Мъдро сърце

Джак Корнфийлд „Мъдро сърце“

В голям храм северно от древната тайландска столица Сукотай имало навремето огромна старинна глинена статуя на Буда. Макар да не се отличавала с красота или с типичния за тайландската будистка школа финес на изработката, тя била обект на монашеските грижи в продължение на повече от петстотин години и я почитали за това й невероятно дълголетие. Статуята устояла на безброй бури, смени на правителства и армии от нашественици.
По някое време обаче монасите от храма забелязали, че по статуята се появили пукнатини; явно се налагало скоро да я ремонтират и пребоядисат. След особено горещ и сух период една от пукнатините станала толкова голяма, че някакъв любопитен монах светнал през нея с фенерчето си, за да огледа вътрешността. А оттам го заслепил блясъкът на чисто злато! В невпечатляващата на вид стара статуя обитателите на храма открили едно от най-големите и най-бляскавите златни изображения на Буда, създадени някога в Югоизточна Азия. Вече изваден на показ, днес златният Буда привлича тълпи поклонници от цял Тайланд.
Монасите предполагат, че някой някога е покрил тази скъпоценна творба с глина и гипс, за да я опази през бурните времена на войни и размирици. По подобен начин всеки от нас се е сблъсквал със заплашителни ситуации, принудили го да скрие своето вродено благородство. И по същия начин, по който жителите на Сукотай са забравили своя златен Буда, така и ние забравяме за вродената си същност. През повечето време действаме иззад защитния слой. Главната цел на будистката психология е да ни помогне да погледнем изпод тази броня и да извадим наяве изначалната ни доброта, известна и като нашата буда-природа.
В това се заключава и първият принцип на будистката психология:

1 Открий вътрешното благородство и красотата у всички човешки същества.

Прочутият последовател на Юнг Робърт Джонсън отчита колко трудно е за мнозина от нас да повярваме в собствената си доброта. По-лесно ни е да разпознаем себе си в своите най-лоши страхове и мисли – в онези непризнати черти, наречени от Юнг нашата „сянка“. „Любопитното е, пише Джонсън, че хората посвещават повече усилия да се противопоставят на благородните аспекти на своята сянка, отколкото на тъмните й страни... По-тревожно е да установиш, че имаш дълбоко вкоренено благородство на характера, отколкото да откриеш, че си нехранимайко.“
Толкова сме свикнали да вярваме в своя ограничен и обеднен идентитет, че ни обзема страх да си помислим как бихме съществували без него. Пълното признаване на вроденото ни достойнство би довело до радикални промени в живота ни. И би поставило пред нас огромно изискване. При все това някаква част от нас съзнава, че онзи уплашен и увреден „аз“ не съответства на това, което сме. И всеки от нас има нуждата да открие своя път към своето цялостно и свободно съществуване.
В моето семейство не им бе никак лесно да прозрат моята лична доброта. Най-ранните ми спомени са за параноичен и непредсказуем баща грубиян, за редовно бита и наплашена майка и четири момчета, които си задаваха въпроса „Как сме се появили тук?“. Когато баща ни паркираше колата пред къщи, всички затаявахме дъх. В добрите си дни той бе внимателен и весел и ние изпитвахме облекчение, но по-често ни се налагаше да се крием или свиваме, за да избегнем лесновъзпламенимия му гняв и безкрайните му тиради. По време на семейните ни пътувания се случваше от яд да блъска главата на майка ни в предното стъкло или да ни наказва нас, децата, за прегрешенията на другите шофьори. Помня и как бабата на баща ми увещаваше майка ми да не се развеждат: „Поне от време на време се задържа на някоя работа. Не е толкова ненормален, колкото онези в лудницата.“
И въпреки всичко съзнавах, че съществуванието не се свежда единствено до тази безрадостност. Помня как на шест или седемгодишна възраст бягах от къщи в онези болезнени дни, в които родителите ми се биеха. Нещо вътре у мен ми подсказваше, че не ми е мястото в този дом; че сякаш съм се родил не в онова семейство, в което е трябвало. Понякога съвсем по детски си въобразявах, че някой ден на вратата ще почука някакъв елегантен господин и ще попита за мен по име. След което ще обяви, че Джак и братята му са били оставени тайно в тукашното им семейство, но че истинските му родители – кралят и кралицата – вече си го искат обратно. Тези детински фантазии породиха един от най-силните потоци в живота ми – копнежа да съм част от нещо достойно и истинско. Търсех истинското семейство на моя благороден произход.
В нашата доста цинична епоха можем да считаме, че изначалната доброта не е нищо повече от една вдъхновяваща фраза, но през окуляра й откриваме радикално нов начин на възприятие и съществуване, чиято цел е да промени коренно света ни. Това не означава, че не обръщаме внимание на подавляващата човешка мъка или че превръщаме себе си в глупаво уязвими за други – нестабилни и евентуално склонни към насилие – индивиди. Напротив, за да открием достойнството у другите, трябва да признаем мъката им. Един от основните будистки принципи, за Четирите благородни истини, от самото начало отчита неизбежността на страданието в човешкия живот. Но в нашата съвременна култура, която учи хората да избягват притесненията на всяка цена и в която „стремежът към щастие“ се е превърнал в „правото на щастие“, да се говори за тази истина е трудно. А толкова освежаващо и полезно е някой да признае истината, когато установи, че страдаме.
Будистките учения ни помагат да се обърнем с лице към нашите индивидуални страдания – от срама и депресията до тревогите и скръбта. Но те се обръщат и към колективните страдания на света и ни помагат да работим върху източника на тези страдания – силите на алчността, омразата и заблудите в човешката психика. И макар грижата за страданията ни да е от критично значение, тя не затъмнява нашето основно благородство.