В състояние ли е перверзното и изтънчено въображение на един убиец така да подреди нещата, че поредица от смъртни случаи в обкръжението на привлекателна млада жена да изглежда като низ от трагични съвпадения? А възможно ли е злата съдба да се е настървила срещу нея и гузната й съвест да я насочва да търси вината в грешна посока? Как разгадаваме знаците от действителността и има ли отмъщението справедливи пропорции?
Докторът по логика Гийермо Мартинес (р. 1962 г. в Баиа Бланка, Аржентина) в продължение на две години е специализирал математически науки в Оксфорд. Но предпочитанията към литературата го превръщат в едно от най-значимите имена сред латиноамериканските му колеги от неговото поколение. Световната му слава, започнала с преведения на 36 езика роман „Убийства в Оксфорд“ (ИК „Колибри“, 2005), се утвърждава с „Бавната смърт на Лусиана Б.“ – вълнуващо четиво, в което убеждението, че писменото слово има силата да променя съдбите ни, се преплита с парадоксите на случайността, криминалната интрига и нетрадиционното виждане за етиката и любовта.
Мартинес е носител на наградата „Планета” (Аржентина) за романа „Убийства в Оксфорд”, екранизиран успешно под режисурата на Алекс ди ла Иглесиа. През 2014 г. за сборника Отблъскващо щастие беше удостоен с новоучредената награда за най-добър испаноезичен разказ на името на Габриел Гарсия Маркес.
Сборникът с разкази „Отблъскващо щастие”, избран измежду 123 предложения от различни испаноезични държави, е отличен от журито заради „... своята цялост и сила, проницателност и уравновесеност, както и заради убедителното владеене на жанра. Тази книга е израз на един самобитен поглед, в който абсурдът, ужасът, фантастичното и странното, коренящи се в ежедневното, са обрисувани с виртуозно майсторство...”
ГИЙЕРМО МАРТИНЕС
БАВНАТА СМЪРТ НА ЛУСИАНА Б.
И все пак изобщо не бях подготвен за впечатлението, което предизвика у мен, щом я видях. Беше тя, да, същата Лусиана, трябваше да призная, макар за миг да почувствах, че е станало страхотно недоразумение. Страхотното недоразумение на времето. Най-жестокото отмъщение спрямо една жена – беше написал Клостер – е да оставиш да изминат десет години, преди да я видиш отново. Бих могъл да кажа, че беше напълняла, но това не беше всичко. Навярно най-ужасното бе да видя как през погледа й се прокрадва някогашното познато лице, сякаш идваше да ме потърси от далечното минало, потънало в сметището на годините. Някак отчаяно ми се усмихна, за да провери дали все още може да разчита, макар и съвсем мъничко, на привличането, което някога изпитвах към нея. Но тази неопределена усмивка трая едва част от секундата, сякаш и тя съзнаваше, че поредица от безмилостни ампутации бяха съсипали цялото й очарование. Най-лошите ми предчувствия за фигурата й се бяха сбъднали. Очертанията на шията й, на стегнатата й шия, за която някога мислех до полуда, се бяха закръглили, а под брадичката кожата й бе виснала непоправимо. Искрящите някога очи сега бяха смалени и подпухнали. Линията на устните й се спускаше надолу в знак на огорчение, сякаш много отдавна нищо не беше предизвиквало усмивката й. Но без съмнение най-ужасна беше косата й. Сякаш бе преживяла някакво нервно разстройство или сама се беше скубала в пристъпи на отчаяние. Над челото й имаше плешивина, а зад ухото, където косата съвсем беше оредяла, като грозни рани се виждаха сивкави участъци от черепа. Изглежда, погледът ми, покъртен и невярващ, се задържа по-дълго от необходимото върху тези жалки останки от прави коси, защото тя инстинктивно посегна към ухото си, за да ги прикрие, но веднага отпусна ръка, сякаш щетите бяха прекалено големи, за да може да направи каквото и да е.
