Младостта на магьосника
5.00 лв. 5.00 лв. (-0%)
Цветя за Зоуи
5.00 лв. 5.00 лв. (-0%)
Размерите на трагедията
5.00 лв. 5.00 лв. (-0%)
Kакво сме готови да сторим за онези, които обичаме? Бихме ли умрели за тях? Бихме ли убили? На 14 май, понеделник, в 11,43 джиесемът на Мич иззвънява и той научава, че жена му е отвлечена. Два милиона долара е сумата, която искат похитителите й. Холи е секретарка във фирма, Мич е градинар, откъде би могъл да намери два милиона? „Обичаш ли я?“ – „Тя е всичко за мен на тая земя.“ – „Щом като ти е всичко на тая земя, все ще намериш откъде.“ Похитителите му дават срок от 60 часа и за да докажат категоричността си, пред очите му застрелват случаен минувач, излязъл да изведе кучето си. Указанията им са ясни, Мичъл Рафърти трябва да осигури парите. Оттук нататък в пъзела от неочаквани и шокови събития са въвлечени не само Мич, но и брат му Ансън, както и техните родители, отвлечената Холи, психопатът Джими Нъл, престъпниците и инспектор Тагарт, който може да се окаже техен съучастник.
Още като студент Дийн Кунц (роден 1945 г.) печели конкурс за разказ на списание „Атлантик Мънтли“ и оттогава не е спрял да пише. Автор е на толкова много романи, разпръснати из толкова много жанрове, че и самият той не се наема да си състави библиографията. Фактите говорят обаче сами за себе си: книгите му са преведени на 38 езика и до този момент са тиражирани в половин милиард екземпляра, като цифрата нараства ежегодно със 17 милиона. Единайсет от романите му са били номер едно в най-престижния списък на бестселърите в Съединените щати – този на „Ню Йорк Таймс“, при това още с излизането си с твърди корици, което го поставя сред малцината (по-точно 12 на брой) автори с подобно постижение, а четиринайсет от романите му са оглавили същата класация в категория „джобно издание“. Той обаче е бил начело на класациите не само в своята страна, а дори в Швеция и Япония. Същият „Ню Йорк Таймс“ нарича творбите му „психологически сложни, майсторски изпипани и изцяло задоволяващи нуждата ни от пулсиращ адреналин“, а не по-малко престижното списание „Ролинг Стоун“ го определя като „най-великия автор на трилъри и съспенс в Америка“.
ДИЙН КУНЦ
СЪПРУГЪТ
Човек започва да умира в мига на своето раждане. Повечето хора отказват да признаят търпеливото ухажване на смъртта, докато не ги налегне старческа немощ или тежка болест, които най-подир ги принуждават да я забележат приседнала отстрани.
В крайна сметка и Мичъл Рафърти ще се окаже в състояние да назове с точност минутата, когато си дава сметка за неизбежността на своята смърт: понеделник, четиринайсети май, единайсет и четирийсет и три сутринта – три седмици преди неговия двайсет и осми рожден ден.
Дотогава рядко мисли за умиране. Роден оптимист, запленен от красотите на природата и човешкото разнообразие, той няма повод или нагласа да се пита кога именно и по какъв начин ще бъде доказана смъртността му.
Когато се позвънява, Мич е на колене.
Трябва да засади още трийсет лехи бели и червени циганчета. Цветята нямат аромат, но уханието на плодородна почва е особено приятно.
Клиентите му, специално в този имот, обичат наситени цветове: червено, пурпур, жълто, яркорозово. Не са любители на бледите или пастелните тонове.
Мич ги разбира. Израсли в бедност, те са постигнали успех в бизнеса с цената на много труд и рискове. За тях животът е напрежение, а наситените цветове отразяват същността на бурната природа.
В тази уж обичайна, но фактически много особена сутрин калифорнийското слънце е като маслена топка. Небесният купол цял лъщи.
Приятно топъл, без да прежуря, денят все пак накисва в лепкава пот Игнейшъс Барнс. Челото му блести. Брадичката капе.
