Трилогията на Анжел Вагенщайн „Петокнижие Исааково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом Шанхай“ е посветена на съдбата европейските евреи през Втората световна война.Освен в България, те са издадени при много голям медиен отзвук в Германия, Франция и Русия, подготвят се издания на английски и други езици. През 2002 г. „Далеч от Толедо“ получи годишната награда на Съюза на българските писатели за роман, както и Международната литературна награда на Сорбоната „Алберто Бенвенист“.
Този първи роман на известен български сценарист би могъл да се определи като нещо средно между Исак Башевис Сингер и Ярослав Хашек с неговия храбър войник Швейк. Изпъстрен с еврейски вицове, романът описва ужасните и все пак весели превратности на различните режими от 1914 година до наши дни. Една пророческа книга.
Увлекателно и тъжно, комично и умно: „Петокнижие“ от българския автор Анжел Вагенщайн. („Berliner Zeitung“)
Това е една смешна и едновременно тъжна книга, и толкова остроумна! Този български сценарист би могъл да се определи като нещо средно между Исаак Башевис Сингер и Ярослав Хашек… Една пророческа книга! („Le Nouvel Observateur“ – Париж)
Много силен роман!... Запленяващият глас на Исаак ни повежда през всички бедствия и ни прави съпричастни, без да ни отвлича от дълбоките прозрения на Вагенщайн за абсурдите на живота… Възвишено и трагично, „Петокнижието“ е съществен принос към литературата за онзи период, за войните и Холокоста, към световната литература като цяло. („Publishers Weekly“ – Ню Йорк)
Анжел Раймонд Вагенщайн е роден през 1922 г. в гр. Пловдив в еврейско занаятчийско семейство. Ранното си детство прекарва в Париж, където родителите му емигрирали по политически причини.
Във връзка с една амнистия семейството се завръща в София и Анжел Вагенщайн завършва строителен техникум. След влизането на България във войната на страната на хитлерова Германия той е изпратен в еврейски лагер за принудителен труд, откъдето избягва и се включва в съпротивителното движение срещу фашизма. Предаден при една акция в София и инквизиран жестоко, Анжел Вагенщайн е осъден на смърт. Присъдата му остава неизпълнена поради бързото навлизане на Червената армия в България.
Непосредствено след излизането си от затвора отива на фронта, като един от ръководителите на първия български фронтови театър „Народна естрада“.
След войната изучава кинодраматургия в Московската филмова академия /ВГИК/ и получава диплом № 1, като първи чужденец, следвал и завършил Академията. Във връзка с предстоящата 90-годишнина от учредяването на първата в света филмова академия, ръководството й е уведомило съответните български власти в Москва за намерението си да присъди на Вагенщайн званието Доктор хонорис кауза.
Автор е на сценариите за над 50 игрални, документални и анимационни филми, произведени в България, Германия, Русия, Чехия, Гърция, Унгария, Грузия, Китай и Виетнам. Негови пиеси за възрастни и деца са поставяни в България, Румъния, Русия и Испания. Филми по негови сценарии са носители на редица големи национални и международни филмови награди.
Анжел Вагенщайн е един от 12-те интелектуалци реформатори, поканени от президента Франсоа Митеран на историческата закуска в София при закрити врата, през януари 1989 г. За участието си в борбата срещу фашизма и тоталитаризма той е удостоен с офицерската степен на френския орден „За заслуги“, а по-късно френското правителство го обявява и за офицер на Ордена на изкуствата и литературата. Депутат в VІІ Велико народно събрание, 1990 г., приело новата демократична Конституция на страната.
Неговите романи, освен в България, са публикувани в Германия, Русия, Франция, Чехия, Съединените щати, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Македония, Испания, Полша, Италия, Израел. Книгите от знаменитата трилогия „Петокнижие Исааково”, „Далеч от Толедо” и „Сбогом, Шанхай” са посветени на съдбата на европейските евреи през Втората световна война и представляват виртуозна сплав от ерудиция, съкровеност, мъдрост и мощна повествователна енергия. През 2013 година се състоя представяне на руското им издание в том със заглавие „Двадесети век. Изгнаници”. Тези литературни творби са удостоени с най-високи международни награди, в това число Европейската награда за литература „Жан Моне“ и годишните литературни награди на Съюза на българските писатели, на Сорбоната и ЮНЕСКО.
