Aко Кафка се озове в плен на роман, написан от Реймънд Чандлър, а след това придобие и чувство за хумор, в резултат може би ще заговори с гласа на неназования главен герой от този роман на най-големия съвременен японски автор. В това разтърсващо продължение на „Преследване на дива овца“ Мураками развихря до крайност таланта си на брилянтен разказвач. Но свенливата сдържаност и лекомислието на „Преследване на дива овца“ тук отстъпват място на жизнеутвърждаваща лиричност. Трийсет и четири годишният объркан писател на свободна практика все така търси и все така продължава да не намира щастието, което не намираше и в предишната книга на Мураками.
Разведен, разочарован и зарязан от предишните си любовници, той се озовава в странен хотел, откъдето преди време внезапно е изчезнала една от жените, които е обичал. Сънищата, в които тя му се явява, го отвеждат до две загадки - едната метафизична (как да преживеем непреживяемото), а другата напълно реална (убийство на момиче). Ще се насладим отново на всички отлики на големия талант на Мураками: неспокойни и чувствителни образи, тревожни прехвърляния в променени реалности, копринени изрази, впрегнати в шеметната инерция на влакче на ужасите.
Роден през 1949 г. в Киото. Впоследствие семейството му се преселва в Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература. Завършва успешно литературния факултет на токийския университет, а по-късно става съдържател на джазклуб в Шибоя. Като студент взема участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, след което се установява в Принстаун и в продължение на четири години преподава в местния университет. През 1995 г., след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония. Още първата му книга „Чуй как пее вятърът“ (1979) е отличена с престижна награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура. Харуки Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продава в повече от 2 000 000 екземпляра.
ХАРУКИ МУРАКАМИ
ТАНЦУВАЙ, ТАНЦУВАЙ, ТАНЦУВАЙ
Често сънувам хотел „Делфин“.
В сънищата съм там и съм забъркан в някакви случки. По всичко личи, че съм част от тази последователност от сънища.
Хотел „Делфин“ не е същият, сега е много по-тесен. Прилича по-скоро на дълъг покрит мост. На мост, който няма край във времето. И аз съм там, насред него. Там има и още някой, който плаче.
Хотелът ме обгръща. Чувствам пулса, топлината му. В сънищата съм част от хотела.
Будя се, но къде? Не само го мисля, а направо си задавам въпроса на глас:
– Къде съм?
Сякаш не знам: тук съм. В своя живот. Особеност на света, до който се свежда съществуването ми. Не че помня да съм одобрявал тези неща, това състояние, това положение, в което присъствам. Понякога до мен спи жена. По-често съм сам. Сам с магистралата точно до жилището ми, с чаша (с пет милиметра уиски, останали в нея) отстрани на леглото и със злонамерената – не, направи го по-безразлично, – с пепелявата утринна светлина. Понякога вали дъжд. Ако вали, просто си оставам в леглото. И ако в чашата има снощно уиски, го изпивам. Гледам капките, стичащи се от стрехите, и си мисля за хотел „Делфин“. Случва се и да се протегна, хубаво и бавно. Това ми стига, за да съм сигурен, че съм аз и не съм част от нещо друго. Въпреки това си спомням усещането от съня. До степен да съм готов да се закълна, че мога да се пресегна и да го докосна – тогава цялото онова нещо, което включва и мен, ще се раздвижи. Напрегна ли слух, чувам бавната предпазлива последователност на играта, която се разгръща като капчици в сложен воден пъзел, които падат една по една, малко по малко. Ослушвам се. И точно тогава чувам как някой ридае тихо, почти недоловимо. Хлипа някъде в мрака. Някой плаче за мен.
Хотел „Делфин“ си е съвсем истински хотел. Съществува в този и този квартал на Сапоро. Навремето, преди няколко години, прекарах в него една седмица. Не, нека бъда по-точен. Преди колко години беше? Преди четири. Или още по-точно преди четири и половина. Още не бях навършил трийсет. Отседнах в хотел „Делфин“ заедно с една жена, с която живеех. Именно тя го избра. „Ето там ще отседнем“, каза. Ако не беше тя, се съмнявам, че изобщо съм щял да стъпя там.