– И това е заради Клостер – каза.
Беше седнала както някога на въртящия се стол и се огледа наоколо, леко учудена, че почти нищо не се е променило.
– Невероятно – каза, като да отбелязваше някаква несправедливост, но заедно с това сякаш неочаквано бе открила непокътнато убежище от миналото. – Тук всичко си е същото. Дори си запазил това отвратително сиво килимче. А и ти… – изгледа ме почти с укор – не си помръднал. Едва няколко посивели косъма. Дори не си напълнял. Сигурна съм, че ако отида в кухнята, шкафовете ще са празни и ще намеря само кафе.
Предполагам, че беше мой ред да й кажа нещо любезно, но замълчах, нямах думи. Струва ми се, че това мълчание я нарани повече от всяка лъжа.
– Е – каза с неприятна иронична усмивка, – не искаш ли да научиш нещо за мен? Няма ли да ме попиташ за годеника ми? – каза го, сякаш ми предлагаше някаква игра.
– Какво стана с годеника ти? – попитах машинално.
– Мъртъв е – отговори и още преди да кажа каквото и да било, настойчиво впи поглед в очите ми, сякаш отново беше неин ред да мести фигурите. – Няма ли да ме питаш за родителите ми?
Не казах нищо, а тя произнесе със същия почти предизвикателен тон:
– Мъртви са. Няма ли да ме попиташ за по-големия ми брат? Мъртъв е.
Долната й устна леко потрепери.
– Мъртви. Мъртви. Мъртви. Един след друг. И никой не си дава сметка. В началото дори и аз самата не го разбирах.
– Искаш да кажеш, че някой ги е убил?
– Клостер – прошепна ужасена, навеждайки глава към мен, като че ли можеше да ни чуе. – И още не е спрял. Прави го бавно – в това е тайната му. Оставя годините да си текат.
– Клостер постепенно убива всичките ти роднини… без никой да си даде сметка – повторих внимателно като човек, който се съгласява с някой побъркан.
Тя го потвърди със сериозно изражение, като ме гледаше все така право в очите в очакване на следващата ми реакция, сякаш най-важното беше вече казано и се оставяше в мои ръце. Помислих си, разбира се, че е получила някакво душевно разстройство поради поредицата от смъртни случаи и нещастия. През последните години Клостер беше станал направо неприлично известен – невъзможно беше човек да отвори някой вестник, без да открие името му. Нямаше друг по-търсен, по-възхваляван и по-вездесъщ писател. Успяваше едновременно да бъде в журито на някой литературен конкурс, да оглавява петиция, да участва в международен конгрес и да е почетен гост в някое посолство. През онези години се беше превърнал от забулен в тайна писател в публична, почти емблематична личност. Книгите му се продаваха във всякакви формати, от джобните издания до луксозните, с твърди корици, предназначени за официални подаръци. Но макар да бе придобил образ, който се появяваше на добре обмислени снимки, аз отдавна бях престанал да го възприемам като човек от плът и кръв. Беше се размил в някакво абстрактно име, което витаеше из книжарниците, по афишите, по заглавията на началните страници. Във всеки случай Клостер водеше неуловимото и трескаво съществуване на знаменитостите – едва ли му оставаше и миг почивка между представянията на книгите му и безкрайната поредица от други дейности. Да не говорим за часовете, които би трябвало да отделя за писане, защото книгите му продължаваха да се появяват една след друга с невлияеща се от нищо честота. Възможността Клостер да има нещо общо с действителни престъпления ми се струваше толкова абсурдна, колкото и те да бъдат приписани на папата.
– Ама на Клостер… – изтървах без да искам, понеже все още бях стъписан – дали му остава време да замисля убийства?
Късно се усетих, че това навярно й бе прозвучало иронично и че неволно можех да я засегна. Но Лусиана ми отговори, сякаш току-що бях представил решително доказателство в нейна полза.
