Култът
24.92 лв. 28.00 лв. (-11%)
Хроника на камък
14.24 лв. 16.00 лв. (-11%)
Игра на криеница
14.24 лв. 16.00 лв. (-11%)
След като излезе от болницата, баща ми си купи икона на Исус Христос и велосипед на старо. Смъкна снимката на кайзера и окачи иконата над писалището си, което никога не бе използвал; тогава още не беше влязъл в преписка с Негова Светлост патриарха на Грузинската православна църква. Но стана грешка: при рамкирането стъкларят зачукал халката за окачване извън оста на симетрията и Исус увисна накриво, за разлика от кайзера, който висеше безукорно в поза мирно. Баща ми се опитваше с помощта на обущарско лепило (изключително здраво) да натамани иконата така, че да е в равновесие. Напразно. Иконата се кривеше, сякаш искаше да го накара да разбере, че трябва да стои накриво. Един ден баща ми нахлу при мен в стаята ми и извика: „Разбрах какво иска да ми каже иконата: не Исус стои накриво, а светът е крив; светът е изместен от вертикалната ос на Логоса с цели 13 градуса...“
СВЕТИСЛАВ БАСАРА (1953) е автор на над двайсет литературни творби: романи и драми, сборници с разкази и есета, отличаващи се със саркастично-иронично отношение към големите въпроси на историята, с гротесков повествователен маниер и черен хумор. Сред тях „Легенда за велосипедистите“ (1988) е най-представителният и най-ярък пример както за неговата проза, така и за сръбската литература през втората половина на ХХ век. Не напразно книгата е провъзгласена за най-добрия сръбски роман на десетилетието. Верен на постмодернистичния подход, Басара го написва под формата на сборник текстове, открити в различни провинциални библиотеки. Така, влязъл в ролята на съставител, авторът е напълно свободен в боравенето с автентични и измислени документи, в които се сливат чистата фантазия и играта, привидната сериозност и мъдростта.
Книгата се издава с подкрепата на програма Култура 2000 на Европейския сьюз
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture 2000 de l'Union europеénne
СВЕТИСЛАВ БАСАРА
ЛЕГЕНДА ЗА ВЕЛОСИПЕДИСТИТЕ
Карло Грозни
ПОВЕСТ ЗА МОЕТО КРАЛСТВО
(апокриф)
Макар че мерната единица квадратни километри все още не е влязла в употреба, моето кралство се простира на някакви си 450 квадратни километра. Ала никой не знае това. Дори и Гросман. Никога не съм държал на голямо кралство. Големината на кралството с нищо не допринася за величието на краля. Напротив. Големите империи събират всякаква измет, а владетелят има все по-малко свои поданици. Пък и в края на краищата аз не съм наследил своето кралство. Сам си го създадох, с голи ръце и с огромни усилия. Похарчих всичките си спестявания. Дори с помощта на Гросман, моя майордом, сам си направих трон от хубаво буково дърво. Отзад, в облегалката му, забихме железни клинове с формата на кръст, а самия престол завързахме със здрави въжета за тавана като люлка. Нищо не е оставено на случайността, всичко бъка от символика. Когато седя на престола, клиновете се забиват в гърба ми и така бивам разпънат; болката не ми позволява да се отпусна. Мисля за мъките на нашия Спасител и това ме кара да съм справедлив и милосърден. А това, че тронът ми се люлее, символизира непостоянството на Фортуна, както и на човешкия живот изобщо. Ето, аз започнах като обикновен селски слуга. За баща ми нищо не се знаеше. Като че ли и за майка ми. Както би го изтълкувал Зигмунд Фройд след триста и петдесет години, когато се появи в света на живите – имах всички условия никога да не преодолея Едиповия комплекс, за който Гросман не е и сънувал. Той си мисли, че Фройд е творение на въображението ми. И дори не подозира, че самият той, майордомът, е плод на толкова силно въображение, че е осезаем. Все едно, ако знаеше, какъвто е ласкател, веднага щеше да дотърчи, да подвие опашка и да занарежда: „Сир, какво важно пророчество! Какво велико пророчество!“ А какво ли би станало, ако му кажех за кварките и за квантите? Я по-добре без това. Едиповия комплекс го преодолях много лесно може би защото тогава не знаех за него. Аз съм прост човек и пресметнах следното: нямам баща и аз самият на никого няма да стана баща. И готово. А после се запознах с Гросман. Тъкмо го бяха изхвърлили от университета в Упсала, където учеше теология. Доколкото разбрах, заради договор с дявола. Уговорката била следната: дяволът дава на Гросман докторат, а Гросман на дявола – душата си. Почтено, но противно на господстващите правила. Тъй като по това време нямаше от какво да живеем, а все пак имахме такова намерение, хванахме се на работа в кръчмата „При четирите еленови рога“. Миехме съдовете, палехме огнището, носехме вода и готвехме биволи с пипер и меродия. Гросман имаше навика да ми задава различни теологически загадки, за да ни минава по-бързо времето. Например, колко ангели могат да застанат на върха на една игла? Или habet mulier animam? Задаваше ми ги насред най-усилната работа, обгърнат, като в ада, от гъст облак серни изпарения от биволските