Коленичил пред същата леха на три метра от Мич, Иги прилича на сварен. От май до юли неговата кожа реагира на слънчевите лъчи не с равномерен загар, а с ярка червенина. През една шеста от годината, преди най-накрая да добие тен, видът му е изключително жалък.
Иги няма капка усет към симетрия и хармония при оформяне на терена и в никакъв случай не може да се разчита на него, когато става дума за подрязване на розов храст. Това не му пречи да работи здравата, а компанията му е приятна, ако не и съвсем удовлетворителна в интелектуално отношение.
– Чу ли какво станало с Ралф Ганди? – обажда се Иги.
– Тоя пък кой е?
– На Мики брат му.
– На Мики Ганди? И него не познавам.
– Познаваш го, разбира се – отвръща Иги. – Навърта се понякога в „Ролинг Тъндър“.
„Ролинг Тъндър“ е барът на сърфистите.
– Не съм ходил там от години – казва Мич.
– От години? Сериозно ли говориш?
– Напълно.
– Пък аз си мислех, че още се отбиваш понякога.
– Да не искаш да кажеш, че липсвам някому там?
– Е, не че са сложили табелка с името ти на твоето столче пред бар-плота. Да не си открил по-добро място от „Ролинг Тъндър“?
– Помниш ли като дойде на сватбата ми преди три години? – пита Мич.
– Естествено. Имаше страхотни палачинки с морски дарове, но оркестърът беше гола вода.
– Нищо му нямаше на оркестъра.
– Стига бе – домъкнали бяха дайрета.
– Трябваше хубаво да си правим сметката тогава. Но поне нямаха акордеон, нали?
– Нямаха, защото беше прекалено сложен за техните възможности.
Мич прави дупка в пръстта.
– И кастанети нямаха.
Иги бърше чело с опакото на дланта и се оплаква:
– Гените ми са на ескимос. Започвам да се потя още при плюс десет градуса.
Мич казва:
– Вече не ме интересуват баровете. Интересува ме бракът ми.
– Хубаво, но какво пречи да съвместиш двете?
– Предпочитам да си седя у дома, отколкото където и да било другаде.
– Леле, шефе, ми това е лошо.
– Хич даже не е – много си е хубаво.
– Ако затвориш лъв в зоологическата за три, че даже за шест години, той няма да забрави какво е свободата.
Мич загърля едно пурпурно циганче и пита:
– А ти откъде знаеш? Да не си питал някой лъв?
– Не ми и трябва – самият аз съм лъв.
– Ти си празноглав сърфист.
– И се гордея с това. Радвам се, задето срещна Холи. Тя е прекрасна. Но аз пък съм запазил свободата си.
– Браво на Иги. И за чий ти е тя?
– Как така за чий?
– Ами какво я правиш тая свобода?
– Каквото си поискам.
– Като например?
– Ми каквото и да е. Ако, да кажем, ми се дояде пица с кренвирши за обяд, не се налага да питам тя какво иска, нали?
– Страхотия.
– Или ако ми се прииска да обърна някоя и друга бира в „Ролинг Тъндър“, няма кой да ми се цупи по този повод.
– Холи не се цупи.
– Мога да си се наквасвам с бира всяка вечер, ако поискам, и никой няма да звъни и да пита кога ще се прибера.
ДИЙН КУНЦ
СЪПРУГЪТ
Човек започва да умира в мига на своето раждане. Повечето хора отказват да признаят търпеливото ухажване на смъртта, докато не ги налегне старческа немощ или тежка болест, които най-подир ги принуждават да я забележат приседнала отстрани.
В крайна сметка и Мичъл Рафърти ще се окаже в състояние да назове с точност минутата, когато си дава сметка за неизбежността на своята смърт: понеделник, четиринайсети май, единайсет и четирийсет и три сутринта – три седмици преди неговия двайсет и осми рожден ден.
Дотогава рядко мисли за умиране. Роден оптимист, запленен от красотите на природата и човешкото разнообразие, той няма повод или нагласа да се пита кога именно и по какъв начин ще бъде доказана смъртността му.