Приличаше не на хотел, а на дупка. През цялото време, докато бяхме там, не помня да сме виждали други хора, отседнали в него. Из фоайето се мотаеха двама-трима, но знае ли човек дали бяха от хотела? Някои от ключовете на таблото на рецепцията все липсваха, затова предполагам, че е имало и други гости. Но не много. Така де, ако в някой голям град окачите хотелска табела и пуснете в указателя телефонен номер, е повече от логично да не останете съвсем без клиенти. Но и да е имало други освен нас в хотела, те бяха ужасно тихи. Нито веднъж не сме чули и звук, почти не сме видели признаци за присъствието им – ако не броим ключовете на таблото, които всеки ден бяха наредени по малко по-различен начин. Дали те не бяха като сенки, които, затаили дъх, се прокрадват покрай стените? От време на време чувахме приглушеното потракване на асансьора, но щом той спреше, отново ни захлупваше потискаща тишина.
Тайнствен хотел.
Приличаше ми на биологична задънена улица. На генетичен регрес. На причудлива природна злополука, заради която някакъв организъм се е залутал по погрешен път и не може да се върне назад. На осиротяла форма на живот, която след премахването на еволюционния вектор е оставена да трепери зад завесата на историята, в Забравената от времето земя. И то по ничия вина. Няма кого да обвиниш, няма кой да я спаси.
Хотелът изобщо не е трябвало да се строи точно на това място. Ето коя беше първата грешка и оттам нататък всичко се беше объркало още повече. Като накриво закопчано копче на риза – колкото и да се опитваш да оправиш нататък, само създаваш поредната красива – да не кажа изискана – бъркотия. Нищо в него не изглеждаше наред. Опиташ ли се да погледнеш нещо, ще усетиш, че си наклонил с няколко градуса глава. Не дотолкова, че да те заболи или да ти се стори кой знае колко странно. Знае ли човек? Нищо чудно да свикнеш да гледаш нещата под този ъгъл (но свикнеш ли, вече няма да си в състояние да гледаш света, без да изкривиш глава).
Ето какво представляваше хотел „Делфин“. Липсваше му обикновеност. Бъркотиите се трупаха до точката на пресищане, след която си обречен в не толкова далечно бъдеще да бъдеш погълнат от водовъртежа на времето. Всеки го виждаше още от пръв поглед. Окаяно място, злочесто като трикрако черно псе, намокрено до кости от декемврийски дъжд. Тъжни хотели със сигурност има навсякъде, но „Делфин“ беше нещо по-различно. Хотел „Делфин“ беше жалък по идея. Хотел „Делфин“ беше трагичен.
И така, разбира се от само себе си, че ако не броим клетите нищо неподозиращи души, които случайно са се озовали в него, никой не би решил по своя воля да отседне там.
Сградата нямаше нищо общо с името си (лично аз, чуя ли „Делфин“, си представям снежнобял като паста хотел на Егейско море) и ако не беше надписът отпред, човек изобщо нямаше да се досети, че това е хотел. Дори с надписа и с месинговата табела на входа той трудно се вписваше в представите за хотел. Всъщност приличаше на музей. На странен музей, където хора със странно любопитство могат да се промъкнат, за да разгледат странните експонати.
Което, честно казано, не беше далеч от истината. Хотелът си беше отчасти и музей. Но, питам аз, кой ще поиска да отседне в такъв хотел? Който освен хотел е и нещо като мощехранителница с тъмни коридори, задръстени с препарирани овце, проскубани руна, проядени от мухъл книжа и излинели фотографии? С ъгли, затлачени с несбъднати мечти?
Мебелите бяха избелели, масите се клатеха, ключалките не ставаха за нищо. Дюшемето беше издрано, електрическите крушки бяха мъждиви, умивалникът с повредена чешма течеше. По коридорите със слонска стъпка се разхождаше дебела камериерка, която кашляше досадно и зловещо. А застаряващият собственик с тъжни очи, който постоянно седеше на рецепцията, беше без два пръста. Поглеждаш го и виждаш, че нищо не му е наред. Самото въплъщение на този вид хора – сякаш изваден от разредено синьо мастило, в което е киснал цяла нощ, с душа, разядена от несрети, провали, поражения. Иде ти да го сложиш зад стъклена витрина и да го ползваш в часа по естествознание: хомо нихил успехус. Който и да го види, ще се обезсърчи в една или друга степен. Мнозина ще се ядосат (има хора, които се разстройват, ако видят окаяни представители на човечеството). Та кой ще отседне в такъв хотел?
