Призракът излиза

ФИЛИП РОТ
ПРИЗРАКЪТ ИЗЛИЗА

ОТ ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ не бях идвал в Ню Йорк. Като се изключи направената ми в Бостън операция от рак на простатата, през тези единайсет години почти не бях мръднал от планинския селски път в хълмистия район Бъркшърс, да не говорим, че през трите години от събитията на 11 септември много рядко поглеждах вестник или слушах новините; без да усещам някаква загуба – в началото единствено някаква вътрешна суша, – престанах да обитавам не само огромния свят, но и настоящето. Отдавна бях убил порива да съм част от него и да му принадлежа.
Сега обаче пропътувах с колата двеста километра на юг за преглед от уролога на болницата „Маунт Синай“ – специалист по извършването на една процедура, чиято цел е да помогне на хиляди мъже, сред които и аз, оказали се неспособни да задържат урината си след операция на простатата. Постигнал е значително подобрение при половината си пациенти, след като им вкарва катетър в пикочния канал и им инжектира през него желеобразен колаген точно там, където шийката на пикочния мехур среща уретъра. Процентът на успеваемост не е никак впечатляващ, особено ако имаме предвид, че „значителното подобрение“ се изразява единствено в частично облекчение на симптомите – тоест „острата инконтиненция“ се свежда до „умерена“, или „умерената“ – до „лека“. Но, така или иначе, бе постигнал по-добри резултати от другите уролози, които използват горе-долу същия метод (а и нищо не може да се направи по отношение на другата опасност при радикалната простатектомия, която, за съжаление, не можах да избегна, подобно на десетки хиляди други – импотентността, дължаща се на засегнат нерв), та тръгнах аз за консултацията в Ню Йорк дълго след като си бях въобразил, че съм свикнал с практическите неудобства, произтичащи от състоянието ми.
През изминалите след операцията години бях успял дори да се самоубедя, че съм се преборил със срама от напикаването, че съм преодолял дезориентиращия шок – особено мъчителен през първата година и половина, през месеците, в които се осланях на казаното от хирурга за вероятността инконтиненцията полека-лека да изчезне, каквото ставало при някои, макар и малко на брой, късметлии сред пациентите му. И въпреки ежедневността на мерките по поддържане на личната хигиена и обезмирисяването ми, очевидно не бях успял да свикна със специалното бельо, със сменянето на подложката и с ликвидирането на „случайностите“, както и да се преборя със заложеното в основите на всичко това чувство за унижение, та на седемдесет и една годишна възраст се озовах отново в горната част на манхатънския Ийст Сайд, само на няколко преки оттам, където бях живял като енергичен и здрав по-млад мъж – а именно, в приемната на болницата „Маунт Синай“, в очакване да ме убедят, че след като колагенът се захване на шийката на пикочния мехур, вероятно ще мога да контролирам уринирането си поне малко по-успешно от едно бебе. Чаках и си представях как ще изглежда процедурата, седях и прелиствах оставените на масичката броеве на списанията „Пийпъл“ и „Ню Йорк“, и си мислех: „Абсолютно ненужно. Връщай се у дома.“
Изминалите единайсет години прекарах сам в малка къща на черен път в дълбоката пустош – избор на начин на живот, направен две години преди да ми поставят диагнозата за рак. С малцина се срещам. Откакто преди година почина моят съсед и приятел Лари Холис, понякога минават два, че и три дни, през които не разговарям с никого, освен с прислужницата, която идва всяка седмица да чисти, и с мъжа й, който е моят иконом. Не ходя по вечери, не ходя на кино, не гледам телевизия, нямам мобилен телефон, нито видеокасетофон, дивиди-плейър или компютър. Все още живея в ерата на пишещата машина и нямам представа каква е тази „световна мрежа“. Нито пък си правя труд да гласувам. Пиша почти по цял ден, понякога и до късно през нощта. И чета – най-вече онези книги, които открих през студентските си години, шедьоврите на белетристиката, които и до днес ме завладяват със същата сила, а в отделни случаи и с по-голяма, отколкото при първата ни среща.
Напоследък препрочитам за пръв път от петдесет години насам Джоузеф Конрад. Последното, което четох от него, беше „Линията на сянката“, която и сега е с мен в Ню Йорк – да я попрегледам отново, след като онази нощ я изгълтах на един дъх. Слушам музика, разхождам се из гората, а в топло време плувам в езерцето, чиято температура дори през лятото не се качва много над двайсет и един градуса. Плувам без бански, далеч от хорските очи, и оставям зад себе си диря – фин, разрастващ се облак урина, който променя видимо цвета на околната вода в езерцето. Общо взето това не ме притеснява, нито пък изпитвам онова огорчение, което би ме съсипало, ако мехурът ми започне да се изпразва неволно, докато съм в обществен плувен басейн.
За страдащите от инконтиненция плувци продават найлонови долни гащета със стегнат ластик и ги рекламират като непропускаеми, но след като надвих продължителното си колебание и си поръчах един чифт от каталога за плувни принадлежности и ги изпробвах в езерцето, установих, че носенето на подобни възголеми бели кюлоти под банския може наистина да ограничава проблема, но не до достатъчна степен, за да укроти стеснителността ми. И за да сведа докрай вероятността да се изложа или да засегна някого, отказах се от мисълта да плувам редовно в басейна на колежа през по-голямата част от годината (с кюлотите под банския) и се ограничих трайно с това да поря от време на време водите на своето езерце през малкото топли месеци в Бъркшърс, когато, при дъжд и пек, правя тегели по половин час всеки ден.
Два-три пъти седмично минавам тринайсетината километра до Атина да напазарувам, да дам дрехите си на химическо чистене, понякога хапвам в някой ресторант или си купувам чифт чорапи или бутилка вино, или ползвам библиотеката на Атинския колеж. И Тангълууд е наблизо, та през лятото ходя по десетина пъти там на концерт. Не участвам в четения, не чета лекции, не преподавам в колежа, нито се явявам то телевизията. Когато излезе някоя моя книга, стоя настрана. Пиша през всеки ден от седмицата – но иначе си трая. Изкушава ме мисълта изобщо да не давам книгите си за печат – в крайна сметка нима не ми стига самата работа, самият трудов процес? Какво толкова, че се напикавам и съм импотентен?

Лари и Марилин Холис се преместиха от Уест Хартфърд в Бъркшърс след като той се пенсионира от поста, който бе заемал цял живот – юрист към една хартфърдска застрахователна компания. Лари беше с две години по-млад от мен, педантичен и придирчив човек, който изглежда смяташе, че животът е безопасен единствено когато всичко е планирано до най-малката подробност, и когото с най-голямо старание отбягвах през онези първи месеци, когато се помъчи да ме въвлече в битието си.