Човекът със сините кръгове

ФРЕД ВАРГАС
ЧОВЕКЪТ СЪС СИНИТЕ КРЪГОВЕ

Матилд извади бележника си и написа: „Онзи тип отляво ми лази по нервите.“
Отпи от бирата си и отново хвърли поглед на седналия до нея огромен мъжага, който вече от десет минути барабанеше по масата.
Добави към написаното: „Седнал е прекалено близо до мен, сякаш се познаваме, а го виждам за пръв път. Сигурна съм, че е за пръв път. Нямам какво друго да кажа за този тип, освен че носи черни очила. В момента съм на една маса пред кафенето „Сен Жак“, поръчала съм си наливна бира и си я пия. Нищо по-добро не ми хрумва.“
Съседът на Матилд продължаваше да барабани по масата.
– Какво става? – попита тя.
Матилд имаше плътен и много дрезгав глас. Мъжагата помисли, че това е жена, която пуши, та дим се вдига.
– Нищо. Защо? – попита той.
– Ами много ме нервира това барабанене. Днес всичко ме дразни.
Матилд допи бирата си. Стори й се блудкава, като неделята, като всички недели. Матилд имаше чувството, че страда повече от другите от това доста разпространено заболяване, което наричаше „болестта на седмия ден“.
– Вие сте на около петдесет години, предполагам? – попита мъжът, без да се отдръпне.
– Не е изключено – отвърна Матилд.
Стана й неприятно. Какво му влизаше в работата на тоя? Току-що бе забелязала, че вятърът е отклонил струята, бликаща от фонтана отсреща, и тя се стича по ръката на едно от каменните ангелчета. Каза си, че това си е чиста проба миг на вечност. И че този тип разваляше може би единствения миг на вечност през нейния седми ден.
И че обикновено й дават десетина години по-малко. Което му каза.
– Е и? – рече мъжът. – Аз обикновено не се опитвам да определям възрастта на хората. Предполагам, че сте красива. Или се лъжа?
– Да не би да ми има нещо на лицето? Май не можете да съсредоточите погледа си – каза Матилд.
– Да – рече мъжът. – Мисля, че сте по-скоро красива, но не мога да се закълна в това.
– Както обичате – каза Матилд. – Във всеки случай вие сте красив и мога да се закълна, че е така, ако това ще ви е от полза. Всъщност винаги е от полза. Е, аз да тръгвам. Прекалено ми е нервно днес, за да разговарям с такива като вас.
– И на мен не ми е комфортно. Исках да видя един апартамент, но се оказа, че някой вече го е наел. А вие защо сте нервна?
– Изплъзна ми се един човек, когото държах да не изпускам из поглед.
– Приятелка?
– Не, жена, която следях в метрото. Водех си бележки и изведнъж я изгубих. Сега виждате ли защо съм нервна?
– Не. Нищо не виждам.
– Не се опитвате, затова.
– Естествено, че не се опитвам.
– Ама и вие не сте лесен.
– Не съм лесен. Освен това съм сляп.
– Господи – възкликна Матилд. – Съжалявам.
Мъжът се обърна към нея и устните му се разтегнаха в доста лоша усмивка.
– Защо съжалявате? – попита той. – Не вие сте виновна.
Матилд си каза, че трябва незабавно да спре да дрънка. Но си знаеше, че няма да успее.
– А кой е виновен? – попита тя.
Слепият хубавец, както вече го бе кръстила Матилд, се намести на стола и обърна към нея три-четвърти от гърба си.
– Една лъвица, на която правех дисекция, за да разбера каква е опорно-двигателната система на котките. На кой му пука за опорно-двигателната система на котките! Понякога си казвах, че е забележителна, друг път си мислех, че, хайде сега, лъвовете вървят, тичат, скачат и това е всичко, което трябва да знаем. Един ден направих несръчен разрез със скалпела…
– И бликна гнилоч.
– Точно. Откъде знаете?
– Имало е един човек, онзи, дето построил колонадата на Лувъра, който бил убит така от една полуразложена камила, просната на масата. Но това е било отдавна и е било камила. Има разлика.
– Но мършата си е мърша. Гнилочта проникна в очите ми и ме запрати право в мрака. Край, вече нищо не виждах. Мамка му.
– Била е гадна лъвица. Познавах едно такова животно. Кога стана това?
– Преди единайсет години. Сега сигурно умира от смях лъвицата. Е, понякога и аз се смея. Но тогава не ми беше до смях. Месец по-късно се върнах в лабораторията и всичко изпочупих, навсякъде намазах с гнилоч, исках да влезе в очите на всички от екипа и до едно им провалих изследванията на опорно-двигателния апарат на котките. Обаче не почувствах удовлетворение. Останах разочарован.
– Какви бяха на цвят очите ви?
– Черни като маслини, черни като антрацит.
– А сега какви са?
Никой не смее да ми ги опише. Черни, червени и бели, така мисля. Хората изгубват ума и дума, когато ги видят. Предполагам, че гледката е отвратителна. Вече никога не свалям очилата си.
– Аз бих ги видяла – каза Матилд, – ако наистина искате да знаете как изглеждат. Отвратителното не ме притеснява.
– Всички така разправят. А после се жалват.
– Веднъж, като се гмурках, една акула ме ухапа по крака.
– Ясно, сигурно не е било много красиво.
– За кое ви е най жал, че не го виждате?
– Ама че въпроси задавате. Няма цял ден да си говорим за лъвове, акули и всякакви гадини.
– С положителност няма.
– Жал ми е за момичетата. Съвсем банално.
– След лъвицата момичетата са започнали да странят от вас.
– Ами да. Не ми казахте защо сте следили онази жена.
– Без причина. Аз следя сума ти хора. Не мога да се въздържа, по-силно е от мен.
– След акулата любовникът ви напусна ли ви?
– Напусна ме, после дойдоха други.
– Вие сте особена жена.
– Защо казвате това?
– Заради гласа ви.
– Какво чувате в гласовете?
– Хайде сега, няма да ви кажа! Какво ще ми остане, за Бога? Все нещо трябва да се остави на слепите, госпожо – усмихна се мъжът.
После се изправи и се накани да си тръгва. Не беше допил чашата си.
– Чакайте – каза Матилд. – Как ви наричат?
Мъжът се поколеба, но отговори:
– Шарл Рейер.
– Благодаря. Аз се казвам Матилд.
Слепият хубавец рече, че това е доста изискано име, че през XII век в Англия е царувала кралица Матилда, след което си тръгна, като се опираше с пръст по стената. Матилд не я беше грижа за XII век. Тя се намръщи и допи чашата на слепия.
След което седмици наред, докато пътешестваше по тротоарите, не спря да търси с поглед слепия хубавец, но все не го откриваше. Даваше му около трийсет и пет години.