Горе главата, Джийвс

П. Г. УДХАУС
ГОРЕ ГЛАВАТА ДЖИЙВС

НАМАЗАХ със замах препечена филийка с конфитюр от портокалови корички и едва ли съм бил някога по-близо до желанието да затананикам „тра-ла-ла“, тъй като тази сутрин се чувствах в най-зряла форма. Господ, както веднъж чух Джийвс да твърди, си беше на небето и всичко беше наред със света въпреки чучулигите и охлювите, които неизвестно защо се навираха в картината.
Не е тайна в средите, които Бъртрам Устър оживява с присъствието си, че макар и неотразим с падането на нощта и отпочването на гуляите, той рядко бъка от енергия на закуска. Чопли предпазливо яйцата и бекона, сякаш ги подозира във вражески помисли спрямо особата си. С две думи, липсва му живец.
Днес обаче преобладаваха крайно различни условия. Всичко беше като струна. Не е необходимо да се търси далеч причината за тези свежи възгледи спрямо белтъците и въглехидратите. Джийвс се беше върнал и припечелваше отново плика със седмичната заплата на старото си работно място. Леля Далия, моята добра и достойна леля, ми го беше взела назаем за едно домашно парти, което даваше в уърстърширската си резиденция Бринкли Корт. Нейният иконом беше на легло с някакво неразположение и така моят Джийвс отсъства повече от цяла седмица. Той, разбира се, е камериер, а не иконом, но при нужда може да икономства, та пушек да се вдига.
То му е в кръвта. Чичо му Чарли е иконом и Джийвс е усвоил от него технологията.
Малко по-късно той влезе да изнесе тленните останки на закуската и аз го попитах добре ли е прекарал в Бринкли.
– Много приятно, благодаря, сър.
– Значи по-добре от мен в твое отсъствие. Аз бях като дете невръстно, зарязано от бавачката си. Ако нямаш нищо против да те наричам бавачка.
– Ни най-малко, сър.
Всъщност се щадях донякъде, като го изкарвах бавачка. Леля ми Агата – същата, която се храни със счупени бутилки и се превръща във върколак при пълнолуние – направо си нарича Джийвс мой душеприказчик.
– Да, ти много ми липсваше и нямах сърце да буйствам с момчетата в „Търтеите“. От спорт на спорт… Как беше този лаф?
– Моля, сър?
– Чух те веднъж по адрес на Фреди Уиджън, когато поредното момиче му би дузпата. Нещо го юркаха…
– Ах, да, сър. От спорт на спорт ме юркат, тъгата ми да потушат…
– …И щом усмивка ми изтръгнат, си мислят, че съм утешен. Така беше. Ти ли си му авторът?
– Не, сър. Стара градска песен.
– Разкажи ми всичко за Бринкли. Как беше леля Далия?
– Госпожа Травърс изглеждаше в обичайното си цветущо здраве, сър.
– И как мина приемът?
– Умерено задоволително, сър.
– Само умерено?
– Поведението на господин Травърс хвърли известна сянка върху всеобщото настроение. Той беше угнетен.
– Винаги е такъв, когато леля Далия пълни къщата с гости. Дори един-единствен чужд елемент е в състояние да го накара да лази по стените.
– Много вярно, сър, но според мен в този случай неговото униние се дължеше предимно на присъствието на сър Уоткин Басет.
– Да не искаш да кажеш, че и онзи стар сухар е бил там? – ахнах аз, защото много добре бях запознат с тоталната непоносимост на чичо Том към въпросния Басет.
– Ти ме гръмна, Джийвс.
– Аз също трябва да призная известна изненада, когато съзрях джентълмена в Бринкли Корт, но без съмнение госпожа Травърс се е почувствала задължена да върне поканата му. Вероятно помните, че неотдавна вие и госпожа Травърс се радвахте на гостоприемството на сър Уоткин в Тотли Тауърс.
Аз трепнах. Допускам, че целта му беше само да опресни паметта ми, но несъмнено докосна оголен нерв. В кафеника имаше останало малко студено кафе и аз отпих глътка, за да възстановя самообладанието си.
– Думата „гостоприемство“ трудно може да се приеме като най-уместна, Джийвс. Ако твоята представа за радостно гостоприемство е залостването на човека в спалнята му с топузи на краката и поставянето на местната жандармерия на пост под прозореца, та да не може да офейка по усукан чаршаф, то тя рязко се разминава с моята.
Не знам доколко сте запознати с архивите на Устър, но ако сте се поровили в тях, вероятно ще си спомните зловещия случай със сър Уоткин Басет и посещението ми в неговия глостърширски дом. Той и чичо Том са съперници-колекционери на предмети на изкуството, или поне те така си мислят. Та веднъж Басет задигна от чичо ми една сребърна сметаниера, както му се вика на това невъобразимо грозилище. Тогава леля Далия и моя милост се тропнахме в Тотли с цел контракражба – едно начинание, което, макар и увенчано с успех, за една бройка да ме прибере на топло. Затова при всяко напомняне за онази къща на ужасите започвам да се треса като трепетлика.
– Сънуваш ли кошмари, Джийвс?
– Рядко, сър.
– И аз. Но когато смутят съня ми, неизменно се озовавам в Тотли Тауърс и се събуждам окъпан в пот. То бяха времена, които… как беше, Джийвс?
– Изправяха пред изпитание душите мъжки, сър.
– Изправяха ги, и то на нокти. Сър Уоткин Басет, а? – казах замислено. – Нищо чудно, че чичо Том е тъгувал безутешно. На негово място и аз щях да провеся нос. Кой друг беше?
– Госпожица Басет, сър, госпожица Бинг, кучето на госпожица Бинг и господин Финк-Нотъл.
– Олеле! Кажи-речи, цялата банда от Тотли Тауърс. А Споуд?
– Не, сър. Доколкото разбрах, поканата не се е отнасяла до Негова светлост.
– Негова какво?
– Господин Споуд неотдавна бе удостоен с титлата лорд Сидкъп.
– Вярно. Бях забравил. Но Сидкъп или не, за мен той винаги ще си остане Споуд. На това му се вика кофти човек, Джийвс.
– Не може да се отрече властният характер на Негова светлост, сър.
– Не бих желал повторно да се мерна в полезрението му.
– Мога лесно да ви разбера, сър.
– Нито пък бих другарувал доброволно със сър Басет, Мадлин Басет, Стифи Бинг и Бартоломю. Нямам нищо против Гъси. Мяза на риба и държи тритони в спалнята си, но човек прощава подобни гадости на стар съученик. Както прощава и на стар оксфордски състудент като преподобния Пинкър склонността да се оплита в собствените си крака и да събаря поголовно къде-що види. Как беше Гъси? Бъкаше ли от жизнерадост?