Шестнайсетгодишната Лия Милторп и нейната близначка Алис току-що са останали пълни сираци. Върху близначките тегне древно пророчество, обърнало поколения сестри една срещу друга. За да избегне мрачната съдба и да остане в обятията на любимия си Джеймс, Лия трябва да доведе пророчеството докрай, преди това да стори Алис. Едва тогава ще разгадае мистериозните обстоятелства около смъртта на родителите си и значението на странния белег на ръката си, ще разбере и докъде може да стигне сестра й, за да я победи.
С „Пророчеството на сестрите“ американската писателка Мишел Зинк повежда читателя на незабравимо пътешествие, по време на което едната от сестрите взема съдбовно решение, а въздействието му излиза извън рамките на нормалното.
Това е първият роман от трилогията за двете сестри близначки.
Мишел Зинк „Пророчеството на сестрите“
Дъждът не ми прави впечатление вероятно защото е тъй подходящ за случая. Излива се на талази като плътна завеса от сребристи нишки и пада върху коравата очакваща зимата пръст. Стоя от едната страна на ковчега и не мърдам.
Застанала съм от дясната страна на Алис. Винаги заставам от дясната й страна и често се питам дали не съм й била отдясно и в утробата на майка ни, преди да ни измъкнат една след друга на белия свят, който сме огласили с писъците си. Брат ми Хенри е седнал до Едмънд, нашия кочияш, и до леля Върджиния. Хенри непрекъснато седи, защото не може да използва краката си. Не беше никак лесно да го докарат в инвалидния стол до гробищата горе на хълма, за да присъства на изпращането на баща ни във вечен отдих.
Леля Върджиния се навежда и гласът й достига до нас през плющенето на дъжда.
– Деца, трябва да тръгваме.
Преподобният отец отдавна си е отишъл. Нямам представа колко време стоим до калната могила, приютила останките на баща ми, тъй като Джеймс държи чадъра си над главата ми и до него се чувствам спокойна и защитена, а той стои като преграда между мен и реалността.
Алис ни маха с ръка да тръгваме.
– Хайде, Лия, Хенри! Ще дойдем пак, когато грее слънце, и ще донесем свежи цветя на гроба му.
Аз съм родена първа по ред, макар и само минути преди Алис, ала винаги съм била наясно, че сестра ми командва парада.
Леля Върджиния кима на Едмънд. Той вдига Хенри на ръце, обръща се и тръгва към къщата. Над рамото му брат ми среща моя поглед. Хенри е само на десет, но е много по-умен от момчетата на своята възраст. По тъмните кръгове около очите му разбирам колко му липсва татко. Остра болка пронизва цялото ми същество и се спира някъде около сърцето. Алис може и да командва парада, но аз съм онази, която винаги се е чувствала отговорна за Хенри.
Стоя като закована, краката ми не щат да се помръднат и да ме отведат далеч от баща ми, който лежи студен и мъртъв в земята. Алис поглежда назад. Очите й намират моите през пелената от дъжд.
– Идвам след малко.
Трябва да крещя, за да ме чуе, тя бавно кима с глава, обръща се и продължава по пътеката, която води до имението Бърчууд.
Джеймс взема облечената ми в ръкавица ръка в своята и когато силните му пръсти се сключват върху моите, усещам облекчение в душата си. Той се приближава, за да мога да го чуя в дъжда.
Ще остана до теб колкото искаш, Лия.
Кимам с глава, докато наблюдавам как дъждът лее сълзи по надгробния камък на татко и чета думите, издълбани върху него.
Томас Едуард Милторп
любящ баща
23 юни 1846 – 1 ноември 1890
На гроба няма нито едно цвете. Дори богатството на баща ми не ни помогна да намерим цветя точно преди зимата да пристъпи в нашия малък град в Северен Ню Йорк, а никой от нас не намери сили, нито желание да изпрати по-надалеч някого, та да купи цветя за скромната църковна служба. Внезапно ме хваща срам заради недосетливостта ми и се оглеждам из фамилното гробище за нещо, каквото и да е, което бих могла да оставя на гроба.
Но не виждам нищо. В мократа трева се търкалят само изкаляни камъчета. Навеждам се, вземам няколко и държа дланта си отворена, докато дъждът ги измие.
Не съм изненадана, че Джеймс се досеща какво искам да направя, макар че не съм го изрекла на глас. Цял живот сме били приятели, а напоследък сме дори нещо повече, много, много повече. Когато пристъпвам към гроба и отварям дланта си, за да пусна камъчетата в основата на татковия паметник, Джеймс се придвижва напред с чадъра в ръка, за да ме пази от дъжда.
Когато протягам ръка напред, ръкавът ми се вдига и открива лъскавия като сребро странен белег, онзи особен кръг, появил се върху китката на ръката ми след татковата смърт. Крадешком поглеждам към Джеймс, за да видя дали го е забелязал. Не, не е и аз придърпвам ръка навътре в ръкава, докато подреждам камъчетата в стройна редица. Отпъждам от главата си мисълта за белега. В душата ми няма място и за двете – и за скръбта, и за тревогата. А скръбта не чака.
