От София до Чаталджа

РЬОНЕ ПЮО
ОТ СОФИЯ ДО ЧАТАЛДЖА

Когато заминавах за София (3 октомври 1912 г.), в Париж не вярваха, че ще избухне война, и задачата ми в България изглеждаше ограничена до дипломатическо и политическо проучване. Налагаше се „Льо Тан“ да изпрати някого на място, защото нашият обичаен кореспондент господин Симеон Радев ни телеграфира, че е мобилизиран и не може да изпълнява задълженията си.
Поради това заминавах аз, сигурен, че след около седмица ще се кача отново на Ориент експреса, но в обратната посока. Все пак взех предпазни мерки, като набързо купих следобеда на четвъртък, 3 октомври – заминаването ми бе решено сутринта – различни полезни неща, които едва ли бих намерил в София, в случай че въпреки оптимистичните предвиждания войната все пак се обяви.
От покупките призматичният бинокъл с увеличение 16 пъти ми създаде известни тревоги и стана обект на приятелски шеги. Ако войната се разминеше, скъпият предмет щеше да остане за моя сметка – вестникът нямаше да възстанови сумата. Трябва да кажа, че опасението се разсея бързо. Първите ми впечатления от София бяха доста категорични. В самата вечер на пристигането – събота, 5 октомври, след бърза обиколка из дипломатическите и политически среди на българската столица телеграфирах в „Льо Тан“:

София, 5 октомври

Днес сутринта, прав и гологлав – последното отбелязано по достойнство с продължителни ръкопляскания, Царят откри извънредната сесия на Народното събрание и поиска гласуването на извънреден кредит от петдесет милиона. След това сесията беше закрита. Утре, неделя, ще има заседание в два часа и вероятно в понеделник ще се гласува окончателно. Без съмнение това показва, че всички партии са на едно мнение. В такъв климат на пълно единодушие на българите остава само да се следи дипломатическата обстановка, отношението към Турция и военната готовност.
Съгласието между балканските страни също е отлично. Опитите на Турция да отклони Сърбия пропаднаха и нямат шанс за успех. От друга страна, чрез Петербург има категоричната увереност, че Румъния ще остане неутрална и че Австрия няма намерение да се намесва. При това положение тук се очакват резултатите от последните опити на Великите сили да въздействат на Константинопол – с твърдото решение да не се отстъпва, освен ако ясни резултати не заменят мъглявите обещания. Грешат, които очакват, че едно просто възкресяване на програмата от Мюрцщег би стигнало за успокояване на балканските страни.
Българите не могат да приемат друго освен обособяването в Европейска Турция на автономни територии с национален характер, т.е. области респективно български, сръбски и гръцки. Тези автономни провинции трябва да имат национални парламенти и християнски правителства, натоварени да управляват със съгласието на Великите сили. В последна сметка би трябвало да се учредят регионални опълчения (милиции), а като гаранция за изпълнението на реформите и доказателство за добрата воля на турците – незабавно да се изтеглят войските им. Вижда се, че такава програма е съществено по-радикална от мюрцщегската и простото контролиране на финансите. Ще бъдат ли тези искания приети от Портата? Това е не само невероятно, но по-скоро невъзможно.
При тези условия съюзените балкански държави са оставили на Великите сили само времето, необходимо за получаване на отговор от Портата. Те ще ѝ отправят колективно запитване, за да получат пряк отговор на същото предложение. На Турция няма да се дават отсрочки, ще се иска отговор само с да или не и по-вероятното не ще доведе до незабавно започване на военни действия. Да се смята, че това ще стане преди края на седмицата, би било погрешно. Мога да го твърдя със сигурност, защото, както казах по-горе, на Великите сили е оставено време за маневриране. Във военно отношение България е готова. Мобилизацията, вместо за седем, завърши за шест дена с такава бързина и ентусиазъм, че резултатите надминават предвижданията. Съсредоточаването на войските става не по-бавно. Подготовката е започната доста отдавна и неприятните изненади в това отношение са изключени. Моментът е решаващ и трябва да кажа, че не съм виждал толкова готов народ, толкова сигурен в победата и единодушен, че тя е съвсем близка.

След като военната решителност на България и съюзниците й бе очевидна, необяснимо защо някои от моите колеги, изпратени като мен специално от Париж, отказваха през цялата следваща седмица и едва ли не до навечерието на военните действия да я приемат. Те бяха донесли със себе си някакъв теоретичен оптимизъм, който ги караше да търсят доказателства за идеите си, а не просто да гледат фактите.
На колко ли обеди и вечери у отец Клайн сме ги слушали да развиват тезата за балканския блъф, за невъзможността за адекватно военно усилие, позовавайки се на високоуважавани дипломати, обявили през август urbi et orbi1, че на българите им липсвали 8000 коня и че техните оръдия не биха изстреляли и 100 снаряда. Ситуацията ми стана ясна още вечерта на пристигането. Не ми оставаше друго освен да следя дипломатическия балет на балканските правителства с европейските кабинети; те не искаха загубят симпатиите им, но още по-малко искаха да бъдат лишени от „своята“ война.
На 6 октомври, който се падаше в неделя, Събранието започна заседание в два часа следобед. То трябваше да одобри указа за мобилизация. Председателят на Министерския съвет Иван Гешов взе думата, за да изясни позицията на Правителството и да защити указа. След като подчерта изключително коректната позиция на Правителството, което спря дори предварително военните маневри, за да избегне всеки повод за тревоги у българите в Турция, председателят на Министерския съвет добави:
„Турция отговори с мобилизация, заплашвайки по този начин сигурността ни. След това безоснователно провокативно действие България трябваше да промени отношението си и да проведе на свой ред мобилизация. Правителството има пълното съзнание за изключителността на своето решение и за следващата от него тежка отговорност пред нацията, но намира достатъчно успокоение в одобрението, с което цивилизованият свят посреща усилията за запазването на мира в съгласие с останалите балкански християнски страни. Те, подобно на България, изчерпаха всички мирни средства и трябва да вземат същите решения, предизвикани от мобилизацията на турците. Накрая, но по важност на първо място, успокоението е в единодушната подкрепа на цялата нация, изразявана с пламенни патриотични демонстрации, на надеждата да изгрее нова зора за българите в Турция.“