рога. В такива случаи господарят прекъсваше диспута ни с поток от ругатни и теологията трябваше да почака, докато сановниците се наплюскат. А те плюскаха здравата. Още чувам сърбането на чорбата, мляскането, хрускането на кости да отзвучава като ехо през вековете. За малко да забравя, тогава аз се наричах Ладислав, но не отдавах голямо значение на това. Ако някой се объркаше и ме повикаше, да речем, Иване, аз бях Иван. Иван, Ладислав, Гросман – каква е разликата? По онова време тя бе наистина пренебрежимо малка. Затова и станах крал. За да се издигна над посредствеността. Ала все пак си останах посредствен. Такава е conditio humana. Е, та след като сановниците се наплюскаха, отговарях шепнешком на Гросман: „Няма, жената няма душа. Сигурен съм в това. Жените имат само пичка. Пичката е център, слънце на тяхната планетна система, около която и заради която се въртят и действат всички други органи. И тъй като вагината не е нищо, а обикновена дупка, липса, празнота, не само че жената няма душа, ами тя изобщо не съществува“. „Грешиш“ – подвикваше ми Гросман от облаците на смрадливата си душа. Бедничкият Гросман. Беше добър познавач на гръцкия и латинския, ала слаб познавач на жените. Както езиците си, беше мъртъв. Искам да кажа: знаеха го само неколцина, с него беше трудно да се спогодиш и все пак беше полезен. Гросман ме научи да пиша. Първата полза от него. Не ме интересуваше краснописът – всичките онези тънки и дебели, прави и наклонени черти, ала тази книга, това – да. Заради нея с възлестите си ръце с мъка изписвах първите си букви. Да не говорим за липсата на прибори за писане. С този проблем през ХІХ век ще е наясно всеки селски учител. В знак на благодарност, когато станах крал, издигнах красива гробница за Гросман и разпоредих да гравират на плочата GROSSMAN с две SS, което необикновено много ласкае суетата му. Понякога се затваря вътре и се упражнява да е мъртъв. Старателен, нищо не оставя на случайността. Не обичам такива хора. Може, за да му напакостя, да погреба някой друг в тази гробница. И ето ти информация, по-важна от онази за липсата на прибори за писане. Някой бъдещ драскач може да направи от нея един-два извода и да защити докторат. Първо: че по онова време мнозина са ходели в гробниците поради обсебеност от смъртта и че високопоставените особи са си издигали вечни жилища още приживе. Второ: че са били необикновено суетни, болезнено чувствителни, дребнави. Я гледай ти, дори и аз не оставям нищо на случайността, така че не бива да ме учудва, ако и мен ме погребат в някой незнаен гроб.
В този момент интерес към моята лична история почти не съществува. Едва тук-там възкръсва по някой спомен. Ала това са спомените на Гросман; той ги има в изобилие. Впрочем тук бъка от спомени. Въпреки това пиша тази повест, защото само онзи, който няма история, има право да я пише. Другите са пристрастни. Също така – най-добре мисли онзи, който изобщо не мисли. Всяка мисъл е зло. Това ми го каза отец Алберт, моят изповедник, и аз добре го запомних. Понякога не мисля нищо дни наред. Полюшвам се на престола, загледан тъпо в еленовите рога на стената, а сановниците пристъпват на пръсти и наоколо се понася шепот: кралят размишлява. Просто да не повярва човек какви блюдолизци са хората. Например когато затвърдих властта си, трогнат от спомените на Гросман за годините, прекарани в кухнята, на цялата кухненска прислуга, на всичките триста и петдесет прислужника дадох титлата барон. И така миячите на съдове станаха велики сановници. По цял ден седят в кръчмите, преяждат, пият и щипят момите. Точно както в онази гравюра на Готфрид от Майнц „Колелото на щастието“. Обаче станаха твърде големи декаденти. Възгордяха се. Чувам, че някои кроят заговор за свалянето ми. Викат си: след като той, т.е. аз, без каквато и да е титла стана крал, защо тогава да не можем ние, благородниците. Ала Гросман им готви отмъщение. Ще ги върна обратно в кухнята. Неколцина, ако е пристигнал барутът в Европа, ще разстрелям. Ако ли не – ще им отсека главите. Все пак като новост разстрелът би бил по-ефектен. Не е зле от време на време да се изгаря по някоя вещица или да се извършва масова екзекуция. Народът обича да убива, ала по закон няма право, затова всеки разумен крал трябва да устройва по някоя екзекуция, за да даде на тълпата отдушник и да запази законността. Иначе аз, за разлика от Гросман, не вярвам във вещици. Ако вярваш в нещо друго освен в Бог, ставаш еретик. Ала аз съм толерантен и към еретиците. Ето я моята доктрина: щом всички хора са грешни и никой не познава Бог, всяка теология е ерес. Кратко и ясно. Затова моето кралство е убежище за еретиците. Прииждат отвсякъде под крилото ми. Аз съм почти предтеча на демокрацията. Неотдавна пристигнаха от Париж, побягнали от преследване, някакви си двуколни или нещо такова. Приех водача им Йозеф Ферариус и той ми показа глинената плоча – тяхната реликва, и нейния превод, който цитирам в преписа на Гросман.