Изправям се с поглед, впит в камъчетата. Те не са нито красиви, нито ярки като цветята, които ще донеса през пролетта, но са всичко, което мога да му дам. Хващам ръката на Джеймс и се обръщам, за да тръгна, като разчитам на него да ме отведе у дома.
* * *
Оставам долу в салона дълго след като останалите се разотиват, но не заради огъня, който гори в камината и излъчва уютна топлина. В моята стая също има камина, както в повечето помещения в Бърчууд. Не, аз седя в полутъмния салон, осветяван само от отблясъците на угасващия огън, защото нямам смелост да се кача на горния етаж.
Татко е мъртъв от цели три дни и аз непрекъснато съм заета. Трябваше да утешавам Хенри и макар че организирането на татковото погребение бе задължение на леля Върджиния, беше редно и аз да помогна. Така мисля. Но сега, в пустия салон, където тишината се нарушава единствено от тиктакането на часовника върху полицата на камината, осъзнавам, че несъзнателно съм отлагала във времето момента, когато трябва да се изкача по стълбите и да мина покрай празната стая на татко. Момента, в който ще трябва да си призная, че него вече го няма. Бързо ставам, преди да съм изгубила кураж да тръгна, и се съсредоточавам в стъпките на краката си, поставям единия обут в пантоф крак пред другия нагоре по витата стълба, после се отправям надолу по коридора в Източното крило. Щом отминавам стаята на Алис, а после и тази на Хенри, погледът ми спира върху вратата в дъното. Навремето там беше стаята на майка ми.
Тъмната стая.
Като деца двете с Алис рядко споменавахме стаята и то само шепнешком, макар че не се сещам кога и защо започнахме да я наричаме „Тъмната стая“. Вероятно защото в къщата с високите тавани, където огънят гори девет месеца в годината, единствено необитаваните стаи остават напълно тъмни. Но дори когато майка ми беше жива, стаята й изглеждаше мрачна, защото тъкмо там тя се бе усамотила през последните месеци от живота си. Тъкмо в тази стая тя непрекъснато се отдалечаваше от нас и се носеше все по-нататък и по-нататък.
Продължавам към моята стая, където се разсъбличам и намъквам нощницата си. Тъкмо сядам на леглото и започвам да разчесвам косата си с четка – за повече блясък, когато някой почуква на вратата и ръката ми увисва във въздуха.
– Да?
Отвън се чува гласът на Алис:
– Аз съм. Може ли да вляза?
– Разбира се.
Вратата проскърцва и се отваря, а от студения коридор нахлува хладен въздух. Алис бързо я затваря, идва до леглото и сяда до мен, както правеше в детството ни.
Нощниците ни, също като нас самите, са почти еднакви.
Почти, но не напълно.
Мишел Зинк „Пророчеството на сестрите“
Дъждът не ми прави впечатление вероятно защото е тъй подходящ за случая. Излива се на талази като плътна завеса от сребристи нишки и пада върху коравата очакваща зимата пръст. Стоя от едната страна на ковчега и не мърдам.
Застанала съм от дясната страна на Алис. Винаги заставам от дясната й страна и често се питам дали не съм й била отдясно и в утробата на майка ни, преди да ни измъкнат една след друга на белия свят, който сме огласили с писъците си. Брат ми Хенри е седнал до Едмънд, нашия кочияш, и до леля Върджиния. Хенри непрекъснато седи, защото не може да използва краката си. Не беше никак лесно да го докарат в инвалидния стол до гробищата горе на хълма, за да присъства на изпращането на баща ни във вечен отдих.
Леля Върджиния се навежда и гласът й достига до нас през плющенето на дъжда.
– Деца, трябва да тръгваме.
Преподобният отец отдавна си е отишъл. Нямам представа колко време стоим до калната могила, приютила останките на баща ми, тъй като Джеймс държи чадъра си над главата ми и до него се чувствам спокойна и защитена, а той стои като преграда между мен и реалността.
Алис ни маха с ръка да тръгваме.
– Хайде, Лия, Хенри! Ще дойдем пак, когато грее слънце, и ще донесем свежи цветя на гроба му.
Аз съм родена първа по ред, макар и само минути преди Алис, ала винаги съм била наясно, че сестра ми командва парада.
Леля Върджиния кима на Едмънд. Той вдига Хенри на ръце, обръща се и тръгва към къщата. Над рамото му брат ми среща моя поглед. Хенри е само на десет, но е много по-умен от момчетата на своята възраст. По тъмните кръгове около очите му разбирам колко му липсва татко. Остра болка пронизва цялото ми същество и се спира някъде около сърцето. Алис може и да командва парада, но аз съм онази, която винаги се е чувствала отговорна за Хенри.
Стоя като закована, краката ми не щат да се помръднат и да ме отведат далеч от баща ми, който лежи студен и мъртъв в земята. Алис поглежда назад. Очите й намират моите през пелената от дъжд.
