Уникат

МИЛОРАД ПАВИЧ
УНИКАТ

Александар е андрогин. Някои изговарят името му като Алекса, други – като Сандра. Значи, Алекса Клозевиц (alias Сандра Клозевиц) в момента седи в заведението „Трите котки“ и тъкмо си поръчва на красивата чернокожа сервитьорка кафе с мляко и кифла. Има обеца на веждата си, облечен е със синя риза и дънки. Обут е със съвсем плитки черни мокасини на бос крак. Има хубави мустаци, закачени вместо над горната устна направо на усмивката.
– С какво съм днес? – пита го негърката. Нейната усмивка е без мустаци. Нейната усмивка е в стих.
– Ах, Августа, още от вратата забелязах, че си се преоблякла. Да видим… Разбира се, днес носиш капчица Амслер на китката. И още някъде. Не е лошо. Жан-Люк Амслер!
Алекса прекъсва насред думата гадаенето, защото зад гърба му влизат двама добре облечени младежи. Костюмът на всеки струва по петстотин долара, а му стои, сякаш е броил за него хиляда. Преди да ги забележи в огледалото срещу вратата, обонянието на Алекса ги идентифицира според парфюма им. Единият е с прическа на сумист, която струва толкова, колкото и скъпите обувки на краката му; сложил си е парфюм Кензо. Другият е негър с усмивка, която струва най-малкото трийсет долара парчето, а вместо риза носи златен ланец. Ухае на еликсира Калвин Клайн.
В същия миг Алекса се провиква към сервитьорката:
– Още една кифла, моля! – и се шмугва през вратата, на която пише WC.
Двамата типове се споглеждат и сядат, взирайки се, без да мигнат, във вратата. Вътре Алекса със страхотна скорост смъква синята риза, остава по червена женска блузка с пришити мънички изкуствени цици, изважда от чантата си черна перука и я нахлузва, обръща чантата с хастара навън и тя се превръща в лакирана дамска чантичка, в която напъхва мокасините. Остава бос с крещящо лакирани нокти. Сваля залепените мустаци и обецата на веждата си, слага червило на устните си и изхвърчава навън. Пътьом хвърля банкнота на бара и се провиква с дълбок женски алт: „Августа, миличка, задръж рестото!“, и изскача от заведението с вдигната ръка, за да спре такси…
Двамата младежи наблюдават смутено тази гледка. Едва когато Августа избухва в смях, който пак е в стихове, те скачат като опарени и хукват след Алекса, който сега е Сандра. След кратка гонитба негърът го хваща, смъква перуката му и казва:
– Не ни създавай неприятности да не изядеш два шамара! Един черен и един жълт. ОК? Сега слушай! Един човек иска да те види. Знаеш кой и знаеш защо. В твой интерес е да се държиш кротко.
Отвеждат го в една антикварна книжарница. В задната стаичка на книжарницата мирише на пури. Сред тази миризма е седнал грамаден господин и си играе с нож, който служи за отстраняване на върха на томпуса, преди да се запали. Наоколо цари полумрак, в който проблясват златните заглавия по гръбчетата на наредените по рафтовете книги. Всички в града го наричат „сър Уинстън“, а е известен с това, че винаги знае предварително кой кога ще бъде убит.
– Не изглеждате добре, господин Клозевиц – казва със спокоен глас той. С пръсти, на които липсват ноктите, изважда от лъскава прозрачна туба с надпис „Партагас“ своя томпус, отрязва доста голямо парче от дебелия му връх, внимателно оставя тубата на масата и запалва пурата. – Погледнете се, моля ви – добавя, като маха с ръка към Алек са, който стои пред него, разчорлен, без перука, с боси кални крака, размазана пудра и руж по лицето си. – Освен това сте затънали в дългове, а всички срокове за плащане минаха. С какво всъщност се занимавате?
– Аз съм търговец – отвръща Алекса стеснително, изважда мокасините от чантата си и ги обува. – Впрочем – добавя – във вашето огледало се вижда с какво се занимавам. – И се приближава до голямото огледало, което виси върху рафтовете с книги.
Всички, сякаш по даден знак, се обръщат в тази посока. Там, в кристалното стъкло вместо образа на разчорления Алекса се отразява лицето на прекрасна, съвършено изглеждаща жена в бяла рокля. От онези, които запалват огън със сърцето си. В кока си има разперено ветрило, посипано със звезди от съзвездието Рак…
След мига на смайване и колебание пръв идва на себе си господинът с томпуса. Той понечва да се засмее, но вместо това кихва и казва:
– Значи с фокусничество. Ловко, много ловко, господин Клозевиц. Но с каквото и да търгувате, търговията ви върви слабо. По този начин никога няма да можете да ми върнете дълга. Ще трябва да се споразумеем по друг начин, в противен случай ще стане зле. Съгласен ли сте?
Алекса кима с глава, а господинът с томпуса изважда от чекмеджето две снимки и един ключ. Подава ги на Алекса през масата. После казва:
– Значи, предлагаме ви спогодба. Има двама души – тези на снимките, – които ни създават големи пречки. Една дама и един господин. Вие трябва да ги отстраните. И то завинаги. Ето адресите и имената им. Впрочем това е ключът от частния асансьор на господина в офиса му. ОК? Разбрахме ли се? По-добре вие тях, отколкото ние вас, господин Клозевиц. И за да няма недоразумения, ще ви покажа нещо…
При тези думи той се обръща към негъра и пита:
– С коя ръка стреляш, Асуре?
– С дясната. С лявата хвърлям ножа.
– А ти, Ишигуми?
По лицето на Ишигуми се разлива божествена петдесетдоларова усмивка.
– Аз стрелям с дясната, шефе – казва той. – И не се налага да повтарям. Няма нужда да използвам и лявата.
– Тогава протегни лявата, за да не пострада работата. И когато Ишигуми протяга лявата си ръка, шефът със светкавичен замах на бръснача за пури отрязва последната става на лявото му кутре и го вдига окървавено във въздуха.
Ишигуми се превива одве, миризмата на Кензо лъхва малко по-силно, той пъха остатъка от кутрето в устата си и изскача от стаята. Шефът сега внимателно оставя пръста на Ишигуми в прозрачна тубичка с надпис „Партагас“, затваря я със запушалка и я подава на Алекса.
– Това да ви е като обеца на ухото, господин Клозевиц. Както виждате, в тубичката има място за вашите две кутрета или нещо подобно и ако не свършите работата, на която държим, господин Ишигуми ще ги сложи вътре. Сега можете да си вървите. Желая ви приятен ден…
Алекса излиза на улицата, заслепен от слънцето, изминава няколко крачки, завива зад ъгъла, най-после спира такси, качва се и отваря тубата с кутрето на Ишигуми. Помирисва с погнуса пръста и го изхвърля през прозореца на таксито, мърморейки:
– Обикновен гумен пръст. Как можах да се вържа. Като че ли нямам обоняние.