СВЕТИСЛАВ БАСАРА
ЛЕГЕНДА ЗА ВЕЛОСИПЕДИСТИТЕ
Карло Грозни
ПОВЕСТ ЗА МОЕТО КРАЛСТВО
(апокриф)
Макар че мерната единица квадратни километри все още не е влязла в употреба, моето кралство се простира на някакви си 450 квадратни километра. Ала никой не знае това. Дори и Гросман. Никога не съм държал на голямо кралство. Големината на кралството с нищо не допринася за величието на краля. Напротив. Големите империи събират всякаква измет, а владетелят има все по-малко свои поданици. Пък и в края на краищата аз не съм наследил своето кралство. Сам си го създадох, с голи ръце и с огромни усилия. Похарчих всичките си спестявания. Дори с помощта на Гросман, моя майордом, сам си направих трон от хубаво буково дърво. Отзад, в облегалката му, забихме железни клинове с формата на кръст, а самия престол завързахме със здрави въжета за тавана като люлка. Нищо не е оставено на случайността, всичко бъка от символика. Когато седя на престола, клиновете се забиват в гърба ми и така бивам разпънат; болката не ми позволява да се отпусна. Мисля за мъките на нашия Спасител и това ме кара да съм справедлив и милосърден. А това, че тронът ми се люлее, символизира непостоянството на Фортуна, както и на човешкия живот изобщо. Ето, аз започнах като обикновен селски слуга. За баща ми нищо не се знаеше. Като че ли и за майка ми. Както би го изтълкувал Зигмунд Фройд след триста и петдесет години, когато се появи в света на живите – имах всички условия никога да не преодолея Едиповия комплекс, за който Гросман не е и сънувал. Той си мисли, че Фройд е творение на въображението ми. И дори не подозира, че самият той, майордомът, е плод на толкова силно въображение, че е осезаем. Все едно, ако знаеше, какъвто е ласкател, веднага щеше да дотърчи, да подвие опашка и да занарежда: „Сир, какво важно пророчество! Какво велико пророчество!“ А какво ли би станало, ако му кажех за кварките и за квантите? Я по-добре без това. Едиповия комплекс го преодолях много лесно може би защото тогава не знаех за него. Аз съм прост човек и пресметнах следното: нямам баща и аз самият на никого няма да стана баща. И готово. А после се запознах с Гросман. Тъкмо го бяха изхвърлили от университета в Упсала, където учеше теология. Доколкото разбрах, заради договор с дявола. Уговорката била следната: дяволът дава на Гросман докторат, а Гросман на дявола – душата си. Почтено, но противно на господстващите правила. Тъй като по това време нямаше от какво да живеем, а все пак имахме такова намерение, хванахме се на работа в кръчмата „При четирите еленови рога“. Миехме съдовете, палехме огнището, носехме вода и готвехме биволи с пипер и меродия. Гросман имаше навика да ми задава различни теологически загадки, за да ни минава по-бързо времето. Например, колко ангели могат да застанат на върха на една игла? Или habet mulier animam? Задаваше ми ги насред най-усилната работа, обгърнат, като в ада, от гъст облак серни изпарения от биволските рога. В такива случаи господарят прекъсваше диспута ни с поток от ругатни и теологията трябваше да почака, докато сановниците се наплюскат. А те плюскаха здравата. Още чувам сърбането на чорбата, мляскането, хрускането на кости да отзвучава като ехо през вековете. За малко да забравя, тогава аз се наричах Ладислав, но не отдавах голямо значение на това. Ако някой се объркаше и ме повикаше, да речем, Иване, аз бях Иван. Иван, Ладислав, Гросман – каква е разликата? По онова време тя бе наистина пренебрежимо малка. Затова и станах крал. За да се издигна над посредствеността. Ала все пак си останах посредствен. Такава е conditio humana. Е, та след като сановниците се наплюскаха, отговарях шепнешком на Гросман: „Няма, жената няма душа. Сигурен съм в това. Жените имат само пичка. Пичката е център, слънце на тяхната планетна система, около която и заради която се въртят и действат всички други органи. И тъй като вагината не е нищо, а обикновена дупка, липса, празнота, не само че жената