Джуджето

САН АНТОНИО
ДЖУДЖЕТО

Облечен в моряшко костюмче, сър Дейвид седеше под голямата маса в трапезарията, вперил взор в междубедрието на Галската принцеса.
Лейди Даяна носеше шотландска пола на сини и сиви карета. През фините й чорапи отчетливо се виждаха и най-малките мускулчета и вени на краката й – въздълги, но твърде изпосталяли за вкуса на сър Дейвид, който бе привличан повече от умерено закръглените жени, отколкото от потенциалните анорексички. Но в случая това, че лейди Даяна си бе обула не чорапогащи, а истински чорапи на жартиери, все пак си беше нещо.
И той напрегнато чакаше момента, когато бедрата пред него ще се пооткрехнат, но за зла участ носителката им беше твърде изтънчена, за да покаже бикините си, пък било и под маса. И така си оставаше със стиснати като черупки на мида в добро здравословно състояние колене, криейки бисерите между тях, което обстоятелство започваше все повече да дразни лорд Бентъм.
А над него протичаше оживен разговор, но без при това тонът на аристократичните събеседнички да се повишава. Дамска вечеря. Дукесата, тоест майка му, беше поканила най-виповите лондонски дами. Някои от тях бяха хубавки, други – духовити, но това, което ги обединяваше, беше фактът, че всичките те имаха неоспоримо влияние върху артистичния живот на страната.
Лейди Мюгет, талантлива художничка анималистка, готвеше една изложба, имаща за тема кучешката порода „Басет“. За тази цел беше нарисувала двадесет и пет платна голям формат, посветени на въпросното живописно куче с дълги увиснали уши. Всеки пореден път, преди да окачи в галерия произведенията си, тя имаше навика предварително да ги показва на въпросния отбран дамски кръг, членките на който се чувстваха поласкани от това.
Преди да минат на масата, всичките тези дами бяха почти единодушно избрали картината, достойна да бъде „гвоздеят“ на предстоящата изложба. Тя беше озаглавена „Майчинство“ и на нея беше изобразена една раждаща кучка. Тяхното мнение беше, че от очите на животното в родилни мъки лъха неизразима патетика, подсилена от замитащите му земята цици.
Въпросната творба продължаваше да е центърът на разговора и по време на вечерята. Поради плътната брокатова покривка, падаща около масата, сър Дейвид не успяваше да чуе доста подробности от течащата над главата му размяна на мнения и ценни съображения, но не страдаше особено от това. Макар и да изпитваше своеобразен интерес към жените, той си беше мизогин и женските разговори по принцип му досаждаха, неизменно предизвиквайки у него спонтанни прозевки.
В определен момент в него покълна надеждата, че ще понаучи нещо повече за телесните съкровения на Галската принцеса, но лейди Ди просто отмести бедрата си от едната в другата посока, без при това обаче да ги разтвори. Все по-ядосаният сър Дейвид мислено я окачестви като „миризлива пръдла“, „духачка на орангутани“, „спаружена слива“ и тям подобни, при което изпита неустоимото желание да извади бръснача, който носеше в джоба си, и да го забие в прасеца й.
Тъкмо се беше целият разтреперал от ярост, когато възникна едно ново обстоятелство: лейди Ди свали от своя десен крак обувката си, която явно я стягаше. Сър Дейвид не се поколеба нито за миг. Веднага я грабна и натисна бутона на безжичното електронно приспособление, с което при нужда подаваше сигнали на личния си лакей Том – един чернокож с нежен поглед на херувим, за дискретните услуги на когото плащаше скъпо и прескъпо.
Малко след това осветлението в трапезарията угасна. Чуха се възгласи на изненада.
– Моля за извинение – каза спокойно лейди Мюгет. – Наблизо се провеждат строителни работи. Сигурно са прерязали някой кабел.
Тогава сър Дейвид изпълзя незабелязано изпод масата и все така на четири крака напусна залата, стиснал обувката между зъбите си. От нея лъхаше едновременно на запотена женска плът и на обработена кожа и това ухание му хареса. Реши да помоли мис Виктория, хубавата медсестра, която бе наел и като бавачка, и като лична камериерка, да го измастурбира над обувката – похват, чрез който той щеше да постигне деликатното самовнушение, че се съвкупява с принцесата.
Сър Дейвид прекоси библиотеката, където баща му, лорд Джеръми Бентъм, постоянно задрасквайки и връщайки се назад, за да редактира или допълва, мъчително пишеше мемоарите си. Въпреки че не беше навършил седемдесет и пет години, той изглеждаше десет години по-стар. От време на време продължаваше да участва в заседанията на Камарата на лордовете, където имаше напълно заслужената репутация на излишно конфликтен и избухлив. На всичко отгоре и недочуваше, което беше добре, тъй като по този начин до слуха му не достигаха ругатните, на които беше обект от страна на останалите заседатели.
След навършване на четиридесетата си годишнина въпреки обета за безбрачие, даден от него до смъртното ложе на майка му, той се бе оженил за Мюгет Льонорман, която бе срещнал в една парижка художествена галерия на улица „Светите Отци“. Случайно се бе приютил там, търсейки подслон при един неочакван дъжд. Бе се оказало, че в галерията по това време има изложба на картини в стил американски хиперреализъм, а Мюгет е управителката й. Тя се бе завтекла да разведе край произведенията неочаквания си английски гост, обяснявайки му с плам смисъла и целите на брутално буквалистичното изобразяване на действителността. Беше що-годе хубавка, но той бе по-скоро запленен от чара й. Още същата вечер я покани в „Риц“, където имаше навика да отсяда. Там тя окончателно прикова като пеперуда в хербарий английския аристократ, който много скоро се ожени за нея. Вариантът да стане английска лейди й се стори забавен. В Лондон бе пребивавала за кратко в тийнейджърска възраст и когато пак се озова в него, този път трайно, тя бе впечатлена от въпросния град, населен с дистанцирани хора, които не общуват много помежду си и по някое време следобед оставят всичко, за да пият чай, хрускайки бисквитки. Може би отчасти за да избегне меланхолията, навявана й от честите мъгли и дъждове, лейди Мюгет се отдаде на живопис, което бе посрещнато с одобрение от съпруга й, правещ всичко, което може, за да я лансира.
Нямащ изначално склонност към будоарните изяви, лорд Джеръми направи все пак необходимото, за да се сдобият с двамина синове. Първият, сър Джон, стана авторитетен юрист, сключи съответстващ на социалното му положение брак и се отдаде на каузата на Консервативната партия. Беше по-скоро хубав мъж, но строгият му поглед и металният му глас никак не окуражаваха жените да разкриват пред него истинската си същност.
На по-младия с пет години негов брат сър Дейвид беше отредена съдбата да бъде един от най-маломерните граждани на Обединеното кралство – на двадесет и осем годишна възраст ръстът му бе точно 104 сантиметра.
Нанизмът му плюс неговата титла и семейно богатство го освобождаваха от необходимостта да упражнява някаква професия.
И тъй като мразеше бездействието, за да запълва времето си, той убиваше хора.