– Именно! Това е част от стратегията му. Никой да не може да повярва. Когато се запознахме, ти ми каза, че той е фантомен писател. Тогава ненавиждаше всичко, свързано с публичните изяви. Самата аз съм го чувала стотици пъти да отказва интервюта. Но през последните години нарочно започна да търси известност, тъй като сега има нужда от нея. Тя е съвършеното прикритие. Би му послужила, ако някой реши да проведе разследване – каза тя с горчивина, – ако изобщо някой пожелае да ми повярва.
– Но какъв мотив би имал Клостер?
– Не знам. Това е най-отчайващото. Макар че с времето си създадох някаква представа… Единственото, което би могло да обясни всичко това… В действителност има мотив – обвинението, което повдигнах срещу него след връщането си на работа там. Постепенно това започна да изглежда нещо незначително, защото дори не стигнахме до съд. Не мога да повярвам, че все още си отмъщава – струва ми се направо чудовищно. Колкото повече си мисля, толкова по-малко вярвам, че това е истинската причина.
– Обвинение срещу Клостер? Аз си мислех, че е съвършеният шеф. Последния път, когато се видяхме, ти изглеждаше доволна, че се връщаш на работа при него. Какво се случи след това?
Чу се бълбукането на кафеварката, която бях поставил на котлона. Отидох в кухнята, върнах се с две чаши кафе и я изчаках да си сложи захар. Зае се безкрайно да бърка с лъжичката, сякаш се опитваше да подреди мислите си. Или да прецени докъде да стигне със своя разказ.
– Какво се случи ли? От години всекидневно се питам какво точно се случи. Сякаш е някакъв кошмарен сън – мога да разкажа поотделно за всяко нещо и ще изглежда единствено като низ от нещастия. Всичко започна след онова пътуване, когато се върнах на работа при него. Първия ден беше в добро настроение. По време на една от почивките, докато приготвях кафе, той ме попита какво съм правила през изминалия месец. Отговорих му, без изобщо да се замисля, че съм работила за теб. В началото изглеждаше само заинтригуван – поиска да разбере кой си, за какво става дума в романа, който си ми диктувал. Струва ми се, че беше чувал нещо за теб или се престори, че е чувал. Разказах му, че си си счупил ръката. Беше най-обикновен разговор, но изведнъж сякаш долових в тона му и в упоритостта, с която задаваше въпросите, че ужасно ревнува, сякаш бе убеден, че между нас се е случило нещо. На няколко пъти за малко да ме попита направо. През следващите дни по един или друг начин все завърташе разговора около този пропуснат месец. Дори прочете една от твоите книги и подхвана отново темата, за да се подиграе с това, което си написал. Аз нищо не казвах и това, изглежда, още повече го дразнеше. Седмица по-късно смени стратегията си. Стана мълчалив както никога. Почти не ми говореше и си помислих, че е на път да ме изхвърли.
– Знаех си – казах аз. – Бил е влюбен в теб.
ГИЙЕРМО МАРТИНЕС
БАВНАТА СМЪРТ НА ЛУСИАНА Б.