няма душа, ами тя изобщо не съществува“. „Грешиш“ – подвикваше ми Гросман от облаците на смрадливата си душа. Бедничкият Гросман. Беше добър познавач на гръцкия и латинския, ала слаб познавач на жените. Както езиците си, беше мъртъв. Искам да кажа: знаеха го само неколцина, с него беше трудно да се спогодиш и все пак беше полезен. Гросман ме научи да пиша. Първата полза от него. Не ме интересуваше краснописът – всичките онези тънки и дебели, прави и наклонени черти, ала тази книга, това – да. Заради нея с възлестите си ръце с мъка изписвах първите си букви. Да не говорим за липсата на прибори за писане. С този проблем през ХІХ век ще е наясно всеки селски учител. В знак на благодарност, когато станах крал, издигнах красива гробница за Гросман и разпоредих да гравират на плочата GROSSMAN с две SS, което необикновено много ласкае суетата му. Понякога се затваря вътре и се упражнява да е мъртъв. Старателен, нищо не оставя на случайността. Не обичам такива хора. Може, за да му напакостя, да погреба някой друг в тази гробница. И ето ти информация, по-важна от онази за липсата на прибори за писане. Някой бъдещ драскач може да направи от нея един-два извода и да защити докторат. Първо: че по онова време мнозина са ходели в гробниците поради обсебеност от смъртта и че високопоставените особи са си издигали вечни жилища още приживе. Второ: че са били необикновено суетни, болезнено чувствителни, дребнави. Я гледай ти, дори и аз не оставям нищо на случайността, така че не бива да ме учудва, ако и мен ме погребат в някой незнаен гроб.
В този момент интерес към моята лична история почти не съществува. Едва тук-там възкръсва по някой спомен. Ала това са спомените на Гросман; той ги има в изобилие. Впрочем тук бъка от спомени. Въпреки това пиша тази повест, защото само онзи, който няма история, има право да я пише. Другите са пристрастни. Също така – най-добре мисли онзи, който изобщо не мисли. Всяка мисъл е зло. Това ми го каза отец Алберт, моят изповедник, и аз добре го запомних. Понякога не мисля нищо дни наред. Полюшвам се на престола, загледан тъпо в еленовите рога на стената, а сановниците пристъпват на пръсти и наоколо се понася шепот: кралят размишлява. Просто да не повярва човек какви блюдолизци са хората. Например когато затвърдих властта си, трогнат от спомените на Гросман за годините, прекарани в кухнята, на цялата кухненска прислуга, на всичките триста и петдесет прислужника дадох титлата барон. И така миячите на съдове станаха велики сановници. По цял ден седят в кръчмите, преяждат, пият и щипят момите. Точно както в онази гравюра на Готфрид от Майнц „Колелото на щастието“. Обаче станаха твърде големи декаденти. Възгордяха се. Чувам, че някои кроят заговор за свалянето ми. Викат си: след като той, т.е. аз, без каквато и да е титла стана крал, защо тогава да не можем ние, благородниците. Ала Гросман им готви отмъщение. Ще ги върна обратно в кухнята. Неколцина, ако е пристигнал барутът в Европа, ще разстрелям. Ако ли не – ще им отсека главите. Все пак като новост разстрелът би бил по-ефектен. Не е зле от време на време да се изгаря по някоя вещица или да се извършва масова екзекуция. Народът обича да убива, ала по закон няма право, затова всеки разумен крал трябва да устройва по някоя екзекуция, за да даде на тълпата отдушник и да запази законността. Иначе аз, за разлика от Гросман, не вярвам във вещици. Ако вярваш в нещо друго освен в Бог, ставаш еретик. Ала аз съм толерантен и към еретиците. Ето я моята доктрина: щом всички хора са грешни и никой не познава Бог, всяка теология е ерес. Кратко и ясно. Затова моето кралство е убежище за еретиците. Прииждат отвсякъде под крилото ми. Аз съм почти предтеча на демокрацията. Неотдавна пристигнаха от Париж, побягнали от преследване, някакви си двуколни или нещо такова. Приех водача им Йозеф Ферариус и той ми показа глинената плоча – тяхната реликва, и нейния превод, който цитирам в преписа на Гросман.