През 2002 г. Президентът на Република България удостои Анжел Вагенщайн с най-високия български орден „Стара планина“ – I ст. за заслугите си към българската култура.
През 2011 г. издателство „Колибри” публикува книгата му „Преди края на света. Драскулки от неолита”. Един ироничен и мъдър роман равносметка, побрал съкровени спомени от „неолита” на епохата, забавни епизоди от кухнята на киното, непознати страници за Съпротивата и за парадоксите на времето, в което живеем.
Въз основа на „Съновидение за св. Борис I”, един дълбоко емоционален и проникновен текст с привкус на старинна хроника, е създаден сценарият на емблематичния игрален филм „Борис I” на режисьора Борислав Шаралиев с участието на Стефан Данаилов в ролята на големия български владетел.
Анжел Вагенщайн „Петокнижие Исааково“
Освен заглавието на тази, с извинение казано – творба, защото тя не е нищо повече от един добросъвестен запис на чужди спомени и съждения, аз не съм измислил нищо друго – защото всяка моя намеса в повествованието би била като литър оцет в бъчва хубаво вино, а всяко доукрасяване – като щипка квас и сол, които могат само да опорочат светостта на пасхалния хляб. Всичко, което ще прочетеш по-нататък, скъпи мой и непознати читателю, дори и най-невероятните извивки и каприоли в съдбата на Исаак Блуменфелд ми бяха разказани от самия него отначало в Руския клуб, известно и престижно заведение в София, а по-късно в дома му във Виена, на Маргаретенщрасе 15.
Господин Блуменфелд доставяше на едно българско предприятие шевни машини и друга техника за конфекция и сам ме потърси, защото бил гледал по телевизията някъде на Запад един филм за съдбата на евреите, заснет по мой сценарий. Благодаря на Случая за тази среща, защото тя ме обогати с още едно приятелство, а с какво друго може да се обогатява човек, ако не с приятелство, любов или мъдрост?
Благодаря също така и на самия Исаак Якоб Блуменфелд, който не престана да се учудва на проявения от мен интерес към неговия живот, заради предоставените ми оцелели писма и оскъдни останки от нещо като дневници, документи и фотоснимки, свидетелстващи за мерзостта на една епоха, но и за това, че никога на тази планета не са липсвали добри весели хора с умни и тъжни очи. Такава е например на малката стара снимчица Сара Блуменфелд, която замина с децата на минерални бани, но пристигна не там, а в газовите камери на Аушвиц. Такъв ме гледа от една отлепена от някакъв си документ снимка и добрият равин Шмуел Бендавид, такива са били вероятно и много други жители на градчето Колодец при Дрогобич – евреи, поляци и украинци, които преминаха във вид на дим през комините на крематориумите и сега пасат белите стада на облаците из безкрайните Божи сини ливади. Ето и едно удостоверение на английски с печата на Осми корпус от Девета американска армия, което се издава на Исаак Якоб Блуменфелд в уверение на това, че той е освободен от лагера Флосенбюрг (Обелпфалц) – Германия, и му е разрешено с военни американски ешелони да се отправи към Виена. Ето и едно листче като квитанция за платен багаж, попълнено с виолетово мастило и подпечатано от прокуратурата на Якутск в уверение на това, че гражданинът еди-кой си е освободен на 7 октомври 1953 година от лагера в Нижне-Колимск, Североизточен Сибир, и следва да се счита за напълно реабилитиран поради липса на състав на престъпление. Ето и пет документа, съгласно които Исаак Якоб Блуменфелд е последователно австро-унгарски поданик, поданик на Жечпосполита, сиреч Република Полша, съветски гражданин, лице от еврейски произход, пребиваващо в Източните територии на Райха и лишено от поданство и всякакви граждански права, и накрая – поданик на Федерална република Австрия.