И все пак изобщо не бях подготвен за впечатлението, което предизвика у мен, щом я видях. Беше тя, да, същата Лусиана, трябваше да призная, макар за миг да почувствах, че е станало страхотно недоразумение. Страхотното недоразумение на времето. Най-жестокото отмъщение спрямо една жена – беше написал Клостер – е да оставиш да изминат десет години, преди да я видиш отново. Бих могъл да кажа, че беше напълняла, но това не беше всичко. Навярно най-ужасното бе да видя как през погледа й се прокрадва някогашното познато лице, сякаш идваше да ме потърси от далечното минало, потънало в сметището на годините. Някак отчаяно ми се усмихна, за да провери дали все още може да разчита, макар и съвсем мъничко, на привличането, което някога изпитвах към нея. Но тази неопределена усмивка трая едва част от секундата, сякаш и тя съзнаваше, че поредица от безмилостни ампутации бяха съсипали цялото й очарование. Най-лошите ми предчувствия за фигурата й се бяха сбъднали. Очертанията на шията й, на стегнатата й шия, за която някога мислех до полуда, се бяха закръглили, а под брадичката кожата й бе виснала непоправимо. Искрящите някога очи сега бяха смалени и подпухнали. Линията на устните й се спускаше надолу в знак на огорчение, сякаш много отдавна нищо не беше предизвиквало усмивката й. Но без съмнение най-ужасна беше косата й. Сякаш бе преживяла някакво нервно разстройство или сама се беше скубала в пристъпи на отчаяние. Над челото й имаше плешивина, а зад ухото, където косата съвсем беше оредяла, като грозни рани се виждаха сивкави участъци от черепа. Изглежда, погледът ми, покъртен и невярващ, се задържа по-дълго от необходимото върху тези жалки останки от прави коси, защото тя инстинктивно посегна към ухото си, за да ги прикрие, но веднага отпусна ръка, сякаш щетите бяха прекалено големи, за да може да направи каквото и да е.
– И това е заради Клостер – каза.
Беше седнала както някога на въртящия се стол и се огледа наоколо, леко учудена, че почти нищо не се е променило.
– Невероятно – каза, като да отбелязваше някаква несправедливост, но заедно с това сякаш неочаквано бе открила непокътнато убежище от миналото. – Тук всичко си е същото. Дори си запазил това отвратително сиво килимче. А и ти… – изгледа ме почти с укор – не си помръднал. Едва няколко посивели косъма. Дори не си напълнял. Сигурна съм, че ако отида в кухнята, шкафовете ще са празни и ще намеря само кафе.
Предполагам, че беше мой ред да й кажа нещо любезно, но замълчах, нямах думи. Струва ми се, че това мълчание я нарани повече от всяка лъжа.
– Е – каза с неприятна иронична усмивка, – не искаш ли да научиш нещо за мен? Няма ли да ме попиташ за годеника ми? – каза го, сякаш ми предлагаше някаква игра.
– Какво стана с годеника ти? – попитах машинално.
– Мъртъв е – отговори и още преди да кажа каквото и да било, настойчиво впи поглед в очите ми, сякаш отново беше неин ред да мести фигурите. – Няма ли да ме питаш за родителите ми?
Не казах нищо, а тя произнесе със същия почти предизвикателен тон:
– Мъртви са. Няма ли да ме попиташ за по-големия ми брат? Мъртъв е.
Долната й устна леко потрепери.
– Мъртви. Мъртви. Мъртви. Един след друг. И никой не си дава сметка. В началото дори и аз самата не го разбирах.
– Искаш да кажеш, че някой ги е убил?
– Клостер – прошепна ужасена, навеждайки глава към мен, като че ли можеше да ни чуе. – И още не е спрял. Прави го бавно – в това е тайната му. Оставя годините да си текат.
– Клостер постепенно убива всичките ти роднини… без никой да си даде сметка – повторих внимателно като човек, който се съгласява с някой побъркан.
Тя го потвърди със сериозно изражение, като ме гледаше все така право в очите в очакване на следващата ми реакция, сякаш най-важното беше вече казано и се оставяше в мои ръце. Помислих си, разбира се, че е получила някакво душевно разстройство поради поредицата от смъртни случаи и нещастия. През последните години Клостер беше станал направо неприлично известен – невъзможно беше човек да отвори някой вестник, без да открие името му. Нямаше друг по-търсен, по-възхваляван и по-вездесъщ писател. Успяваше едновременно да бъде в журито на някой литературен конкурс, да оглавява петиция, да участва в международен конгрес и да е почетен гост в някое посолство. През онези години се беше превърнал от забулен в тайна писател в публична, почти емблематична личност. Книгите му се продаваха във всякакви формати, от джобните издания до луксозните, с твърди корици, предназначени за официални подаръци. Но макар да бе придобил образ, който се появяваше на добре обмислени снимки, аз отдавна бях престанал да го възприемам като човек от плът и кръв. Беше се размил в някакво абстрактно име, което витаеше из книжарниците, по афишите, по заглавията на началните страници. Във всеки случай Клостер водеше неуловимото и трескаво съществуване на знаменитостите – едва ли му оставаше и миг почивка между представянията на книгите му и безкрайната поредица от други дейности. Да не говорим за часовете, които би трябвало да отделя за писане, защото книгите му продължаваха да се появяват една след друга с невлияеща се от нищо честота. Възможността Клостер да има нещо общо с действителни престъпления ми се струваше толкова абсурдна, колкото и те да бъдат приписани на папата.
