Сборът на дните

ИСАБЕЛ АЛИЕНДЕ
СБОРЪТ НА ДНИТЕ

Драмите не липсват в живота ми, разполагам с пребогат набор от случки, които са като извадени от цирков спектакъл и достойни да бъдат описани, но въпреки това всеки път с тревога очаквам датата 7 януари. Снощи не можах да спя – връхлетя ни буря: ревът на вятъра, достигнал своята кулминация в същински библейски потоп през последните седмици, отекваше между дъбовете и блъскаше по прозорците на къщата. Някои квартали бяха наводнени, а пожарникарите не достигаха, за да дадат отпор на грандиозното бедствие, и хората се втурваха по улиците, потънали до кръста във вода, мъчейки се да опазят каквото можеха от водната стихия. Мебели плаваха по главните улици, заслепени от водата домашни любимци очакваха стопаните си по покривите на залети автомобили, а в това време репортери заснемаха от хеликоптери сцените от тази зима в Калифорния, която приличаше по-скоро на ураган в Луизиана. В отделни квартали движението беше парализирано за няколко дни и когато най-сетне се проясни и мащабите на нанесените щети излязоха наяве, докараха дружинки от латиноамерикански емигранти, които се захванаха да изпомпват водата и да разчистват с голи ръце развалините. Кацнала на едно възвишение, нашата къща посреща в цял ръст камшичените пориви на вятъра, който огъва палмите и понякога изтръгва из корен дори най-гордите, несвеждащи глава дървета. Но наводненията не застигат нашия дом. Понякога в разбунения от бурите океан се надигат своенравни вълни и заливат единствения път за достъп към къщата; тогава, попаднали в плен, ние наблюдаваме отвисоко необикновения спектакъл на бушуващия залив.
Обичам принудителното усамотение през зимата. Живея в района Марин в северната част на Сан Франциско, на двайсет минути от моста Голдън Гейт, сред златисти през лятото и изумрудени зиме хълмове. При ясно време могат да се видят още два моста, смътният профил на пристанищата в Оуклънд и Сан Франциско, тежките товарни кораби, стотици платноходки и чайките, подобни на бели носни кърпички. През май се появяват смелчаци, увиснали на разноцветни хвърчила, плъзгащи се бързо по водата и нарушаващи покоя на азиатските старци, които прекарват следобедите в риболов край скалите. От Тихия океан е невъзможно да се види тесният подход към залива, който осъмва обвит в мъгла, и затова едновремешните рибари го отминавали, без да подозират скритото по-навътре великолепие. Днес над този вход като корона е прехвърлен стройният мост Голдън Гейт с величествените си червени кули. Вода, небе, хълмове и гори – това е моят пейзаж.
Нито вятърът, разбеснял се като при свършека на света, нито картечните откоси на градушката по керемидите бяха причина за безсънието ми снощи, а трескавото нетърпение в очакване на утрото на 8 януари. От двайсет и пет години започвам всяка своя творба на тази дата – не толкова от дисциплина, а от суеверие: опасявам се, че ако пристъпя към това в друг ден, книгата ми ще е обречена на провал и че ако пропусна 8 януари като дата за ново начало, няма да мога да пиша през цялата година. Януари идва след няколко поредни месеца, през които не съм писала и в които съм живяла обърната навън, към кипящия свят, пътувайки, изнасяйки беседи, заобиколена от хора, в неспирно говорене. Шум и отново шум. Това, от което най-много се страхувам, е да не би да съм оглушала и да не мога да чуя тишината. Без нея аз съм загубена. На няколко пъти ставах от леглото и загърната в старата жилетка от кашмирска вълна на Уили, която от толкова носене се е превърнала в моя втора кожа, обикалях стаите, намирайки всеки път различна причина, понесла в ръце поредната чаша горещ шоколад и прехвърляйки в ума си онова, за което щях да седна да пиша след няколко часа; после студът ме принуждаваше да се върна в леглото, където Уили, слава Богу, невъзмутимо хъркаше. Сгушена до голия му гръб, пъхах измръзналите си ходила между дългите
му стройни крака и вдъхвах удивителния му мирис на млад мъж, който оставаше непроменен с годините. Той никога не се буди, когато се притисна до него, а само когато се отдръпвам; свикнал е с тялото ми, с моето безсъние и с моите кошмари. Колкото и да бродя нощем, Оливия, която спи в краката ни на скамейка до леглото, също не се събужда. Нищичко не е в състояние да наруши съня на това глупаво куче – нито гризачите, които от време на време излизат от скривалището си, нито топката скунксове, когато се любят, нито духовете, шепнещи в мрака. Ако някой луд реши да ни нападне размахал брадва, тя последна ще разбере. Когато я взехме, беше едно окаяно животинче, намерено на бунището от Дружеството за закрила на животните; едната й лапичка и няколко ребра бяха счупени. Първия месец прекара свряна между обувките ми в килера, като не спираше да трепери; но малко по малко се съвзе от предишното малтретиране и излезе от килера с клепнали уши и смирено подвита опашка. Тогава разбрахме, че от нея пазач не става – спи като пън.
Най-сетне бурята поутихна и в дрезгавината на утринта аз си взех душ и се облякох, а в това време загърнат в халата си, с вид на пирувал цяла нощ шейх, Уили се отправи към кухнята. Ароматът на прясно смляно кафе ми подейства като милувка: ароматерапия. Тези дребни неща от ежедневието ни обединяват повече отколкото пламенната страст – когато сме разделени, този дискретен танц, в който изпълнители сме двамата, най-много ни липсва. Имаме нужда да почувстваме присъствието на другия в това неуловимо пространство, което принадлежи само на нас. Студено утро, препечени филийки с кафе, време за писане, въртящо опашката си куче и любимият – нима мога да искам повече от живота. После Уили ме целуна за довиждане, защото аз щях да поема на дълъг път. „На добър час“, прошепна той както всяка година на тази дата и аз тръгнах, загърната в палтото си, с разтворен чадър в ръка; спуснах се по шестте стъпала, заобиколих басейна, прекосих седемнайсетте метра по дължината на градината и стигнах до къщурката, където се посвещавам на писане – така нареченото ми убежище. И ето ме сега тук.
Едва бях запалила свещта, която винаги ми носи просветление докато пиша, когато Кармен Балселс – моят литературен агент, ми позвъни от Санта Фе де Сегара – малкото й родно селце с пъргави кози край Барселона. Там тя е решила да прекара на спокойствие зрелостта, но понеже кипи от енергия, купува къща след къща и е на път да превърне цялото село в своя собственост.
– Прочети ми първото изречение – заповяда тази властна покровителка.
За кой ли път трябваше да й напомня за разликата от девет часа във времето между Калифорния и Испания. Първо изречение все още нямаше.
– Защо не напишеш мемоарите си, Исабел?
– Вече го сторих, нима не помниш?
– Това беше преди тринайсет години.
– Близките ми не обичат да бъдат излагани на показ, Кармен.
– Ти нямай грижа за нищо. Изпрати ми писмо от двеста-триста страници и остави всичко на мен. Ако трябва да избереш дали да разкажеш някаква история, или да не обидиш близките си, всеки професионален писател би избрал първото.
– Сигурна ли си?
– Напълно.