Вглеждам се с любов и тъга в портретчето на този възпълен, луничав човек, с венец червеникави щръкнали коси около плешивината на главата му, който ме закле да не публикувам нито страничка от биографията му, докато е жив. Ето я сега и телеграмата от Виена с черни кантове, чета я през размазващия филтър на сълзите и си давам дума нищо да не премълча и нищо да не прибавя към новата Тора, или казано по вашему – към новото Петокнижие от Исаак Якоб Блуменфелд.
Анжел Вагенщайн „Петокнижие Исааково“
Освен заглавието на тази, с извинение казано – творба, защото тя не е нищо повече от един добросъвестен запис на чужди спомени и съждения, аз не съм измислил нищо друго – защото всяка моя намеса в повествованието би била като литър оцет в бъчва хубаво вино, а всяко доукрасяване – като щипка квас и сол, които могат само да опорочат светостта на пасхалния хляб. Всичко, което ще прочетеш по-нататък, скъпи мой и непознати читателю, дори и най-невероятните извивки и каприоли в съдбата на Исаак Блуменфелд ми бяха разказани от самия него отначало в Руския клуб, известно и престижно заведение в София, а по-късно в дома му във Виена, на Маргаретенщрасе 15.
Господин Блуменфелд доставяше на едно българско предприятие шевни машини и друга техника за конфекция и сам ме потърси, защото бил гледал по телевизията някъде на Запад един филм за съдбата на евреите, заснет по мой сценарий. Благодаря на Случая за тази среща, защото тя ме обогати с още едно приятелство, а с какво друго може да се обогатява човек, ако не с приятелство, любов или мъдрост?
Благодаря също така и на самия Исаак Якоб Блуменфелд, който не престана да се учудва на проявения от мен интерес към неговия живот, заради предоставените ми оцелели писма и оскъдни останки от нещо като дневници, документи и фотоснимки, свидетелстващи за мерзостта на една епоха, но и за това, че никога на тази планета не са липсвали добри весели хора с умни и тъжни очи. Такава е например на малката стара снимчица Сара Блуменфелд, която замина с децата на минерални бани, но пристигна не там, а в газовите камери на Аушвиц. Такъв ме гледа от една отлепена от някакъв си документ снимка и добрият равин Шмуел Бендавид, такива са били вероятно и много други жители на градчето Колодец при Дрогобич – евреи, поляци и украинци, които преминаха във вид на дим през комините на крематориумите и сега пасат белите стада на облаците из безкрайните Божи сини ливади. Ето и едно удостоверение на английски с печата на Осми корпус от Девета американска армия, което се издава на Исаак Якоб Блуменфелд в уверение на това, че той е освободен от лагера Флосенбюрг (Обелпфалц) – Германия, и му е разрешено с военни американски ешелони да се отправи към Виена. Ето и едно листче като квитанция за платен багаж, попълнено с виолетово мастило и подпечатано от прокуратурата на Якутск в уверение на това, че гражданинът еди-кой си е освободен на 7 октомври 1953 година от лагера в Нижне-Колимск, Североизточен Сибир, и следва да се счита за напълно реабилитиран поради липса на състав на престъпление. Ето и пет документа, съгласно които Исаак Якоб Блуменфелд е последователно австро-унгарски поданик, поданик на Жечпосполита, сиреч Република Полша, съветски гражданин, лице от еврейски произход, пребиваващо в Източните територии на Райха и лишено от поданство и всякакви граждански права, и накрая – поданик на Федерална република Австрия.
Вглеждам се с любов и тъга в портретчето на този възпълен, луничав човек, с венец червеникави щръкнали коси около плешивината на главата му, който ме закле да не публикувам нито страничка от биографията му, докато е жив. Ето я сега и телеграмата от Виена с черни кантове, чета я през размазващия филтър на сълзите и си давам дума нищо да не премълча и нищо да не прибавя към новата Тора, или казано по вашему – към новото Петокнижие от Исаак Якоб Блуменфелд.
Оценка: -2 +2
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
