„01“ е книга за младия човек с големи амбиции и стремежи, роден в неподходящо време и на неподходящо място. Книга, плод на реалността без розови очила и „Деанксит“. Свеж и некомплексиран очерк за живота на не-обикновения човек – човека, за когото „не може“ и „трябва“ са частици от чужд, непонятен свят; човека, който държи да получи онова, за което е платил; нетипичния българин – онзи, който не намира невежеството и примитивността за нормални. Книгата е подигравка и на места безжалостна гавра с българската реалност -- късния соц и ранния див капитализъм, българските порядки и криворазбраната „българщина”.
Харесвам тази книга. Много се смях. Станах addictive. В нея езикът служи добре – не е оставил здраво място по българските манталитети. Авторът разкъртва традицията, соца, прехода и слави подходящо капитализма и неговите герои. Движи се между Хенри Милър и Айн Ранд. Прави място за добра литература и живеене.
С две думи: Ивайло Борисов става. Надявам се и на живо.
Виргиния Захариева
В ръцете ви е книгата на един жизнеутвърждаващ, пишещопрохождащ, светъл човеконенавистник. Ще стане ли от Ивайло Борисов голям писател – предлагам ви сами да прецените. Това, което е сигурно – че държите смешна, динамична, написана изцяло на уличен език история на българския хейтър. Една от възможните истории за онези, на които пожелаваме: „Не се намразвай от сутринта, спи до обед!“ Колкото повече такива истории – толкова по-добре. Ще се изненадате какво се е случило през последните 20 години в главите на младите българи, докато вие сте смятали, че неизбирането на Петър Стоянов за втори президентски мандат е било истинската катастрофа на прехода.
Любен Дилов-син
Ивайло Борисов "01"
На вратата ми се почука. Мислих около половин минута дали да отворя. Накрая отворих. Дългият – мъжлето на малката неврастеничка. За два месеца това беше първият контакт на студентите с мен.
– Здрасти. Ами такова, аз реших да се запознаем.
– О!
– Аз съм Димитър – каза той и подаде ръка.
– Мараба, аз съм Петко – казах.
– Ами ние, такова, тази вечер празнуваме малко рожден ден тука и искахме да те поканим.
Чудесен момент да се запозная с невзрачните си съседи от дълбоката провинция.
– Супер, след малко ще дойда тогава, само да довърша нещо.
– Аха. Ами окей тогава, хм?…
Димитър постоя няколко секунди безмълвно на прага, потропвайки от крак на крак, почеса се по врата веднъж-дваж и безмълвно се върна обратно.
Затворих вратата, но останах залепен с ухо за нея. Другата врата се захлопна и веднага след това иззад нея изригна истеричният глас на малката фъртуна.
– Защо не му каза бе?! Как може да си такъв тъпанар! Сега какво ще правим? Ти изобщо мозък имаш ли? Мислиш ли с нещо в тая глупава глава? Мухльо!
Вратата им отново се хлопна и някой с бързи крачки приближи. Блъсна два пъти настойчиво по моята. Едва успях да си махна ухото от дъските, та да не влязат и излязат направо през другото. Отворих. Отпред стоеше малкият вредител.
– Здрасти, аз съм Арсения – каза бързо.
Почти незабележимо се дръпнах назад. Няма по-подходящо име за това дребно отровно същество, заклевам се! Припомнете си какво ви говорих в началото за имената.
В това време Арсения провеси врат настрани, разгледа чистотата и красотата на помещението, телевизора в ъгъла, хладилника, устните ѝ се свиха в една особена гримаса и в ума ѝ прищрака някаква тънка сметка.
– Аз пък съм Афанасий – рекох леко нервиран от наглото ѝ нахлуване в личното ми пространство.
Един поглед с периферното зрение към другия край показа, че останалите студенти са се скупчили на дупката на едва-едва открехнатата врата и следят събитията.
– Димитър пропусна да ти каже… събираме по 20 лева на човек за купона – прекъсна съзерцанието ми тя.