Когато се позвънява, Мич е на колене.
Трябва да засади още трийсет лехи бели и червени циганчета. Цветята нямат аромат, но уханието на плодородна почва е особено приятно.
Клиентите му, специално в този имот, обичат наситени цветове: червено, пурпур, жълто, яркорозово. Не са любители на бледите или пастелните тонове.
Мич ги разбира. Израсли в бедност, те са постигнали успех в бизнеса с цената на много труд и рискове. За тях животът е напрежение, а наситените цветове отразяват същността на бурната природа.
В тази уж обичайна, но фактически много особена сутрин калифорнийското слънце е като маслена топка. Небесният купол цял лъщи.
Приятно топъл, без да прежуря, денят все пак накисва в лепкава пот Игнейшъс Барнс. Челото му блести. Брадичката капе.
Коленичил пред същата леха на три метра от Мич, Иги прилича на сварен. От май до юли неговата кожа реагира на слънчевите лъчи не с равномерен загар, а с ярка червенина. През една шеста от годината, преди най-накрая да добие тен, видът му е изключително жалък.
Иги няма капка усет към симетрия и хармония при оформяне на терена и в никакъв случай не може да се разчита на него, когато става дума за подрязване на розов храст. Това не му пречи да работи здравата, а компанията му е приятна, ако не и съвсем удовлетворителна в интелектуално отношение.
– Чу ли какво станало с Ралф Ганди? – обажда се Иги.
– Тоя пък кой е?
– На Мики брат му.
– На Мики Ганди? И него не познавам.
– Познаваш го, разбира се – отвръща Иги. – Навърта се понякога в „Ролинг Тъндър“.
„Ролинг Тъндър“ е барът на сърфистите.
– Не съм ходил там от години – казва Мич.
– От години? Сериозно ли говориш?
– Напълно.
– Пък аз си мислех, че още се отбиваш понякога.
– Да не искаш да кажеш, че липсвам някому там?
– Е, не че са сложили табелка с името ти на твоето столче пред бар-плота. Да не си открил по-добро място от „Ролинг Тъндър“?
– Помниш ли като дойде на сватбата ми преди три години? – пита Мич.
– Естествено. Имаше страхотни палачинки с морски дарове, но оркестърът беше гола вода.
– Нищо му нямаше на оркестъра.
– Стига бе – домъкнали бяха дайрета.
– Трябваше хубаво да си правим сметката тогава. Но поне нямаха акордеон, нали?
– Нямаха, защото беше прекалено сложен за техните възможности.
Мич прави дупка в пръстта.
– И кастанети нямаха.
Иги бърше чело с опакото на дланта и се оплаква:
– Гените ми са на ескимос. Започвам да се потя още при плюс десет градуса.
Мич казва:
– Вече не ме интересуват баровете. Интересува ме бракът ми.
– Хубаво, но какво пречи да съвместиш двете?
– Предпочитам да си седя у дома, отколкото където и да било другаде.
– Леле, шефе, ми това е лошо.
– Хич даже не е – много си е хубаво.
– Ако затвориш лъв в зоологическата за три, че даже за шест години, той няма да забрави какво е свободата.
Мич загърля едно пурпурно циганче и пита:
– А ти откъде знаеш? Да не си питал някой лъв?
– Не ми и трябва – самият аз съм лъв.
– Ти си празноглав сърфист.
– И се гордея с това. Радвам се, задето срещна Холи. Тя е прекрасна. Но аз пък съм запазил свободата си.
– Браво на Иги. И за чий ти е тя?
– Как така за чий?
– Ами какво я правиш тая свобода?
– Каквото си поискам.
– Като например?
– Ми каквото и да е. Ако, да кажем, ми се дояде пица с кренвирши за обяд, не се налага да питам тя какво иска, нали?
– Страхотия.
– Или ако ми се прииска да обърна някоя и друга бира в „Ролинг Тъндър“, няма кой да ми се цупи по този повод.
– Холи не се цупи.
– Мога да си се наквасвам с бира всяка вечер, ако поискам, и никой няма да звъни и да пита кога ще се прибера.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