– Ама на Клостер… – изтървах без да искам, понеже все още бях стъписан – дали му остава време да замисля убийства?
Късно се усетих, че това навярно й бе прозвучало иронично и че неволно можех да я засегна. Но Лусиана ми отговори, сякаш току-що бях представил решително доказателство в нейна полза.
– Именно! Това е част от стратегията му. Никой да не може да повярва. Когато се запознахме, ти ми каза, че той е фантомен писател. Тогава ненавиждаше всичко, свързано с публичните изяви. Самата аз съм го чувала стотици пъти да отказва интервюта. Но през последните години нарочно започна да търси известност, тъй като сега има нужда от нея. Тя е съвършеното прикритие. Би му послужила, ако някой реши да проведе разследване – каза тя с горчивина, – ако изобщо някой пожелае да ми повярва.
– Но какъв мотив би имал Клостер?
– Не знам. Това е най-отчайващото. Макар че с времето си създадох някаква представа… Единственото, което би могло да обясни всичко това… В действителност има мотив – обвинението, което повдигнах срещу него след връщането си на работа там. Постепенно това започна да изглежда нещо незначително, защото дори не стигнахме до съд. Не мога да повярвам, че все още си отмъщава – струва ми се направо чудовищно. Колкото повече си мисля, толкова по-малко вярвам, че това е истинската причина.
– Обвинение срещу Клостер? Аз си мислех, че е съвършеният шеф. Последния път, когато се видяхме, ти изглеждаше доволна, че се връщаш на работа при него. Какво се случи след това?
Чу се бълбукането на кафеварката, която бях поставил на котлона. Отидох в кухнята, върнах се с две чаши кафе и я изчаках да си сложи захар. Зае се безкрайно да бърка с лъжичката, сякаш се опитваше да подреди мислите си. Или да прецени докъде да стигне със своя разказ.
– Какво се случи ли? От години всекидневно се питам какво точно се случи. Сякаш е някакъв кошмарен сън – мога да разкажа поотделно за всяко нещо и ще изглежда единствено като низ от нещастия. Всичко започна след онова пътуване, когато се върнах на работа при него. Първия ден беше в добро настроение. По време на една от почивките, докато приготвях кафе, той ме попита какво съм правила през изминалия месец. Отговорих му, без изобщо да се замисля, че съм работила за теб. В началото изглеждаше само заинтригуван – поиска да разбере кой си, за какво става дума в романа, който си ми диктувал. Струва ми се, че беше чувал нещо за теб или се престори, че е чувал. Разказах му, че си си счупил ръката. Беше най-обикновен разговор, но изведнъж сякаш долових в тона му и в упоритостта, с която задаваше въпросите, че ужасно ревнува, сякаш бе убеден, че между нас се е случило нещо. На няколко пъти за малко да ме попита направо. През следващите дни по един или друг начин все завърташе разговора около този пропуснат месец. Дори прочете една от твоите книги и подхвана отново темата, за да се подиграе с това, което си написал. Аз нищо не казвах и това, изглежда, още повече го дразнеше. Седмица по-късно смени стратегията си. Стана мълчалив както никога. Почти не ми говореше и си помислих, че е на път да ме изхвърли.
– Знаех си – казах аз. – Бил е влюбен в теб.
Оценка: +1
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
