения, неизменно стои в горния ляв джоб на жилетката му, затова не се учудих, че през следващата седмица не ми се обади. Та и сега нищо не можеше да ме убеди, че трескавото му желание да ми окаже гостоприемство е безкористно. Докато пушех последната за деня лула, преди да си легна, премислях всевъзможните по води, поради които Рой ме кани на обяд. Или някоя от неговите поклоннички го е помолила да я запознае с мен, или някой американски издател, минаващ през Лондон, е пожелал да ме види; въпреки всички мои догадки не биваше да бъда несправедлив към стария си познат: не допусках, че дотолкова е изхабил запасите си от претексти, които му служат за извинение, та да не може да се справи с положението. Освен това предлагаше да определя удобен за мен ден, следователно едва ли имаше намерение да ме свързва с някого.
Никой не би могъл по-добре от Рой да прояви най-искрена сърдечност към свой колега писател, по когото всички се прехласват, никой не би могъл така деликатно да се отвърне от него, когато леността, неуспехът или нечия сполука хвърлят сянка върху славата му. Всеки писател преживява времена на възход и на спад и аз ясно съзнавах, че в момента не съм сред избраниците. Очевидно трябваше да намеря повод и вежливо да отклоня поканата, при все че Рой беше упорит и ако му трябвах за нещо, нямаше лесно да го откажа от намерението да се срещнем, освен ако не го пратех по дяволите – просто и ясно; ала ме човъркаше любопитство. Да не говорим, че имах слабост към Рой.
С възхищение наблюдавах израстването му в писателското поприще. Неговата кариера би могла да послужи за образец на всеки млад човек, поел пътя на твореца. Не познавам никого измежду моите съвременници, който да е пожънал такива лаври с толкова малко талант; но капка по капка вир става, казват мъдреците. Рой прекрасно съзнаваше това, ала навярно и сам понякога смяташе едва ли не за чудо факта, че с тъй оскъдно дарование е успял да напише цели трийсет романа. Струва ми се, че бе намерил упование в онази реч на Томас Карлайл, в която се казва, че геният – това е безгранично трудолюбие. Рой се е замислил над прочетеното. Ако всичко зависи от трудолюбието, вероятно си е казал той, аз също мога да стана гений като всички останали гении. И когато възторжената критичка от едно женско списание написа статия за негова книга и използва същия цитат (а по-късно това сториха и други критици), сигурно е въздъхнал с облекчение, сякаш с много усилия най-сетне е успял да реши трудна кръстословица. Всеки, който с години е следил неуморните му изяви, ще потвърди, че в края на краищата Рой заслужава да бъде признат за гений.
Още в началото той имаше някои преимущества. Беше единствен син на държавен служител в Хонконг, завършил кариерата си като губернатор на Ямайка. Срещу името на Олрой Киър в справочника „Кой какъв е“ сбитите редове оповестяваха: „ед. син на сър Реймънд Киър, кав. на орд. Св. Мих. и Г., орд. Викт., II ст., и на Емили, дъщ. на покойния ген.-майор от Инд. армия Пърси Кампърдаун.“ Рой беше учил в Уинчестър и в оксфордския Ню Колидж. Бил е председател на Студентския клуб и за малко да получи синята фланелка на отбора по гребане, но най-неочаквано се разболял от заушки. През студентските си години живял скромно и порядъчно, а не бурно и завършил университета без никакви дългове. Още тогава Рой бил доста стиснат – не обичал да пилее пари. Като добър син, той никога не забравял, че родителите му правят жертви, за да му дадат такова скъпо образование. Вече в оставка, баща му се настанил в скромна, но съвсем прилична къща в Глостършир близо до Страуд и от време на време пътувал до Лондон, за да се среща с дипломати и държавни чиновници в колониите, където е служил, и посещавал „Атинеум“, тъй като бил член на този клуб. Веднага след като Рой завършил Оксфорд, баща му чрез свой стар познат от клуба го назначил учител на болнавия единствен син на прочут лорд. А това дало възможност на Рой от ранна възраст да се запознае с цялото висше общество. И той добре бе използвал тази възможност. В книгите му не се прокрадва нито един от онези неприлични изрази, които опошляват съчиненията на писатели, изучаващи светското общество от страниците на илюстрованите списания. Рой безпогрешно знае как херцог разговаря с херцог и как някой член на Парламента, адвокат или камериер съответно би трябвало да се обръща към един херцог. Пленителна е лекотата, с която в ранните си романи Рой се справя с вицекрале, посланици, премиери, дворцови особи и знатни дами – дружелюбно, но не и натрапливо, фамилиарно, но не и нахално. Той не допуска да се забравя техният ранг, но същевременно споделя с читателите приятното чувство, че и онези са от плът и кръв, както ние с вас. За съжаление модата се смени и животът на аристокрацията не се смята за сериозна тема на художествената литература, в резултат на което Рой, винаги чувствителен към повеите на времето, в следващите си романи бе принуден да се ограничи с описание на душевните конфликти на адвокати, чиновници и търговски агенти, а в техни води той не плуваше с предишната си увереност.