– Идвам след малко.
Трябва да крещя, за да ме чуе, тя бавно кима с глава, обръща се и продължава по пътеката, която води до имението Бърчууд.
Джеймс взема облечената ми в ръкавица ръка в своята и когато силните му пръсти се сключват върху моите, усещам облекчение в душата си. Той се приближава, за да мога да го чуя в дъжда.
Ще остана до теб колкото искаш, Лия.
Кимам с глава, докато наблюдавам как дъждът лее сълзи по надгробния камък на татко и чета думите, издълбани върху него.
Томас Едуард Милторп
любящ баща
23 юни 1846 – 1 ноември 1890
На гроба няма нито едно цвете. Дори богатството на баща ми не ни помогна да намерим цветя точно преди зимата да пристъпи в нашия малък град в Северен Ню Йорк, а никой от нас не намери сили, нито желание да изпрати по-надалеч някого, та да купи цветя за скромната църковна служба. Внезапно ме хваща срам заради недосетливостта ми и се оглеждам из фамилното гробище за нещо, каквото и да е, което бих могла да оставя на гроба.
Но не виждам нищо. В мократа трева се търкалят само изкаляни камъчета. Навеждам се, вземам няколко и държа дланта си отворена, докато дъждът ги измие.
Не съм изненадана, че Джеймс се досеща какво искам да направя, макар че не съм го изрекла на глас. Цял живот сме били приятели, а напоследък сме дори нещо повече, много, много повече. Когато пристъпвам към гроба и отварям дланта си, за да пусна камъчетата в основата на татковия паметник, Джеймс се придвижва напред с чадъра в ръка, за да ме пази от дъжда.
Когато протягам ръка напред, ръкавът ми се вдига и открива лъскавия като сребро странен белег, онзи особен кръг, появил се върху китката на ръката ми след татковата смърт. Крадешком поглеждам към Джеймс, за да видя дали го е забелязал. Не, не е и аз придърпвам ръка навътре в ръкава, докато подреждам камъчетата в стройна редица. Отпъждам от главата си мисълта за белега. В душата ми няма място и за двете – и за скръбта, и за тревогата. А скръбта не чака.
Изправям се с поглед, впит в камъчетата. Те не са нито красиви, нито ярки като цветята, които ще донеса през пролетта, но са всичко, което мога да му дам. Хващам ръката на Джеймс и се обръщам, за да тръгна, като разчитам на него да ме отведе у дома.
* * *
Оставам долу в салона дълго след като останалите се разотиват, но не заради огъня, който гори в камината и излъчва уютна топлина. В моята стая също има камина, както в повечето помещения в Бърчууд. Не, аз седя в полутъмния салон, осветяван само от отблясъците на угасващия огън, защото нямам смелост да се кача на горния етаж.
Татко е мъртъв от цели три дни и аз непрекъснато съм заета. Трябваше да утешавам Хенри и макар че организирането на татковото погребение бе задължение на леля Върджиния, беше редно и аз да помогна. Така мисля. Но сега, в пустия салон, където тишината се нарушава единствено от тиктакането на часовника върху полицата на камината, осъзнавам, че несъзнателно съм отлагала във времето момента, когато трябва да се изкача по стълбите и да мина покрай празната стая на татко. Момента, в който ще трябва да си призная, че него вече го няма. Бързо ставам, преди да съм изгубила кураж да тръгна, и се съсредоточавам в стъпките на краката си, поставям единия обут в пантоф крак пред другия нагоре по витата стълба, после се отправям надолу по коридора в Източното крило. Щом отминавам стаята на Алис, а после и тази на Хенри, погледът ми спира върху вратата в дъното. Навремето там беше стаята на майка ми.
Тъмната стая.
Като деца двете с Алис рядко споменавахме стаята и то само шепнешком, макар че не се сещам кога и защо започнахме да я наричаме „Тъмната стая“. Вероятно защото в къщата с високите тавани, където огънят гори девет месеца в годината, единствено необитаваните стаи остават напълно тъмни. Но дори когато майка ми беше жива, стаята й изглеждаше мрачна, защото тъкмо там тя се бе усамотила през последните месеци от живота си. Тъкмо в тази стая тя непрекъснато се отдалечаваше от нас и се носеше все по-нататък и по-нататък.
Продължавам към моята стая, където се разсъбличам и намъквам нощницата си. Тъкмо сядам на леглото и започвам да разчесвам косата си с четка – за повече блясък, когато някой почуква на вратата и ръката ми увисва във въздуха.
– Да?
Отвън се чува гласът на Алис:
– Аз съм. Може ли да вляза?
– Разбира се.
Вратата проскърцва и се отваря, а от студения коридор нахлува хладен въздух. Алис бързо я затваря, идва до леглото и сяда до мен, както правеше в детството ни.
Нощниците ни, също като нас самите, са почти еднакви.
Почти, но не напълно.
Оценка: +1