Ахааа! Разбрахте ли сега каква била работата? Ела, ама дай парите да го направим. По 20 лева на човек! Ха-ха! Седмичният бюджет на цялата им скапана групичка! Бяха решили да го получат от мен в кеш, а в замяна да ме гостят с кисели краставици, домашна ракия и филии със свинска мас, а най-вероятно и да изкярят нещо допълнително от моя долап. Ох, котенца!
– Двайсет лева казваш? Имаме решение на проблема! Иди се подмий, сложи си новата прашка, ела след 5 минути и ще оправим работата. Не бих казал, че си като за 20 лева, но ще направя компромис този път. Айде давай!
Малката отровна Айви загуби ума и дума вероятно за пръв път в живота си. От устата ѝ се изтръгна само едно „Моляяяя!?“ В този момент Димитър превключи на програма „спасявай честта на оная, която десетки други отрепки са познали преди теб, рицарю“, отвори със замах вратата и се втурна към мен с крясък „Ще те смачкам, боклук.“ След него някак по рицарски със секунда закъснение излетяха хевиметалистът и цайсатият гений. Tе обаче изхвърчаха с крясъци „Ааааа“, сякаш се намираха в шибана битка със силите на мрака и това беше последната им атака, от която зависеше дали злото ще надделее. Залагам си топките, че и двамата бяха прочели „Властелинът на пръстените“ поне по три пъти и космите на ръцете им настръхваха всеки път, като си представеха епичната битка при Helms Deep.
Едно протягане на ръката ми беше достатъчно да взема пистолета от портмантото. Дълго мислих кое ще е най-доброто място за него, но по-добро от това не успях да намеря – човек никога не знае кой изрод ще му потропа на вратата.
Извъртях ръка и го насочих към тиквата на Димитър дори без да го зареждам. После всичко стана много анимационно. Димитър се опита да спре, изнасяйки трупа си назад, все едно беше Том, озовал се ненадейно пред глутница озверели кучета; едновременно с това пробва да извърне глава, да приклекне и да се скрие с ръце. Резултатът от тези опити беше, че се озова по гъз на пода, а единият му чехъл излетя напред сякаш в опит да ме обезвреди. Вместо това обаче улучи Арсения в слепоочието, което беше горе-долу на нивото на ръката ми. Щях да кажа на нивото на пъпа ми, ама хайде да не прекаляваме с гаврата с хорските недъзи. Арсения не издържа на поредната тъпотия на приятеля си, изкрещя с всички сили „Малоумник!“ и му зашлеви най-звучния шамар, който съм чувал някога. Трябва да е изплющял чак в Павликени.
В това време храбрите защитници на доброто бяха замръзнали на място с ебахти израженията, все едно ледената магия на Sub-Zero ги беше поразила най-неочаквано.
Понякога си мисля, че хората, приемащи се за добрите, са много тъпи парчета и май наистина живеят с вярата, че самата идея е достатъчна да им даде +1000 HP, по една колба с червена и синя мана, огнен елементал и амулет за invulnerability. Заблудени шибаняци.
Ивайло Борисов "01"
На вратата ми се почука. Мислих около половин минута дали да отворя. Накрая отворих. Дългият – мъжлето на малката неврастеничка. За два месеца това беше първият контакт на студентите с мен.
– Здрасти. Ами такова, аз реших да се запознаем.
– О!
– Аз съм Димитър – каза той и подаде ръка.
– Мараба, аз съм Петко – казах.
– Ами ние, такова, тази вечер празнуваме малко рожден ден тука и искахме да те поканим.
Чудесен момент да се запозная с невзрачните си съседи от дълбоката провинция.
– Супер, след малко ще дойда тогава, само да довърша нещо.
– Аха. Ами окей тогава, хм?…
Димитър постоя няколко секунди безмълвно на прага, потропвайки от крак на крак, почеса се по врата веднъж-дваж и безмълвно се върна обратно.
Затворих вратата, но останах залепен с ухо за нея. Другата врата се захлопна и веднага след това иззад нея изригна истеричният глас на малката фъртуна.
– Защо не му каза бе?! Как може да си такъв тъпанар! Сега какво ще правим? Ти изобщо мозък имаш ли? Мислиш ли с нещо в тая глупава глава? Мухльо!