Е, ние отседнахме. „Ето там ще отседнем“, каза тя. А после, малко по-късно, изчезна. Вдигна се и си отиде. Каза ми Човека овца. „Иднесследобедженатаситръгнасама“, рече той. Знаеше отнякъде. Знаеше, че тя е трябвало да се махне. Точно както сега го знам и аз. Предназначението ѝ е било да ме отведе там. Сякаш такава ѝ е била съдбата. Като Вълтава, която все пак се влива в морето. Като дъжда.
ХАРУКИ МУРАКАМИ
ТАНЦУВАЙ, ТАНЦУВАЙ, ТАНЦУВАЙ
Често сънувам хотел „Делфин“.
В сънищата съм там и съм забъркан в някакви случки. По всичко личи, че съм част от тази последователност от сънища.
Хотел „Делфин“ не е същият, сега е много по-тесен. Прилича по-скоро на дълъг покрит мост. На мост, който няма край във времето. И аз съм там, насред него. Там има и още някой, който плаче.
Хотелът ме обгръща. Чувствам пулса, топлината му. В сънищата съм част от хотела.
Будя се, но къде? Не само го мисля, а направо си задавам въпроса на глас:
– Къде съм?
Сякаш не знам: тук съм. В своя живот. Особеност на света, до който се свежда съществуването ми. Не че помня да съм одобрявал тези неща, това състояние, това положение, в което присъствам. Понякога до мен спи жена. По-често съм сам. Сам с магистралата точно до жилището ми, с чаша (с пет милиметра уиски, останали в нея) отстрани на леглото и със злонамерената – не, направи го по-безразлично, – с пепелявата утринна светлина. Понякога вали дъжд. Ако вали, просто си оставам в леглото. И ако в чашата има снощно уиски, го изпивам. Гледам капките, стичащи се от стрехите, и си мисля за хотел „Делфин“. Случва се и да се протегна, хубаво и бавно. Това ми стига, за да съм сигурен, че съм аз и не съм част от нещо друго. Въпреки това си спомням усещането от съня. До степен да съм готов да се закълна, че мога да се пресегна и да го докосна – тогава цялото онова нещо, което включва и мен, ще се раздвижи. Напрегна ли слух, чувам бавната предпазлива последователност на играта, която се разгръща като капчици в сложен воден пъзел, които падат една по една, малко по малко. Ослушвам се. И точно тогава чувам как някой ридае тихо, почти недоловимо. Хлипа някъде в мрака. Някой плаче за мен.
Хотел „Делфин“ си е съвсем истински хотел. Съществува в този и този квартал на Сапоро. Навремето, преди няколко години, прекарах в него една седмица. Не, нека бъда по-точен. Преди колко години беше? Преди четири. Или още по-точно преди четири и половина. Още не бях навършил трийсет. Отседнах в хотел „Делфин“ заедно с една жена, с която живеех. Именно тя го избра. „Ето там ще отседнем“, каза. Ако не беше тя, се съмнявам, че изобщо съм щял да стъпя там.
Приличаше не на хотел, а на дупка. През цялото време, докато бяхме там, не помня да сме виждали други хора, отседнали в него. Из фоайето се мотаеха двама-трима, но знае ли човек дали бяха от хотела? Някои от ключовете на таблото на рецепцията все липсваха, затова предполагам, че е имало и други гости. Но не много. Така де, ако в някой голям град окачите хотелска табела и пуснете в указателя телефонен номер, е повече от логично да не останете съвсем без клиенти. Но и да е имало други освен нас в хотела, те бяха ужасно тихи. Нито веднъж не сме чули и звук, почти не сме видели признаци за присъствието им – ако не броим ключовете на таблото, които всеки ден бяха наредени по малко по-различен начин. Дали те не бяха като сенки, които, затаили дъх, се прокрадват покрай стените? От време на време чувахме приглушеното потракване на асансьора, но щом той спреше, отново ни захлупваше потискаща тишина.
Тайнствен хотел.
Приличаше ми на биологична задънена улица. На генетичен регрес. На причудлива природна злополука, заради която някакъв организъм се е залутал по погрешен път и не може да се върне назад. На осиротяла форма на живот, която след премахването на еволюционния вектор е оставена да трепери зад завесата на историята, в Забравената от времето земя. И то по ничия вина. Няма кого да обвиниш, няма кой да я спаси.
Хотелът изобщо не е трябвало да се строи точно на това място. Ето коя беше първата грешка и оттам нататък всичко се беше объркало още повече. Като накриво закопчано копче на риза – колкото и да се опитваш да оправиш нататък, само създаваш поредната красива – да не кажа изискана – бъркотия. Нищо в него не изглеждаше наред. Опиташ ли се да погледнеш нещо, ще усетиш, че си наклонил с няколко градуса глава. Не дотолкова, че да те заболи или да ти се стори кой знае колко странно. Знае ли човек? Нищо чудно да свикнеш да гледаш нещата под този ъгъл (но свикнеш ли, вече няма да си в състояние да гледаш света, без да изкривиш глава).
Ето какво представляваше хотел „Делфин“. Липсваше му обикновеност. Бъркотиите се трупаха до точката на пресищане, след която си обречен в не толкова далечно бъдеще да бъдеш погълнат от водовъртежа на времето. Всеки го виждаше още от пръв поглед. Окаяно място, злочесто като трикрако черно псе, намокрено до кости от декемврийски дъжд. Тъжни хотели със сигурност има навсякъде, но „Делфин“ беше нещо по-различно. Хотел „Делфин“ беше жалък по идея. Хотел „Делфин“ беше трагичен.
И така, разбира се от само себе си, че ако не броим клетите нищо неподозиращи души, които случайно са се озовали в него, никой не би решил по своя воля да отседне там.
Сградата нямаше нищо общо с името си (лично аз, чуя ли „Делфин“, си представям снежнобял като паста хотел на Егейско море) и ако не беше надписът отпред, човек изобщо нямаше да се досети, че това е хотел. Дори с надписа и с месинговата табела на входа той трудно се вписваше в представите за хотел. Всъщност приличаше на музей. На странен музей, където хора със странно любопитство могат да се промъкнат, за да разгледат странните експонати.
Което, честно казано, не беше далеч от истината. Хотелът си беше отчасти и музей. Но, питам аз, кой ще поиска да отседне в такъв хотел? Който освен хотел е и нещо като мощехранителница с тъмни коридори, задръстени с препарирани овце, проскубани руна, проядени от мухъл книжа и излинели фотографии? С ъгли, затлачени с несбъднати мечти?
Мебелите бяха избелели, масите се клатеха, ключалките не ставаха за нищо. Дюшемето беше издрано, електрическите крушки бяха мъждиви, умивалникът с повредена чешма течеше. По коридорите със слонска стъпка се разхождаше дебела камериерка, която кашляше досадно и зловещо. А застаряващият собственик с тъжни очи, който постоянно седеше на рецепцията, беше без два пръста. Поглеждаш го и виждаш, че нищо не му е наред. Самото въплъщение на този вид хора – сякаш изваден от разредено синьо мастило, в което е киснал цяла нощ, с душа, разядена от несрети, провали, поражения. Иде ти да го сложиш зад стъклена витрина и да го ползваш в часа по естествознание: хомо нихил успехус. Който и да го види, ще се обезсърчи в една или друга степен. Мнозина ще се ядосат (има хора, които се разстройват, ако видят окаяни представители на човечеството). Та кой ще отседне в такъв хотел?
Е, ние отседнахме. „Ето там ще отседнем“, каза тя. А после, малко по-късно, изчезна. Вдигна се и си отиде. Каза ми Човека овца. „Иднесследобедженатаситръгнасама“, рече той. Знаеше отнякъде. Знаеше, че тя е трябвало да се махне. Точно както сега го знам и аз. Предназначението ѝ е било да ме отведе там. Сякаш такава ѝ е била съдбата. Като Вълтава, която все пак се влива в морето. Като дъжда.
Оценка: -1 +2
Оценка: +3
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