Вратата им отново се хлопна и някой с бързи крачки приближи. Блъсна два пъти настойчиво по моята. Едва успях да си махна ухото от дъските, та да не влязат и излязат направо през другото. Отворих. Отпред стоеше малкият вредител.
– Здрасти, аз съм Арсения – каза бързо.
Почти незабележимо се дръпнах назад. Няма по-подходящо име за това дребно отровно същество, заклевам се! Припомнете си какво ви говорих в началото за имената.
В това време Арсения провеси врат настрани, разгледа чистотата и красотата на помещението, телевизора в ъгъла, хладилника, устните ѝ се свиха в една особена гримаса и в ума ѝ прищрака някаква тънка сметка.
– Аз пък съм Афанасий – рекох леко нервиран от наглото ѝ нахлуване в личното ми пространство.
Един поглед с периферното зрение към другия край показа, че останалите студенти са се скупчили на дупката на едва-едва открехнатата врата и следят събитията.
– Димитър пропусна да ти каже… събираме по 20 лева на човек за купона – прекъсна съзерцанието ми тя.
Ахааа! Разбрахте ли сега каква била работата? Ела, ама дай парите да го направим. По 20 лева на човек! Ха-ха! Седмичният бюджет на цялата им скапана групичка! Бяха решили да го получат от мен в кеш, а в замяна да ме гостят с кисели краставици, домашна ракия и филии със свинска мас, а най-вероятно и да изкярят нещо допълнително от моя долап. Ох, котенца!
– Двайсет лева казваш? Имаме решение на проблема! Иди се подмий, сложи си новата прашка, ела след 5 минути и ще оправим работата. Не бих казал, че си като за 20 лева, но ще направя компромис този път. Айде давай!
Малката отровна Айви загуби ума и дума вероятно за пръв път в живота си. От устата ѝ се изтръгна само едно „Моляяяя!?“ В този момент Димитър превключи на програма „спасявай честта на оная, която десетки други отрепки са познали преди теб, рицарю“, отвори със замах вратата и се втурна към мен с крясък „Ще те смачкам, боклук.“ След него някак по рицарски със секунда закъснение излетяха хевиметалистът и цайсатият гений. Tе обаче изхвърчаха с крясъци „Ааааа“, сякаш се намираха в шибана битка със силите на мрака и това беше последната им атака, от която зависеше дали злото ще надделее. Залагам си топките, че и двамата бяха прочели „Властелинът на пръстените“ поне по три пъти и космите на ръцете им настръхваха всеки път, като си представеха епичната битка при Helms Deep.
Едно протягане на ръката ми беше достатъчно да взема пистолета от портмантото. Дълго мислих кое ще е най-доброто място за него, но по-добро от това не успях да намеря – човек никога не знае кой изрод ще му потропа на вратата.
Извъртях ръка и го насочих към тиквата на Димитър дори без да го зареждам. После всичко стана много анимационно. Димитър се опита да спре, изнасяйки трупа си назад, все едно беше Том, озовал се ненадейно пред глутница озверели кучета; едновременно с това пробва да извърне глава, да приклекне и да се скрие с ръце. Резултатът от тези опити беше, че се озова по гъз на пода, а единият му чехъл излетя напред сякаш в опит да ме обезвреди. Вместо това обаче улучи Арсения в слепоочието, което беше горе-долу на нивото на ръката ми. Щях да кажа на нивото на пъпа ми, ама хайде да не прекаляваме с гаврата с хорските недъзи. Арсения не издържа на поредната тъпотия на приятеля си, изкрещя с всички сили „Малоумник!“ и му зашлеви най-звучния шамар, който съм чувал някога. Трябва да е изплющял чак в Павликени.
В това време храбрите защитници на доброто бяха замръзнали на място с ебахти израженията, все едно ледената магия на Sub-Zero ги беше поразила най-неочаквано.
Понякога си мисля, че хората, приемащи се за добрите, са много тъпи парчета и май наистина живеят с вярата, че самата идея е достатъчна да им даде +1000 HP, по една колба с червена и синя мана, огнен елементал и амулет за invulnerability. Заблудени шибаняци.
Оценка: +1
Оценка: +2
Оценка: +1
Оценка: +1
Оценка: -1
Оценка: -1